Патология на патриотарските лъжи в политиката и науката*

Дори и организаторите на проявата ”Патология на едно честване“, посветена на злоупотребите около отбелязването на 80 годишнината от “спасяването на българските евреи“ през миналата 2023 г., не са подозирали колко точно е поставеното заглавие.

Самите налудничави заглавия на излезлите тези дни текстове, насочени срещу събитието, загатват за патологичния характер на мисленето относно България, евреите и Втората световна война – “Ректоратът на Софийския университет приема антибългарско мероприятие“, “Спасението на българските евреи в патологията на антибългаризма“, “Духовни пигмеи срещу подвига на един народ“, “С помощта на Софийския университет група антибългарски учени искат да отрекат спасяването на българските евреи“.

Този патологичен речник определено се родее с кампаниите срещу всякакви инакомислещи по времето на Адолф Хитлер, сталинските репресии и на “Краткия курс на ВКП (б)“, времето на самия антисемитски Закон за защита на нацията (ЗЗН) по време на Втората световна война в България, периода на комунистическата разправа с опозицията, а после и със самия Трайчо Костов.

За последно мисля го чувахме около “Възродителния процес“ и “Голямата екскурзия“.

Та как ви звучи “псевдонаучни“, “антибългарски“, “научно неиздържани твърдения“, “антинаучната дейност на групата“, “интелектуалци“ с хипертрофирано его и с нищожен духовен и морален компас“, “същата групичка“, “болестотворни нашественици“, “това уродливо явление“, “самовлюбените организатори на сборището“, “група антибългарски учени“, “групичка ревизионисти“, “научен“ принос в отцеругателството“, “патологията да мразиш и унижаваш собствения си народ“, “патологията на българомразството“, “това кощунство“, “мръсни и нечистоплътни ръце“, “шайка самозванци“, “псевдоинтелектуалци, които са не просто лъжци, но и двойни морални предатели и към българите, и към евреите“, “псевдолиберали“, “просташка либерална теза“, “антибългарската акция“, “целят да унищожат българското самосъзнание, културни ценности и исторически традиции“, контролирани са от “специалните служби и репресивния апарат в Скопие“, "антибългарско псевдонаучно мероприятие“, “зловредна воня на антибългаризма“.

Патология е и малоумният наратив, който споменатите писания внушаваха.

Организаторите като антибългари представяли гледната точка на Белград и Скопие и са против мнението на българските евреи, евреите от Израел и международните еврейски организации, както и срещу мнението на сериозните историци по света и в България.

Те твърдят, че има политика на държавен антисемитизъм, не е имало спасени евреи, а България е участвала в депортацията на евреи.

Да видим всички тези лъжи и нелепости една по една.

1. Пишат “спасяване“ в кавички защото за тях България не е спасила българските евреи.

Да, случилото се на 9 март 1943 г. много по-точно е да се описва като “прекратяване на "вдиганията“ на евреи“. Точно заради несигурността на решението Димитър Пешев пише едва по-късно прословутото си писмо и събира подписи от депутати от правителственото мнозинство.

Кавичките са нужни и защото все по-нагло в последните години се говори за наличие още от самото началото на цялостна и премислена държавна политика за спасение.

И тук "спасителите“ от последните години се разминават именно с авторитетната наука, на която се позовават уж споменатите писания срещу организирането на събитието.

В нея спасението или оцеляването на евреите от старите предели на царство България се свързва с усилията на конкретни хора, а не е описано като логичен и очакван резултат от замислена предварително държавна политика.

Още в края на 60-те и началото на 70-те години американският историк Фредерик Чери говори за "оцеляването на българската еврейска общност“. Той още пише:

“Антинацистите като митрополит Стефан играят водеща роля, убеждавайки правителството да промени плановете си, но първата стъпка в спирането на депортациите прави Пешев, а крайното решение е на правителството.“

И прехваленият в горните текстове Михаел Бар-Зоар, коментирайки в книгата си споразумението “Белев-Данекер“, отбелязва: “Никакво важно решение, каквото е депортирането на осем хиляди български граждани, не би могло да се извърши във военновременна България без знанието на царя. Габровски и Белев никога не биха посмели да вземат подобно решение без съгласието на Филов и одобрението на Двореца.“

Нещо повече, дори и от Бар-Зоар разбираме, че става дума именно за натиск, който идва отдолу, и променя в крайна сметка взетото вече политическо решение зa депортирането.

М. Бар-Зоар го казва съвсем открито: "Ако кюстендилските евреи не бяха научили за плановете да бъдат арестувани, ако кюстендилската делегация не беше тръгнала спешно за София в последния възможен момент и въпреки всички обстоятелства и ако Пешев не беше започнал своя спонтанен бунт, осем хиляди български евреи са щели да бъдат изпратени на явна смърт.“ И по-късно в книгата си М. Бар-Зоар отново изтъква как най-съдбоносният фактор за оцеляването е „бунтът на някои от най-верните поддръжници на царя и Правителството срещу планираната депортация.“

И на друго място още: "Действията на Борис, предприети през март и май 1943 г., са предизвикани от Пешев, Стефан и други смели българи.“

Точни са и описанията на френската изследователка Надеж Рагару.

Тя пише:

“Протести на евреи и неевреи, изразявани от местни първенци, от депутати и висши сановници на Българската православна църква, накарали обаче министъра на вътрешните работи Петър Габровски – може би след съгласуване с главата на българското правителство Богдан Филов, с членове на канцеларията на цар Борис III или със самия монарх – да разпореди на 9 март прекратяването на  "вдиганията“ и освобождаване на вече задържаните“.

“Сериозни световни и български историци“, “десетки реномирани международни автори“ са срещу възгледа на групата, че България е участвала във “вдигане“ и депортиране на евреи

Лъжа. Пак ще се позова на автори по темата, отново някои от тях и изрично упоменати в гореспоменатите от тези дни писания срещу „антибългарското мероприятие“. Още в края на 60-те и началото на 70-те години отново Фр. Чери пише за Югославия като цяло следното: "Страната е прегазена и повече от 60 000 евреи (според данни от 1939 г. броят им е 75 000) са унищожени с участие, трябва да се добави, на българите.“

И на други места в книгата си той е категоричен за българското участие в депортациите: “Когато през март 1943 г. настроенията срещу депортирането се засилват осезаемо и към тях започват да се присъединяват и видни правителствени привърженици, Филов, с одобрението на Борис, се намесва за да забави пълното разгръщане на операцията. Но германците продължават да контролират ситуацията, поради което правителството осъществява депортациите от окупираните територии.“

Или още: "Фактът, че не-антисемитското и не-нацисткото правителство на България депортира повече от единадесет хиляди чуждестранни евреи, е толкова значим, колкото и фактът, че същото това правителство не депортира евреите с българско поданство.“ За да продължи и как „нацистката идеология корумпира българските държавници и ги заставя да участват поне частично в осъществяването на Окончателното решение …“

Ето отново и М. Бар-Зоар:

"Депортирането на тези 11 343 злочести хора и начинът, по който е осъществено то от български офицери, войници и полицаи, оставя мрачна, черна сянка върху българското минало.“

Категорична в случая е и изследователката Мери Нюбъргър как "общността на българо-германските интереси“ е фактор, който със сигурност е допринесъл за "частичното сътрудничество в нацисткото "окончателно решение“, и както тя конкретно казва "в окупираните от България територии“. "

Евреите бяха изтъргувани, – пише Нюбъргър – в много голяма степен като тютюн, за българска политическа полза и печалба.“

Хирургически точна и обстоятелствена в описанието си е и вече споменатата Н. Рагару:

"Поискани от службите на Райха, договорени с българското правителство при посредничеството на германската легация в София, организирани от Комисарството по еврейските въпроси (КЕВ) – институция, създадена в края на август 1942 г., за да координира антиеврейските мерки – с помощта на специалния пратеник на Адолф Айхман, СС-хауптщумфюрер Теодор Данекер, масовите арести, т.е. "вдиганията“, били извършени от българската полиция в тясна координация с българската армия и окупационните власти.

Тези мерки били оторизирани от постановления на българския Министерски съвет. Служещи от германската полиция взели участие в експортирането на конвоите от "стара“ и "нова“ България към лагерите на смъртта в Треблинка; Гестапо наблюдавало и временните лагери за задържане“.

Международно признат е фактът, че България е единствената страна в Европа, която спасява цялото си еврейско население“ и това е "уникално в Европа“

Лъжа. Това не е така и отново отдавна е отбелязано от сериозни и авторитетни учени, за които говорят разярените противници на "антибългарското мероприятие“.

Например, Фр. Чери пише: "Противно на твърденията на българите, че държавата им е единствената, в която са оцелели всички евреи, техният опит не е единствен по рода си. В Дания събитията се характеризират с повече драматизъм и смелост, в Италия – с по-голямо постоянство, във Финландия – с по-голяма дълбочина. Българските евреи, както извънредно много румънски и италиански евреи, както и всички финландски евреи, са спасени именно защото държавите им са били съюзници на Райха.“

Срещу възгледа на организаторите на това "антибългарско събитие“ е "международната еврейска общност“

Лъжа. Точно обратното е. Още в първото десетилетие на нашия век американски еврейски организации, в опозиция на българската културна дипломация, настояваха София да изясни фактите около случилото се през март 1943 г. През 2009 г. по настояване на "Комитета на имигрантите от Монастир” (Битоля) и "Асоциацията на македонските евреи от следващото поколение” в постоянната експозиция на мемориала Яд Вашем в Израел настъпи промяна. Срещу името България на мястото на поставената до тогава бляскава 0 за броя на еврейските жертви по време на Втората световна война бе поставено числото 11 343, имайки предвид депортираните с българско участие евреи от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот.

На 4 декември 2011 г. Организацията на евреите в България "Шалом" излезе с декларация, в която говореше за отговорността на германските власти за депортациите, но и за съучастието на тогавашното българско правителство.

Документът категорично изискваше днешното българско правителство да поеме ясна "морална отговорност за действията на пронацисткото правителство спрямо евреите в периода 1941-1943 г.“ През следващите месеци и години този натиск от международната еврейска общност се засили допълнително. През 2012 г. Мемориалният музей на Холокоста в САЩ вече призова публично българските власти да преоценят политиката си към историята, свързана с депортирането на евреите през март 1943 г. и отговорността на България за Холокоста.

През октомври 2012 г. на конференция в София учени настояха България да признае историческата си отговорност за депортациите, като американският изследовател Майкъл Биренбаум говореше открито пред българските медии в този смисъл.

През тези години позицията на Организацията на евреите в България "Шалом", както и на международните еврейски организации ставаше все по-ясна и настойчива. Смяната на ръководството на "Шалом“ през 2016 г., присъединяването на България към Международния алианс за възпоменание на Холокоста (IHRA), както и политиката на организации като Световния еврейски конгрес (WJC), създадоха и нови параметри за политиката на София.

На 29 август 2017 г. "Шалом“ излезе с ново изявление, което леко редактира предишното от декември 2011 г. Бе ясно посочено как "тези територии са били под българска администрация“.

През март 2018 г., около 75-ата годишнина, президентът на организацията Р. С. Лаудер посочи как българските власти трябва да признаят съучастието на тогавашното българско правителство в депортацията през март 1943 г. На 12 март 2018 г., на церемония по случай 75-годишнината от депортациите, директорът на Центъра за академични изследвания на Мемориалния музей на Холокоста в Съединените щати (USHMM) Пол Шапиро посочи пред журналисти, че "българите“ са били извършителите на "вдиганията“ и депортациите от Македония.

Оттук нататък възможностите за циркулиране на едностранчив български разказ извън страната ставаха все по-трудни.

Неслучайно се говори за Меморандума от 12 юни 2023 г. на еврейски организации от балканските страни. В него се говори открито за българското участие в депортацията.

Още през 2012 г. един от участниците, Румен Аврамов, е издал книга по темата "със съдействието на българския Хелзинкски комитет“, в която твърди, че има "държавен антисемитизъм“.

Лъжа. Книгата е издание на Софийския университет, и не е дело БХК. За наличието на държавен антисемитизъм в България по време на Втората световна война след малко.

Организаторите не са срещу "фалшивия вагон“ в Мемориала на Холокоста в Скопие с надпис "БДЖ“

Пак лъжа. Пишеше в единия от докладите (по съвпадение моя) за фалшивия вагон и как надписа след реконструкцията в 2018 г. е вече сменен по настояване на международните еврейски организации. Същите дето настояват Скопие да не злоупотребява с темата за насаждане на антибългарски чувтва, но и София да признае съучастие в депортацията от "новите земи“. Големият проблем е, че пишещите редовно в София срещу "фалшивия вагон“ в Скопие напоследък се стремят да докажат със смехотворни аргументи, че споразумението "Белев-Данекер“ било "фалшиво“.

"В създадения през 2011 г. Мемориален център на Холокоста на евреите от Македония се говори само и единствено срещу България, няма никакви обвинения към нацистка Германия“

След 2018 г. вече не е така. И това стана заради настояванията на международните еврейски организации. На посетителя става ясно, че истинската първопричина за депортациите и Холокоста е нацистката идеология. Включено беше и пространство за акцията на Д. Пешев и Българската православна църква. Пак за това ставаше дума в един от подготвените доклади (пак по съвпадение моя).

Те искат да ни убедят, че "България е фашистка държава“.

Не, не е класическа фашистка държава, доколкото не е тоталитарна. Но има авторитарен, безпартиен режим, както и отделни фашисти или нацисти в тогавашната администрация и правителството. Срещу този режим са хора от консервативната десница като Атанас Буров, от политическия център като Никола Мушанов, или от левицата като Кръстю Пастухов или Никола Петков, както и редица други. Иначе дори и прехваленият от националистите ни М. Бар-Зоар нарича бранниците, ратниците и легионерите „фашисти“, а не се опитва да заобиколи този факт, както биха направили много от хулителите на събитието ни.

България е извършвала държавен и системен антисемитизъм.

Това е може би е единственият пункт, в който клеветниците срещу събитието не лъжат.

Само че това не е мнение само на "групичката“ и точно то се подкрепя от сериозните изследователи, а при отбелязването на 80 годишнината миналата година професионални историци, общественици, медии и президент се опитаха да скрият.

Дори отново прехваленият тези дни от създалите истерията около "антибългарското събитие“ М. Бар-Зоар сам изтъква в книгата си как архиереите на църквата, опозиционните депутати, висшите държавници, интелектуалци, писатели, лекари и т.н., та дори и Комунистическата партия, се борят в тези години не срещу нещо друго, а срещу това, което той сам нарича "антиеврейските мерки на правителството“, срещу "антиеврейската политика на правителството“, срещу Богдан Филов и "политиката му по еврейския въпрос“. Дори и самото писмо на Д. Пешев е за Бар-Зоар „бунт срещу правителствената политика“. Отново той казва: "До 9 март 1943 г. Борис III провежда съзнателно или против волята си една антиеврейска политика, чиито основни етапи са приемането на Закона за защита на нацията( ЗЗН), създаването на Комисарството по еврейските въпроси и споразумението Белев-Данекер за изселването най-първо на 20 000 евреи от нова и стара България.“ Че какво е това ако не "държавен и системен антисемитизъм“?

Пак за антисемитска политика, а не за държавна политика на спасение говори и Фр. Чери:

"Като влиза в съюз с Германия, правителството вече е решило, че може да пожертва евреите. Породилите се впоследствие съмнения в правотата на това решение не са достатъчно определени, за да предотвратят сами по себе си депортациите, но карат правителството да заеме двойствена позиция. Борис и Филов разрешават на Белев да подготви депортации на евреите и дори да ги задейства частично, защото нацисткото политическо влияние върху тях е по-силно от влиянието на противниците на депортациите.“

Дори и през май 1943 г., въпреки протестите, правителството на Б. Филов, потвърждава решението си за изселване на евреите.

Нито един от горните автори не твърди за наличие на някаква държавна политика за "спасяване на българските евреи“ още от самото начало; че държавата не е провеждала антисемитска политика; че евреите в България изобщо не са били дискриминирани; че ЗЗН е невинен и ловка маневра за да се спасят евреите; че трудовите лагери са подобна маневра с цел спасение; че няма изобщо никакво споразумение Белев-Данекер и то е фалшификат; че едва ли не и без действията на кюстендилската група, Д. Пешев, депутатите от мнозинството, депутатите от опозицията и БПЦ, и най-вече митрополитите Стефан и Кирил, евреите щяха да бъдат спасени тъй като видиш ли това била целта на държавната политика от самото начало. 

Дечев твърди как в Западните покрайнини ”още през 19 в. имало аморфно национално самосъзнание“

Не на всеки е дадено да чете текстове с разбиране. А може би липсва и такова желание. “Националното безразличие“ е явление регистрирано от науката и в това, и в предходни столетия из цяла Европа, не само в Западните покрайнини. Нещо повече, края на 19 и началото на 20 в. е важен период във формирането на нациите, поради което българското малцинство в Сърбия няма как да бъде скрито. За времето от 1879 до 1920 г. то има трайно изградена връзка с България.

Освен горното Дечев бил твърдял, че „ следователно България няма никакви основания днес да настоява за защита на човешките права на това население“ в Сърбия.

Това е лъжата, на която най-много се смях. Освен колегата Ангел Джонев съм може би другият автор, който е писал за случая с погрома на четниците на Коста Печанац в Босилеградско на 15 и 16 май 1917 г. Мисля, че стоя и зад последния неуспешен, за съжаление, опит от 2022 г. плочата с имената на жертвите все пак да бъде сложена в центъра на Босилеград. Ако не вярват, да питат Иван Николов и КИЦ-Босилеград. Може евентуално и Външно министерство.

И няколкото странични удара в кампанията срещу “антибългарското събитие“

Домакинът на проявата Александър Кьосев бил заявил преди време как “македонският език е книжовен, а българският – изкуствен“.

Лъжа. Такава глупост Ал. Кьосев не може да каже. Тя беше казана тогава от БГНЕС, която си я повтаря от време на време. Кьосев казва, че всички стандартизирани езици са изкуствени и това е известно на всеки среднограмотен филолог.

Дечев “обвини Югозападния университет в Благоевград в издаване на фалшиви дипломи“.

Лъжа. Никога не съм казвал, че са фалшиви, а са дадени срещу неположени изпити и с фалшифициране на моя подпис, поради което са незаконни. Окръжната прокуратура в Благоевград също намери, че има достатъчно доказателства за започване на досъдебно производство за длъжностно престъпление. То в момента тече и видимо изнервя ръководството и замесените.

"Не стана ясно защо Дечев не е сигнализирал за нарушенията още докато е работил там, а веднага след като се е устроил на ново място“

Защото трябваше да се документират фалшификациите на подписи и извършените длъжностни престъпления. Веднага съобщих на Антикорупционния фонд, но те работеха тогава по случаите с Нотариуса, Осемте джуджета и Пепи Еврото. Не могат да работят едновременно по тях и случаите с Валентин Китанов, Николай Марин и Борислав Юруков.

И накрая, връщайки се отново към проваленото събитие, бих посъветвал ректора на Софийския университет ("и то с основание“) да вземе да се запознае с книгите на цитираните от мен по-горе сериозни автори по темата за българските евреи. Между тях и организаторите на проявата има много повече общи неща отколкото тези, които той се готви тепърва да кани за дискусия. Нека не разчита на кратката парламентарна декларация от 8 март 2013 г., нито на откъслечни контакти с Института за исторически изследвания при БАН или с Историческия факултет на Софийския университет. Дано и мандатът му стигне за да разбере, че университетът е място за възпитание на критично мислене, а не за предприемане на "институционални мерки“ с оглед на слугинско утвърждаване на "официалната държавна позиция“.