На кого му пука за решенията на Конституционния съд?

Публично известно е, че в мнозинството си политическата класа е съставена или от юридически малокултурни лица, или от откровени правни нихилисти, включително такива с дипломи за юридическо образование. С много редки изключения, на тези хора не им пука за решенията на Конституционния съд.

Конституционният съд не е част от съдебната система на Република България, но това не е познание, станало известно на твърде много хора.

КС не може да отменя решенията на общите съдилища, нито на специализираните административни съдилища. Решенията на Конституционния съд не могат да се изпълняват принудително – от съдебен изпълнител, публичен изпълнител или друг орган за осъществяване на принуда.

Последиците от обявените за противоконституционни актове се уреждат от органа, който е издал нарушаващият Конституцията акт. Ако пожелае.

Колко пъти органът, който е автор на противоконституционния акт, е отстранил правните последици от противоконституционните актове? Колко пъти това е направено добросъвестно и пълноценно? Това са въпроси, на които държавата няма и засега няма намерение да даде ясен отговор.

Същевременно институционалното всекидневие демонстрира как политиците се възползват от пожелателния характер на законовата регламентация за изпълнение на решенията на Конституционния съд.

За едното уволнение

Показателен пример е решението на Народното събрание за уреждане на последиците от Решение № 5 по конституционно дело № 5/2023 г., с което съдът обяви единодушно за противоконституционно уволнението на председателя на Сметната палата (решение на НС от м. февруари на 2023 г.).

Вместо да се съобрази с правилата за тълкуване на чл.22 от Закона за Конституционния съд, парламентът с ново противоконституционно решение осуети възстановяването на правното положение преди приемане на порочното решение.

Вродената или придобита непоносимост към "неудобните" решения на Конституционния съд се проявява не само в решенията на Народното събрание, но и в законодателната му дейност. Най-дразнеща е лекотата на създаване на закони със "задкулисна цел" – такива, които заявяват като своя главна цел едно, а преследват нещо скрито за публиката.

Доскоро това беше "запазена марка" за т. нар. "прокурорско законодателство" от времето на управлението на ГЕРБ. Примери предостатъчно – от законодателството за Специализирания наказателен съд, през това за "гражданската конфискация" и се стигне до ограничаването на правото на частна собственост в отчуждителните процедури или събирането на частните държавни вземания чрез други принудителни мерки.

Пътните глоби

Упорството да се "изобретяват" все нови и нови принудителни мерки и средства за повишаване събираемостта на глобите по Закона за движение по пътищата (ЗДвП) под всякакви привидни цели е най-очебийно. Защото е най-прозрачно. То бе и основанието, въз основа на което Конституционният съд за първи път в практиката си (решение № 3 по к.д. № 11/2020 г.) да приеме, че е фалшифицирана целта на закона и има разлика между прокламирана и действителна цел. Той намира осъдително както подменянето на целите, така и опита чрез прикриването на действителната цел да се постигне въвеждането на ново, несъществуващо административно наказание или мярка за принуда. Така бяха обявени за противоконституционни нормите на чл.171 от ЗДвП, които предвиждаха ограничаване на правото на собственост върху МПС като мярка за постигане на по-висока събираемост на неплатените глоби.

С ново решение (№6 от 29.06.2023 г.) постановено по конституционно дело № 7/2023 г., Конституционният съд обяви за противоконституционна нормата на чл.159, ал.2 от ЗДвП, която ограничаваше правото на гражданите да получат шофьорска книжка или дубликат от нея преди да погасят задълженията за глоби.

Мотивите на съда са категорични, че с оспорената разпоредба законодателят заобикаля предвидения в закона ред за изпълнение на публични вземания за глоби, като предвижда санкция при неизпълнение на парично задължение за несъществуващо административно нарушение.

Така на практика ограничава упражняването на правото на гражданите да се придвижват свободно по територията на страната и да напускат нейните предели (чл. 35, ал. 1 от Конституцията)…

Съществена за конкретния случай е преценката дали поначало законодателната цел, обусловила приемането на оспорената разпоредба, е легитимна от гледна точка на основния закон. Дали въведеното ограничение е наложително, подходящо и съразмерно правно средство за постигане на визирания в Конституцията резултат в условията на демократичното общество, което балансирано трябва да защитава правата и свободите на индивида и публичния интерес.

Такъв интерес в конкретния случай, предвид изложеното по-горе, не е налице, защото без да осигурява ефективно безопасността на движението по пътищата, разпоредбата цели единствено по-лесното събиране на вземанията от глоби.

По - ясно и разбираемо трудно може да бъде казано. Съдебното отсъждане по цитираните две решения има само едно значение – пълна и постоянна забрана за законодателя да прикрива действителните си цели зад привидно "благопристойни", но лишени от опора в обществения интерес цели.

Но това не е достатъчно

Очевидно тази забрана не е достатъчна за членовете на законодателното тяло. Съдя за това по едно изречение от съобщението от 25 юли т.г. под заглавие "След среща при министъра на вътрешните работи Калин Стоянов: Изпълнителната, законодателната и съдебната власт обединяват усилия за подобряване на пътната безопасност."

За да избегна всяка възможност за недоразбиране го цитирам: "Предлагаме, ако имаш връчени и влезли в сила глоби, да не можеш да минаваш технически преглед". Изявлението е на народен представител, а някакъв чичко обикаля по телевизиите и обяснява, че се търси консенсус за законодателни промени в същия смисъл.

И всичко това за едни глоби...

Представете си какво се прави с много по-сложните и не толкова "прозрачни" законопроекти. Например, този на ГЕРБ за противодействие на корупцията, който предвижда, ни в клин, ни в ръкав, въвеждането на специални разузнавателни средства в административна процедура за установяване на незаконно придобито имущество.

И добре прикритото тройното подставяне на режима на т.нар. "гражданска конфискация" в същия проект. Тройно, защото зад формалното запазване на досегашния режим се прикрива провеждането на откровена наказателна конфискация – на предмет, средства и облаги от престъпления, прикрива се експроприацията на частна собственост без възможност за установяване на пропорционалност и легитимна цел и се маскира заобикалянето на конституционния принцип за личната юридическа отговорност.

За съжаление, действителността не ни поднася никакви признаци за ревизия на описаното поведение на членовете на законодателния орган. В същото време се засилва впечатлението, че разглеждат Правото само като инструмент за постигане на единични или непосредствени икономически и социални цели, а не като източник и рамка на своята власт и компетентност. Поради това се отнасят с пренебрежение към решенията на Конституционния съд и правят нескончаеми опити да ги саботират, заобиколят или обезсмислят.

Правният ред на Република България не може вечно да търпи подобно поведение. То го предизвиква и торпилира, прави го противоречащ на принципите на правовата държава. За токова поведение те носят отговорност и сметка трябва да им бъде потърсена. Колкото по – скоро, толкова по-добре.