Минималистичната каша на Обама в Близкия изток

Днес се навършват 100 години от сключването на споразумението Сайкс-Пико. Около годишнината се развихри трескава активност - организирани бяха конференции на мозъчни тръстове във Вашингтон, поместени бяха статии във вестниците, да не говорим за манифестите на "Ислямска държава". Марк Сайкс и Франсоа Жорж Пико са били дипломати от съответно Великобритания и Франция, които са договорили таен план за разделяне на изпадналата в колапс Османска империя. Резултатът след още няколко години империалистически машинации е бил създаването на Ирак, Сирия, Йордания и Ливан, които са в центъра на днешния кървав хаос в Близкия изток.

Годишнината стана повод за дебат какво би могло или би трябвало да се направи с цялата тази каша, след като "Ислямска държава" бъде победена военно. Трябва ли Ирак и Сирия да запазят сегашните си граници и централизирани политически системи, които водят до събирането на едно място на сунити, шиити, кюрди и по-малки етнически групи, които са водили военни действия в продължение на векове? Какво да кажем за Ливан, чиято сложна схема за подялба на властта доведе до патова политическа ситуация, която изглежда нерешима?

Не е изненадващо, че разумни хора имат разногласия по тези въпроси. Популярно е мнението, че Ирак и Сирия трябва да се запазят като национални държави. Двете страни били отделни и често конкуриращи се политически субекти дълго преди споразумението Сайкс-Пико; през годините народите им развили национална принадлежност, която надхвърля религиозната; и в крайна сметка, опитите за промяна на границите ще създадат повече проблеми, отколкото ще решат. "Няма начин да се променят границите и да се създадат хомогенни държави", пише изследователят от Америкън ентърпрайз инститют Майкъл Рубин. "Ако се направи дори опит, това би означавало извършване на етническо и религиозно прочистване".

Друго мнение гласи, че е лудост да се смята, че която и да е от двете страни може да бъде възстановена. Лидерите на Иракски Кюрдистан изглеждат решени да се борят за независимост, макар че имат разногласия дали да го направят бързо или бавно. "Ирак е провал на концептуално равнище, принуждаващ хора, които нямат много общо помежду си, да споделят едно несигурно бъдеще", пише Масрур Барзани, ръководителят на Съвета за сигурност на Иракски Кюрдистан, в неотдавнашна коментарна статия в "Пост". От своя страна "Ислямска държава" превърна премахването на границата между Сирия и Ирак, която разделя два предимно сунитски региона, в един от основните си идеологически принципи.

Някои арабски лидери и мислители казват, че Западът не трябва да се намесва в този дебат - господата Сайкс и Пико и техните провеждащи колониална политика наследници, включително Джордж У. Буш, са причинили повече от достатъчно вреди, казват те.

Други поддържат мнението, че регионът може да бъде стабилизиран само чрез външна намеса - не чрез нова западна инвазия, но може би чрез попечителство от страна на ООН, като тези, които ръководеха няколко части от Югославия след войната. "Традиционните решения няма да свършат работа в този регион", твърди египетският правозащитник Бахей Елдин Хасан. "Някои държави засега не са дозрели да бъдат управлявани от собствения си народ".

Администрацията на Обама, от своя страна, следва призива "стой настрана". Нейният начин на мислене е "да дефинираме нашите интереси много точно и да се заемем агресивно с реализирането им", каза наскоро пратеникът на Обама в региона Брет Макгърк пред Робин Райт от сп. "Нюйоркър". В Ирак това означаваше да се инвестира сериозно в запазването на централната власт и слабия премиер Хайдер ал Абади. Надеждата е, че Ал Абади ще осигури достатъчно политическо прикритие за воденото от САЩ възстановяване на достатъчна част от иракската армия, за да може с помощта на кюрдите да бъде отвоюван Мосул, втория по големина град в Ирак.

За Сирия държавният секретар Джон Кери неуморно преследваше миража на "преходното правителство", което някак си ще обедини геноцидния режим на Асад с жертвите му. Дипломацията е смокиново листо, което Обама използва, за да оправдае отказа си да подкрепи по-значителни действия за отстраняването на Башар Асад, докато сформира арабско-кюрдска сила, създадена с конкретната цел да настъпи към град Ракка, столицата на "Ислямска държава".

Проблемът на този минималистичен подход е, че той попречи на появата на наистина работещ консенсус за бъдещето на двете страни. Макар че ръководената от САЩ военна кампания би могла, приблизително в рамките на следващата година, на практика да унищожи "Ислямска държава", като превземе отново Мосул и Ракка, няма реалистичен план за границите на политическите структури, които ще я заменят. Това, на свой ред, кара някои потенциални участници в офанзивата, например кюрдите, да се колебаят за своя принос. Отказът на Обама да се ангажира политически прави дори конкретните му цели непостижими.

Не са много хората извън администрацията, които вярват, че Ирак и Сирия могат да оцелеят в сегашната си форма. Най-малкото ще им се наложи да станат федерации с широка автономия като Босна след войните в Югославия. Кой ще разработи тези решения и как ще бъдат изпълнени? По този въпрос този президент на САЩ не бърза да се произнесе, което означава, че кандидат-наследниците на Сайкс и Пико ще трябва да изчакат още една година.

По БТА