Комисията по досиетата: какво ще се случи с архива на ДС?

В края на юни стана известно, че правителството на Румен Радев възнамерява да закрие до края на годината Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия.

След като спряхме военната помощ за Украйна, каквото впрочем и без това не давахме, след като не подкрепихме заедно с партньорите си от ЕС нито трибунала за Путин, нито санкциите към руския патриарх, и след като обявихме намерение да възстановяваме членството си в ядрения институт в Дубна, което бяхме замразили тъкмо заради руската агресия в Украйна, сега се задава сходна стъпка. И тя не е символична, а има и конкретен практически ефект: със закриването на Комисията по досиетата би се запушил единственият публичен източник на информация за репресивните структури на бившия комунистически режим. Така не биха могли да се проследят метаморфозите им в прехода към демокрация и средствата, с които е бил саботиран.

Кратка история на Комисията по досиетата

След края на комунизма въпросните структури загубиха институционалната си организация, но не и влиянието си, което личеше дори само по това, че задълго успяваха да възпрепятстват достъпа до архива си. България създаде последна от бившите соцдържави в ЕС своя комисия по досиетата и описаните в тях "герои" бяха оставени на спокойствие да ги прочистват (близо 50%) и да ги употребяват за рекет и компромати. Начинът, по който обществеността бе запознавана с дейността и контингента на ДС протече като разработка на самата ДС.

Преди в началото на 1997 излъченото от БСП правителство на Жан Виденов да падне с трясък , не можеше и дума да става досиетата на ДС да се отворят и извършвалите репресии да понесат някаква отговорност, пък била тя и само омерзение от обкръжението им. Точно обратното, те се инфилтрираха навсякъде из уж променената обществена среда – в политиката, бизнеса, медиите, новите служби за сигурност, и оттам продължаваха да "дърпат конците". В метафора на съхранената им паралелна власт се превърна кръгът "Монтарей", по името на столичен ресторант, където редовно се събираха стари кримки от ДС като ген. Любен Гоцев или Виктор Вълков.

Едва в единствения завършен мандат на демократичната десница (1997-2001) започнаха опити да се създаде държавен орган, натоварен със задачата да обработва и дава публичност на архива на ДС. Най-напред с до голяма степен ведомствена комисия, оглавена от министъра на вътрешните работи, а след нея с така наречената Комисия "Андреев", по името на председателя ѝ Методи Андреев. Основният ѝ фокус беше тесен – оповестяването на принадлежност към комунистическите репресивни служби на депутати и кандидати за депутати, но той бе много съществен за гражданската култура на избирателите в едно посткомунистическо общество. Защото най-после те имаха информирана възможност с вота си да хигиенизират новата власт от зависимостите ѝ от старата. Точно това се оказа неприемливо за бенефициентите на тези зависимости и те направиха необходимото комисията да бъде закрита (на деветия месец) от Конституционния съд. Архивът на ДС отново потъна в прах и машинации и минаха години, докато се създаде за трети път Комисия по досиетата, вече по специален закон и с трайно място в обществения живот.

За да се случи това, роля изигра гражданската акция по моя инициатива "Чисти гласове", в която се отвориха и огласиха досиетата на 150 изявени представители на медиите по тяхно желание. Акцията показа, че за журналистите (валидно е и за политици, съдии, и др.), за които независимостта не е пожелание, а част от статута на професията им, обществото трябва да знае дали са работили за/в тайните служби. Защото това само по себе си е зависимост, поне докато остава тайна. Подкрепата за акцията показа и друго – на гражданите, въпреки внушавания им релативизъм към сътрудничеството на ДС (от "какво толкова" до "стига толкова"), се оказа, че съвсем не им е безразлично кои между тях са били агенти, автори на доноси или техни вербовчици, за да ги поставят в по-долна категория от гледна точка на порядъчността.

И обществените настроения накараха през 2006 година политическите сили в парламента да постигнат консенсус за приемането на закон, по който функционира настоящата Комисия по досиетата. Включиха се и БСП, въпреки че беше наследница на партията, създала ДС, и ДПС, въпреки че беше с най-много агенти на ДС, защото бяха успокоени, че не се предвижда лустрация и техните хора с агентурно минало, внедрени в новата власт, няма да я загубят. А и моралната вина персонално се носеше главно от "осветените" десни политици, защото за левите тя беше историческа, т.е. на никого конкретно. ДПС пък, заради репресиите по време на Възродителния процес, очакваха, че всичко оттам нататък им е простено. Най-голяма роля обаче изигра предстоящото ни приемане в ЕС, за който познаването на миналото е човешко право и "една държава не става напълно демократична", ако не може да го осигури. А по онова време изпълнението на критериите на ЕС като гаранция за просперитета на страната бяха обект на твърд политически консенсус, чиято проекция беше консенсусът за Комисията по досиетата.

Сега обаче Комисията по досиетата, която периодично огласява списъци с несвършващи сякаш сътрудници на ДС като носители на укоримо поведение, изглежда става отново нежелана. Закриването ѝ би направило невъзможно навлизането в аналитичен период и например превръщането ѝ в Институт на паметта, в който биха излезли доказателства за свързващата роля на ДС между комунистическия режим и последвалия го олигархичен модел на управление. По логиката, по която на върха на "образцовата" съвременна олигархия в Москва е офицер от КГБ и чрез него тайната служба на разпадналия се Съветски съюз си върна властта, както подробно е описано в книгата на Катрин Белтън "Хората на Путин".

Все още не е късно да се откажат от намерението си

Официалното предложение в момента гласи Комисията по досиетата да бъде закрита, а нейният архив да премине към Държавна агенция "Архиви". Така критичният прочит на близкото минало би бил прекъснат, защото там архивът ѝ просто би потънал сред другите архиви. Сякаш той не концентрира токсичността на тоталитарното минало и не съдържа улики за престъпления. Вярно, че ДС отложи по такъв начин достъпа до него, че престъпленията да загубят давност или просто извършителите им да си отидат от този свят. Само че идващите поколения имат право да знаят за тях, ако все още имаме надежда да станем "напълно демократична държава".

За управляващите още не е късно да дадат знак, че искат България да прилича на западна демокрация, а не на източна автокрация - като не закрият Комисията по досиетата, а използват случая да я трансформират в Институт на паметта.