Как ЕС да подкрепи присъединяването на държавите от Западните Балкани преди да е станало твърде късно

Разширяването на ЕС към Западните Балкани придоби геополитическа неотложност в резултат на войната на Русия в Украйна. ЕС трябва да поеме ангажимент да присъедини държавите от региона, да фиксира 2030-та година като краен срок това да се случи, и да приложи поетапен подход спрямо процеса на разширяване.

Във вероятно последната ѝ реч за състоянието на Съюза като председател на Европейската комисия, Урсула фон дер Лайен заяви, че ЕС трябва да отговори на "призива на историята" и да приеме голяма група нови членове, включително от Западните Балкани. Десет дни преди това председателят на Европейския съвет Шарл Мишел се опита да вдъхне кураж на аудиторията си от лидери от Западните Балкани: "Вярвам, че трябва да сме готови - и от двете страни - да разширим ЕС до 2030 г."

Нито една от страните обаче не е готова за тази стъпка. ЕС не желае да се разширява, а държавите от Западните Балкани не желаят да се реформират. Докато Кремъл продължава опитите си да се меси в региона, институциите на ЕС трябва да се отнасят сериозно в тази стратегическа неотложност и да дадат приоритет на присъединяването на страните от региона. В речта си фон дер Лайен повтори популярното в ЕС мнение, че макар и стратегическо, това разширяване все пак трябва да се основава на заслуги. Необходим е по-конкретен ангажимент, който следва да бъде изпълнен чрез поетапен подход.

Ангажиментът на ЕС за разширяване претърпя множество неуспехи след срещата на върха в Солун през 2003 г., Западните Балкани получиха уверение, че ще станат неделима част от ЕС след изпълнение на критериите от Копенхаген. Последвалите двустранни спорове (между Гърция и Република Македония, Словения и Хърватия, България и Северна Македония) накърниха двустранните отношения между държавите членки и Западните Балкани, а непризнаването на Косово от пет държави-членки на ЕС бави допълнително процеса. Промяната в методологията на разширяване под френски натиск през 2018 г. беше още една пречка по пътя.

В същото време шестте държави от Западните Балкани - Албания, Босна и Херцеговина, Северна Македония, Косово, Черна гора и Сърбия - изостават с реформите в значими области: състояние на демокрацията, върховенство на правото, свобода на медиите, борба с корупцията и изграждане на функционираща пазарна икономика. Наблюдателите критикуват някои държави от региона за това, че се превръщат в "стабилни автокрации", а ЕС - за липсата на по-силна позиция срещу автократичните тенденции в региона. Тези тенденции представлява сериозен риск за сигурността на ЕС, защото правителствата в региона стават все по-склонни да търсят заеми или инвестиции от партньори, които не поставят изисквания за демократични стандарти. Сърбия, Босна и Херцеговина и Черна гора вече потърсиха алтернативни партньори в лицето на Русия, Турция и Китай. Тяхното влияние вероятно ще отслаби още повече устоите на демокрацията в региона и ще го отдалечи от ЕС в геополитически план.

През изминалите 20 години от срещата на върха в Солун липсата на ангажимент от страна на ЕС към разширяването и забавянето на напредъка в държавите от Западните Балкани създадоха порочен кръг от оправдания и разочарования и в двете страни. С обявяването на краен срок до 2030 г. екипът на Мишел се надява да прекъсне този кръг, тъй като той ще бъде "амбициозен, но реалистичен... датата е достатъчно близка, за да се смята за постижима и да си заслужава политическата инвестиция от страна на лидерите в страните кандидатки".

Наред с това политическата воля в ЕС за интеграция на Украйна и Молдова поднови споровете за разширяването. Държавите от Западните Балкани обаче не бива да разчитат на смекчаване на критериите към тях поради настоящия геополитически импулс. Вместо това, по-добрият начин би бил всяка държава да може да напредва със собствен темп чрез постепенно членство, като провежда реформи. Това е противовес на настоящия подход, при който дадена държава или е членка, или не е. Така нареченото поетапно присъединяване би възстановило доверието в процеса, основаващ се на заслуги, и понастоящем се обсъжда в много европейски столици.

ЕС трябва да преодолее разногласията между страните членки по отношение на това как да направи институциите си по-гъвкави и по-добре подготвени за поетапно разширяване. Основният пакет следва да включва поне следните елементи: участие в единния пазар, пълна интеграция с климатичния дневен ред на ЕС (включително достъп до финансовите инструменти на Европейската зелена сделка) и достъп до структурните фондове на ЕС (пълен или частичен). Предварителното условие трябва да бъде пълно привеждане на външната политика на държавите от региона в съответствие с външната политика на ЕС. Подобна инициатива трябва да се лансира от Европейския съвет (а не от Европейската комисия) като силен политически знак.

Някои държави членки се опасяват, че бързият процес на присъединяване може да доведе до внедряването в ЕС на лидер, който се противопоставя на европейските ценности, по подобие на унгарския министър-председател Виктор Орбан, който постоянно блокира европейско законодателство. За да предотврати появата на подобни блокажи, Мишел предложи две мерки. Първата е "клауза за доверие", според която новите членове не могат да блокират бъдещите членове. Втората е методът на "конструктивно въздържане". Този метод произлиза от въздържането на неутрална Австрия в дискусиите на ЕС относно Европейския механизъм за мир, с който се финансира изпращането на оръжия в Украйна. И докато първият изглежда приложим, то вторият е твърде алтруистичен, тъй като предполага високо ниво на политическа зрялост. Да се разчита на конструктивно въздържане за преодоляване на блокажи едва ли ще проработи сред политиците, които са нови в Брюксел, и искат да покажат политически мускули. Така че поетапният подход към присъединяването, при който новите членове на ЕС постепенно придобиват право на глас, е сред основните начини за защита от тази заплаха.

ЕС трябва да се възползва от геополитическата спешност, за да ускори присъединяването на шестте държави от Западните Балкани, без да предлага алтернатива на разширяването. Неуспешното присъединяване на Турция към ЕС служи като предупреждение за това какво може да се случи, когато една държава осъзнае, че няма да стане член на ЕС- опасен "отказ" от реформи, който може да доведе до отстъпление от демократичните стандарти в съседна на ЕС държава, тласкащо я на изток в търсене на съюзници.

Европейската комисия не може да управлява процеса по присъединяване на Украйна по същия начин като този на Западните Балкани. Присъединяването на Украйна трябва да съдържа смели и последователни политически послания, както и по-големи суми за финансиране на възстановяването ѝ. Разговорите за обвързване на възстановяването на Украйна с интеграцията ѝ в ЕС трябва да започнат до края на тази година, с цел да се приведат в готовност за разширяване следващата многогодишна финансова рамка, общата селскостопанска политика и политиката на сближаване за потенциалното разширяване. Финансовата рамка за Украйна ще бъде част от широкообхватно мирно споразумение, което вероятно ще включва замразените руски активи и по-нататъшни усилия за икономическо стабилизиране. Съвсем основателно, размерът ѝ ще надхвърля значително размера на всички инструменти по линия на кохезионната политика и политиката на разширяване, налични до момента за всяка отделна страна. Интеграционният процес на Украйна трябва да вдъхне доверие на държавите-членки на ЕС, за да се засили политическата воля за присъединяване на Западните Балкани. В допълнение към сегашния подход, основан на заслуги, поетапният процес би позволил да се отчитат възможностите на всяка държава кандидатка.

Зад фокуса на някои държави членки върху напредък и реформиране на процеса по разширяване се крие липсата на подготвеност в ЕС за подкрепа на Западните Балкани. Настоящите опити на фон дер Лайен и Мишел да тласнат този процес към Западните Балкани и да създадат по-добра готовност в рамките на ЕС, може и да не доведат до успех, ако никой не ги приеме насериозно. Вместо да протака обещанията за членство, да рискува да загуби региона пред ширещо се разочарование, стабилна автокрация, или други партньори, ЕС трябва незабавно да предприеме необходимите стъпки, за да бъде подготвен за разширяването. Призивът на историята лесно може да се превърне в историческа пропусната възможност.