Нерационалният контакт оправдава дефинитивната референция на междуметията

Научен труд на министъра на спорта Мариана Георгиева, публикуван през 2012 г. в специализирано електронно издание, произведе малък фурор в социалните мрежи в последните дни и събра стотици коментари.

Известната със сложния си и зашеметителен публичен изказ министърка, която администрира българския спорт, а иначе е филолог езиковед и е работила в Института за български език при БАН, е написала статия със заглавието "Неезиковост и синкретизъм".

Статията е поместена в изданието за хуманитаристика "Littera et Lingua" на СУ "Св. Климент Охридски", като е написана през 2012 г., когато докторът на филологическите науки Мариана Георгиева все още работи в БАН и чете лекции в Университета по библиотекознание. Малка подробност е, че Георгиева влезе в правителството от квотата на ДПС и преподава в университета с ректор Стоян Денчев, близък до ДПС.

Поместваме откъси от статията само заради уникалността и вероятно високата научност на стила.

"Преди всичко трябва да се подчертае, че междуметията са специфични езикови експликати, които се различават от предлозите, съюзите и частиците, където се придобива значение вследствие на позиционния контакт с други думи. Междуметията нямат никакви признаци за валентност, нито потенциална, да речем, която да припознае нечия друга такава като при съюзи и предлози – чисто схематично макар. Междуметията нямат езиково обкръжение. Този факт би следвало да ни води в търсене на гносеологическата специфика тук. За коректност ще отбележим, че се държи сметка за единствения "съпровод" на обръщението, но синтаксисът изключва словесно-смислов контакт. Несъвместимостта с езикови експликации, първо, и достатъчността им да представят предикация, да имат информативен статус, второ, отделя този комуникативноналичен формат в особеност на човешката потребност от знание". (...)

"Битността на този модел в комуникативната ресурсност на аз-а е основание за изследователски срез от гледна точка на гносиса, естествено. Защо аз-ът експлицира по този начин и дали отсъствието на субектно-предикатна структура не е по-точно непосилно за аз-а? При това положение изглежда експликатът не е на аз-а, а е за него. Точно така и толкова, колкото и за всеки друг. Ох, ах, ех, у-у и прочие са емотивни експликати. Струва ни се, че тяхната материализация не е даже чисто езикова, а просто буквена конфигурация, зад която стои душевна рефлексия. Нерационалният контакт оправдава дефинитивната референция на междуметията, сама по себе си заредена с противоречивост, от която произтича известно съмнение относно езиковия характер по принцип на този клас експликати. На първо място, звукоподражателната им природа съвсем не им придава каквато и да е словесност, според нас. Още повече подражателността като сочен им феномен недвусмислено ги отделя от homo sapiens и по този начин и от априорната им принадлежност към езика като единствено притежаван от него феномен. Освен този маркер може да се има предвид и делението им, пак по дефиниция, и на емотивни. Емотивността обаче също е различна от менталността като характеристика, въпреки че е, този път, принадлежност и на самия homo sapiens".(...)

"Емотивността няма препокриване със съзнанието, чиято технология на познанието обслужва езикът. Неслучайно експликатите на емотивността се дефинират на равнище звук, чиято буквена материализация не е аналог на дума. Дотук диалектиката нито е нарушена, нито даже изместена. Без да се забравя, че езикът също обслужва и емотивността в широк спектър (например конотацията като маркер въобще; или думи, чиято семантика изразява чувства – радвам се, радост, радостен, радостно и пр.), още повече се налага спецификата и нейното възможно анализиране на неезиковото (ангажираме се с този термин) изразяване на емоции, първо, и не на второ място, а по-скоро паралелно някак си, подражание на нечия звукова палитра – фауна или природа най-общо. Тази алтернатива на езика, притежавана от човека, е феномен, който ни повече, ни по-малко си е лингвистичен контрапункт. Нашето внимание се ангажира с опит да се анализира този контрапункт, колкото и условност да се налага или пък произтича при едно подобно разграничение. Защо човекът потребява подобен феномен или пък защо подобен феномен обслужва субекта на езика все пак? Дали този феномен поставя субекта на езика в някаква зависимост и дали тази зависимост не е и зависимост на езика едновременно? Ако е така, може ли да се подозира езикова недостатъчност и коя е причината за нея или пък каква е резултативността от подобен дефицит? Какви са допирните точки, ако има такива, между езика и неезиковия феномен на или за компенсаторна "словесност", т.е. компенсаторна буквена експликативност?".(...)

"Предикацията означава процес на съзнанието, основан на рефлексията, при който по пътя на процесуалността най-общо се презентира времева проекция на отношението между два обекта от действителността. В основата обаче на подобно взаимодействие е единица рефлексия на субекта на езика, презентирана езиково, мисловно. Нито подражанието, нито адресатът му могат да покрият тази технология".(...)

"Сама по себе си пък фониката на каквото и да е вън от субекта на езика не може да презентира или реферира процедура на съзнание по принцип. Това е основното, за да има впоследствие интонационна и граматична характеристика. Т.е. интонационната облицовка е нещо минимум паралелно, ако не и вторично, на предикацията като процес на съзнанието. Звукоподражанието е репродукция на несъзнание от субекта на езика и не може да се разположи в полето на предикацията. Според нас звукоподражанието е заимствана семиотика с конотативна ориентация, която се родее с паралингвистиката.

Звукоподражанието не е и ресурс с компенсаторен механизъм, защото вече се каза, че езикът притежава собствени средства за номиниране и за предициране на този сегмент от действителността: лай, кучето лае; падане, топката (камъкът) падна (тупна) и т.н.".(...)

"Преди да завършим, трябва да споделим, че ако се налага да се търси позиция, или по-точно да се квалифицира позицията на звукоподражанията в структурата на езика и по-специално в синтаксиса, в комуникативната структура, то те единствено могат да се припознаят като приложения в предикативни структури, чийто субект и предикат се препокриват с продуцирането им: кучето излая "бау-бау" или "бау" – излая кучето. Във втория вариант, държим да се отбележи, възклицателният знак не е предикативноструктуриращ или облицоващ елемент, а графика на фониката и нищо повече".