На коя Сърбия носталгично завиждаме?

Обявяването на независимостта на Косово се посрещна от мнозина по българските форуми с усещането, че “има провидение!” (Вазов). Имаше обаче и достатъчно гръмогласна опозиция. Косово реанимира стари антизападни рефлекси от студената война.

Като изключим ксенофобските изказвания срещу албанци и американци, които бяха малцинство, основните възражения се групираха в пет пункта: нарушава се международното право, създава се огнище на конфликт на Балканите, търси се ефект на доминото, национализмът е отживелица във времето на евроинтеграцията, Русия няма да позволи независимо Косово.

Аргументът, че се нарушава международното право, би имал основание, ако ЕС беше захванал да дели територията на някоя мирна европейска страна. Но Сърбия, което някои винаги забравят, не е мирна страна, а агресор, който беше разгромен в четири войни – три междудържавни и една гражданска – и си плаща сметката.

Милошевич дойде на власт с лозунги против автономията на Косово, където вече беше установен брутален окупационен режим. С ликвидирането на автономията косовските албанци престанаха да участват в живота на Сърбия. Все пак, няколко години протестите бяха изключително мирни – интелектуалци с шалчета събираха студенти по къщите. АОК се появи много по-късно, още не е напълно известна ролята на сръбските тайни служби за появата ѝ, а западът се реши да търси съюз с нея против Белград едва в 1997-98 г.

В 1991 г. Сърбия отговори с военна агресия на обявяването – в съответствие с конституцията на СФРЮ – на независимостта на Словения, Хърватска и Босна и Херцеговина. Белград искаше етнически чиста велика Сърбия до линията Карлобаг–Карловац–Вировитица – значи с цяла Босна и Херцеговина и половин Хърватска.

Варварството на сръбската етническа чистка в Хърватска – бомбардирането на Осийек, Вуковар, Винковци, Дубровник, в Босна – обстрелването на Сараево, планомерните изнасилвания на хиляди жени от всички възрасти в лагерите край Тузла, клането на над 8 хиляди пленници, сред които деца, в Сребреница – не остави съмнения у косовските албанци какво ги чака и тях.

В 1998 г. вицепремиерът на Сърбия Воислав Шешел каза, че целта е изгонването на албанците от Косово. През март 1999 г. чистката вече беше в ход. Милошевич отказа да приеме условията на запада в Рамбуйе – широка автономия, но без независимост за Косово – и 800 000 албанци бяха прогонени до началото на юни 1999 г. – почти половината в Македония, дето скоро също почнаха албански размирици.

Аргументът, че се създавало огнище на конфликт, би имал основание, ако насилието идеше от албанците. Но както видяхме, единствените прояви на насилие и в Косово, и в Сърбия, идат от сръбските екстремисти, поощрявани – или поне недостатъчно ограничавани от властите.

Привържениците на този аргумент избягват въпроса дали оставането на Косово в Сърбия ще донесе мир – или по-скоро продължителна партизанска война и възможни терористични действия в Белград или пък нова масова чистка като в 1999 г., ако в Белград дойде на власт някой нов Шешел?

Аргументът за доминото е силно преувеличен. Както заключи след дълги усилия Марти Ахтисаари и както ЕС се съгласи, Косово е уникален случай и не създава прецеденти. Уникален не само поради факта на юговойните, разгрома на Сърбия от НАТО в 1999 г., окупацията на Косово от международни сили и нейното фактическо отделяне. А уникален и поради пълното нежелание на 92% от населението на областта да остане свързано със Сърбия. Нищо подобно не се наблюдава в Каталуния или в стрната на баските. Бъдещето ще покаже впрочем дали ефектът на доминото ще се състои – прогнозата ми е отрицателна.

На адвокатите на доминото сякаш много им се иска и у нас да има сепаратистко движение – “днес Косово, догодина Родопите и Лудогорието” – повтарят те. Това също са празни надежди. Българските турци са интегрирани политически в българската държава, участват активно в управлението, имат свои евродепутати и общонационални бизнес интереси. Те са граждани на ЕС. От друга страна, България е член на НАТО и ЕС, които гарантират целостта ни.

Уникалността на Косово обаче е само елемент от уникалността на югоконфликта и разпадането на СФРЮ. Да си представим какво би станало, ако разпадането на СССР се беше развило аналогично на югоразпадането. Ако РСФСР беше решила да прави Велика Русия от части от новите независими страни – все пак 25 милиона етнически руснаци останаха в тях. Артилерийски обстрел на Киев (срв. с Дубровник), масово изнасилване на белоруски жени в лагери край Витебск (срв. с Тузла), клане на 8 хил. украински пленници край Полтава (срв. със Сребреница)? Въстания на руснаците в Харков или Целиноград, подкрепени от Съветската армия, и етнически чистки на украинци или казахи (срв. с Книнска Крайна)?

Уникалността наистина е по-скоро сякаш характеристика на сръбската държавна идея, сръбската политическа ДНК. Ако Сърбия не се реформира – а засега няма сигурни индикации за това – не е изключено Косово да не е последното действие от драмата.

Например Войводина имаше същия автономен статут като Косово по конституцията от 1974. От 2001 г. тя се готви за независимост. Чу се миналата есен, че печатали свои паспорти. Има значително унгарско население, което вече се е обявявало и за автономия, и за присъединяване към Унгария. Има други малцинства –общо 36% от населението. Но и самите войводински сърби са живели под Австрия и Австро-Унгария много по-дълго, отколкото под Белград, и се смятат за цивилизовани централноевропейци. Много от тях бяха ужасени от варварството на Милошевич в юговойните. Дори натовските удари по трите моста на Нови Сад и рафинерията не ги направиха антизападни фанатици.

Войводина ще произвежда почти 50% от БВП на Сърбия без Косово (с по-малко от една трета от населението). Тя е житницата на Сърбия, държи почти цялата нефтохимия, много от енергетиката и големите фирми в другите отрасли, както и две трети от чуждите инвестиции в страната в 2005 г.

А Белград пак се отдалечава на светлинни години от ЕС. И ако това положение се запази дълго, нищо чудно дори един ден и в Моравско и Тимошко да тръгнат за български паспорти, както вече се случи в Македония.

Аргументът, че национализмът е отживелица във времето на евроинтеграцията, също пропуска нещо важно. Истина е, че Франция и Германия забравиха някогашните обиди и почти нищо не ги дели вече. Но да не забравяме какви събития в Германия от 1945 г. и после направиха това възможно, в каква международна обстановка.

Сърбия също имаше шанса да преживее – в много по-мека форма – съдбата на Германия след 1945 г., но се размина с него. Не беше окупирана, денацифицирана, възстановена с план Маршал и интегрирана в ЕС и НАТО. Милошевич остана на власт и след капитулацията през юни 1999 г., а духът му е още жив – Кощуница сякаш говори с неговия глас от 1989 г.

Аргументът, че Русия нямало да позволи независимо Косово също няма голяма тежест. Русия вече се отказа от думите на своя висш чиновник за възможната употреба на “груба сила” в Косово – имало грешка в превода. Медведев ще трябва бързо да поправи впечатлението, създадено от ястребите на Путин в последните дни от мандата му и да се опита да върне Русия в Г-7 и в кръга на отговорните големи държави.

Времето на идеологиите в руската външна политика свърши. Русия има бизнес интереси – купи (как, е друг въпрос) сръбската “Нафтска индустрия” – значи ще иска да си запази инвестицията, а не рафинерията да бъде евентуално бомбардирана от НАТО утре, ако сърбите подпалят нова война в Косово. Русия няма интерес да се конфронтира реално с ЕС заради Сърбия. ЕС е основен клиент за руския износ, основен доставчик на капитали и технологии за енергийния ѝ сектор. Така че Русия ще трябва да се ограничи най-много с ритуални заклинания.

Четейки доводите на критиците на независимостта на Косово, става ясно също, че едно от най-тежките злосторства на комунистическия режим у нас беше да накара много българи да се възхищават от – и да завиждат на – сърбите. Колко тягостно – в сравнение със самочувствието на един Вазов в началото на миналия век или дори на българите под турско по адрес на свободните вече сърби. С какво самочувствие лясковските градинари на Цани Гинчев гледали на наивните шумадийски селяни, които нито разбирали, нито имали желание да учат сложния градинарски занаят. Тези българи искрено виждали Сърбия като бедна страна с лениво, безхаберно население, в която всичките занаяти и търговията били в ръцете на чужденци.

И колко егоистично е да не признаваш правото на съседите да излязат най-сетне от подземието на Кустурица на слънце и въздух – защото те весели да слушаш пияното скандиране в мрака!

Статията е публикувана в списание “Диалог”, Холандия