Почина любимката на французите Симон Вейл, първият председател на ЕП

Почина Симон Вейл, голяма фигура във френската политика, предаде Франс прес, като се позова на нейното семейство.

"Майка ми почина тази сутрин в дома си. Тя щеше да навърши 90 години на 13 юли", каза пред агенцията синът ѝ Жан Вейл.

Голяма фигура във френската политика, Симон Вейл е оцеляла от Холокоста. На 16-годишна възраст тя е депортирана в нацистките лагери на смъртта.

През 1979 г. Симон Вейл става първият председател на Европейския парламент, припомня Ройтерс.

Макар че излиза от фокуса на общественото внимание през 2007 г., когато напуска Конституционния съд, тя се радва на широко уважение в целия политически спектър и остава един от най-популярните политици в проучванията на общественото мнение.

Преживяванията ѝ в концлагер я превръщат в страстен радетел на Европейския съюз, но във Франция тя става най-известна с узаконяването на абортите като министър на здравеопазването през 1974 г.

Тя е била на практика непозната при влизането си в правителството и упорито се бори срещу враждебно настроения парламент и разделеното обществено мнение да прокара закона, станал известен като "Закона Вейл", превръщайки Франция в първата предимно римокатолическа страна, която узаконява абортите, отбелязва Ройтерс.

Сред нападкитке срещу нея по време на обсъжданията на този закон е написването на вратата на дома ѝ "Вейл = Хитлер". В колективната памет остава образът на разстроената до сълзи Вейл в парламента в края на 1974 г., но тя не отстъпва, отбелязва Франс прес.

От юни 1979 г. до 1982 г. Симон Вейл е председател на Европейския парламент. От 1984 до 1989 г. е председател на групата на либералите, демократите и реформаторите.

"Изграждането на Европа ме сдобри с 20-и век", уверява тя.

През 1993 г. става държавен министър за социалните въпроси, здравеопазването и градоустройството.

През 1997 г., а от 1998 до 2007 г. е член на Конституционния съд.

Като министър е олицетворявала социалната нагласа и понякога заема близки до левицата позиции по обществени въпроси. Примесената ѝ с критики подкрепа за Никола Саркози през 2007 г. илюстрира какъв особняк е тя в политическия пейзаж, което отчасти обяснява популярността ѝ.

Защо при такъв житейски и политически път никога не се е кандидатирала за президент? "Никога не съм усещала в себе си способността да упражнявам такава власт. Прекалено съм независима за такова нещо", обяснява тя.

Според допитване от 2014 г. тя е любимата женска личност на французите. През 2008 г. става член на Френската академия, едва шестата жена, която го постига. "Баща ми, който умря (в депортация през 1944 г.) в балтийските страни, силно почиташе френския език", заяви тя в речта си.

Силно белязана от депортирането си в Аушвиц, на което прави вълнуващо описание в автобиографията си "Един живот" (2007 г.), тя е била председател на Фондацията за паметта на Холокоста от 2000 до 2007 г., а след това остава неин почетен председател.