Михо Михов - кандидат-превратаджия и на Новото време

Освобождаването на Българската армия от старите офицери е вероятно последният тест за страната преди срещата на НАТО в Прага. Начинът, по който ще бъде решен( или нерешен) този въпрос, ще покаже на дело колко тежат думите на българските държавници за НАТО като основен национален приоритет.

Идеята на депутати от НДСВ да се регламентира по законов път намаляването на възрастта за пенсиониране на висши военни се оказа единствената възможност за "изправяне" на пирамидата в съотношението страши-младши офицери. Гостуващият до днес в София главнокомандващ на Обединените въоръжени сили на НАТО в Европа ген. Ралстън заяви, че

няма натиск от НАТО

за съкращаване на висшите офицери, които са обучавани основно в Съветския съюз и които имат по-голям опит като офицери на Варшавския договор. Досега нито един висш представител на НАТО не е поставял ултимативно условия пред България - нито за генералите, нито за МиГ-овете, нито бившите сътрудници на ДС/ КГБ. Това са проблеми, които България трябва да реши самостоятелно, с оглед на целите, които си поставя. Ако целта на България е НАТО, то едва ли би трябвало да има колебание кой път трябва да избираме.

Предложението за по-ранното пенсиониране изигра ролята на лакмус по няколко ключови въпроса. Първо, за гражданско-военните отношения и цивилния контрол в армията. Второ, за работата, свършена дотук от Генералния щаб и готовността за покана в НАТО. Трето, за действителните позиции и намерения на институциите и политическите сили. Четвърто, за позициите и намеренията на началника на ГЩ Михо Михов.

Истеричното поведение на ген. Михов, който

оказа открита съпротива на решението на министър Свинаров,

едва ли е новина. Това поведение рядко имаше успех пред правителството на СДС, поради което ген. Михов своевременно се ориентира към президента Петър Стоянов. Суетата на последния, който все по-често се титулуваше Върховен главнокомандващ без да сме във война, стана лост, който Михов добре овладя. Резултатът беше отчайващ: забавено преструктурирането на Въоръжените сили, осуетяване на ликвидирането на ракетните комплекси СС-23, изоставане в областта на гражданския контрол, който демонстративно се поставяше под въпрос. Най-висшият офицер даваше личен пример на неподчинение, което се отразяваше зле на морала и дисциплината в армията. В крайна сметка това са нещата, заради които днес НАТО ни критикува.

Сега Михов пробва подобни схеми пред царя и пред Първанов. Пред президента - на базата на съветското минало и бившата обща партийна принадлежност на шепата генерали, които шефът на ГЩ отчаяно защитава. Пред царя тактиката е по-сложна. От една страна, ген Михов се конфронтира открито с неговия военен министър и парламентарно мнозинство. От друга - опитва се да експлоатира подразбиращия се за един монарх респект към пагона. Всъщност Симеон е също офицер, а Михов му се пада старши.

Ако бяхме друга държава, поведението на ген. Михов щеше да бъде изтълкувано еднозначно - като открита провокация и опит за преврат. Генералът си позволи да внесе

интрига в правителството, на което е подчинен,

като постави въпроса защо поправката в закона за ранното пенсиониране не била внесена от кабинета, а от парламентарна група. Според Михо Михов това било смущаващо. Той обаче не се смути и побърза да потърси подкрепа за "своите" от президента Първанов. Очевидно е разчел, че това е единствената институция, която може да осигури спасителен парашут за старото войнство, което се чувства еднакво удобно и във Варшавския договор, и в НАТО, стига само все то да стои начело и все то да командва. Ген. Михов услужливо

"подсказа" страховити вестникарски заглавия,

които вещаят "обезглавяване" на армията, хаос и несигурност - нещо, което не се случва за пръв път в неговата кариера като шеф на ГЩ. Аргументът на ген. Михов е, че нямало достатъчно подготвени висши офицери, които да заместят пенсионираните. По думите на ген. Михов армията ще се лиши от около 260 - очевидно незаменими - висши военни.

Всъщност въпросът към ген. Михов е защо няма подготвени висши офицери и кой трябваше да ги подготви? Какво е правила подчинената му военна академия? Каква политика по отношение на кадрите е провеждал ген. Михов през петте години, докато беше началник на Генералния щаб и докато водеше въоръжените сили към членство в НАТО?

Абсолютна наглост са твърденията на ген. Михов, че реформата в армията се крепи на 11 генерала и че ако те си отидат няма кой да продължи. Ако армията зависи от няколко човека, то в нея нищо не е реформирано. Задължение на командирите е да подготвят свои заместници. Освен това истината е, че в последните години стотици офицери от Българската армия бяха въвлечени в екипна работа по различните проекти по Партньорство за мир и имат натрупан опит. Около 300 офицери са получили квалификация в натовски академии. Ако при ранното пенсиониране някой от тях трябва да си отиде, възниква въпросът защо на обучение са пращани офицери в предпенсионна възраст и каква е отговорността на ген. Михов.

През всичките години, докато беше шеф на Генералния щаб, ген. Михов нямаше друга грижа, освен

да съхрани статуквото

под маскировката на натовска фразеология. Затова сега е от решаващо значение какъв знак ще дадат политиците. Ако поведението на ген. Михов бъде толерирано, това ще е сигнал към всеки следващ шеф на ГЩ и всеки друг висш военен, че позициите на цивилното ръководство могат да бъдат пренебрегвани, че могат да се възползват от луфта между институциите или от партийното минало на президента, за да прокарват свои интереси, че приказките за НАТО са едно, а действията - съвсем друго.

В НАТО много добре знаят какво е състоянието на войската ни и колко голяма част от реформите предстои да се извърши. Тази част няма да се извърши за оставащите осем месеца до срещата в Прага. Освен това всички, включително и ген. Ралстън посочиха, че решението за поканата ще е политическо. Наличието на ясна политическа воля от страна на българските държавници и институции е гаранцията, че България е в състояние да изпълни ангажиментите си - и военните, и политическите. А политическата воля се доказва не с намерения, а с дела.