Погрешни сигнали по адрес на Саддам Хюсеин

Макар правителството на Джордж Буш все още да не е дало да се разбере по какъв начин смята да смени режима в Багдад, Европа все така продължава да се вълнува.

Притесненият германски канцлер Шрьодер се опитва да извлече от темата националистически елемент, който след изборите - стига, разбира се, да бъде преизбран - много бързо ще забрави. Почти на всички е ясно, че т.нар. германски път води в най-добрия случай до задънена улица. И все пак има политици, които разчитат на слабата памет на избирателите. Всичко онова, което германският канцлер и някои други непрекъснато приписват на американците, може да се обясни с моментната конюктура.

Лятната дискусия на тема Ирак има поне предимството, че ни припомни някои основни факти. 678, 687 и 1205 са номерата на резолюции на ООН от 1990, 1991 и 1998 г., които несъмнено доказват, че е налице политическата и юридическата база за нови действия срещу Ирак. По тази причина е излишно Съветът за сигурност отново да се занимава с този въпрос, естествено по-късно обстоятелствата може да го наложат. Германският генерал Науман, председател на Военния комитет на НАТО по време на войната в Косово, констатира същото и посъветва петте постоянни членки на Съвета за сигурност да си припомнят все пак собствените си решения.

Стига да иска, президентът Буш може да се позове и на решението на американския Конгрес от 14 септември 2001 година. По силата на това решение президентът има свободата да решава как да отговори на терористични нападения. На Буш не му се налага да чака, докато по съдебен ред се съберат доказателства, че Ирак е замесен в терористичната атака.

Сега може да се изтъкне аргументът, че обстоятелствата днес са различни от преди десет години или преди година. Юридическите аспекти също няма да бъдат от решаващо значение. Ето защо преди да вземе окончателно решение, Буш ще се консултира както с Конгреса във Вашингтон, така и с онези съюзници и приятели, чиято преценка смята за добре обоснована. Сред тях сигурно ще бъдат правителствата в Лондон и Париж.

Добре е и този път правителството във Вашингтон да подходи методично и внимателно и да не прибързва с военната операция - както постъпи преди операцията в Афганистан. От друга страна обаче политици и организации запълват времето с какви ли не спекулации и така създават представата за хаотично вземане на решения.

Иракският диктатор, който отново приема миролюбиво настроени поклонници, може да си помисли, че Америка не иска или не е готова да предприеме действия срещу него. Или че пацифистите ѝ пречат да го направи. Затова изявлението на Саддам Хюсеин, че няма да допусне нови инспектори на ООН, е напълно логично от негова гледна точка.

Онези политици, които се обявяват срещу евентуална война, независимо какви мотиви изтъкват, вероятно ще предизвикат противоположната реакция, тъй като и този път Саддам Хюсеин не осъзнава необходимостта да отстъпи. Той не вярва на американската заплаха. Нали дори военното ръководство на САЩ бе изразило известно несъгласие на един по-ранен етап в дискусията. Съседни страни като Йордания и Саудитска Арабия подклаждат войната на нерви, като твърдят, че няма да предоставят военни бази. Целта на поведението им е да не станат обект на иракско нападение или иракски подривни действия поне до момента, когато американците ще вземат решение и ще бъдат готови за удар.

Принципът, че първо трябва да се изчерпят възможностите на дипломацията, преди да заговорят оръжията, наистина е правилен от гледна точка на цивилизованите държави, стига да няма отрицателни последици. Когато обаче дипломацията прибягва до празнословие, както преди въздушната война за Косово, и внушава на противника илюзорното чувство за сигурност, тя само повишава вероятността от война. Като че ли опитът трябва да се повтори.

По БТА