Предизборна седмица

Ето че навлизаме в най-важната, най-мъдрата, най-задълбочената седмица от последните пет години. Седмицата, в която всеки българин ще се замисли за себе си, за това как иска да бъде видян и гледан през следващите пет години от света и от себе си. Това е седмицата, в която всеки зрял български гражданин ще се потопи в себе си и ще се запита: “Кой съм аз и кой искам да бъда?“

Всеки българин ще си зададе и други важни въпроси. За това дали е доволен от себе си. Дали е достоен да се покаже навън. Дали може да прекрачи прага си с гордостта, че е българин, че е свързан някак си с тази малка страна, България. Ние всички ще поемем дълбоко въздух и ще се вглъбим в себе, за да открием там оня желан, копнян знак, който ще ни съпътства в света през следващите пет години. И тогава ще гласуваме за президент.

Така поне би трябвало да се чувстваме. Ако държим на достойнството си, ако имаме самочувствие.

Тази преценка няма нужда да бъде трезва. Тя може да е страстна. Решението, което ще вземем, няма защо да е продиктувано от прост икономически интерес. Изборът на държавен глава, който  няма друга особено важна работа,  освен тази да отразява собствения ни копнеж по онова, което искаме да бъдем и начина, по който бихме искали да бъдем видени, не се определя от данъчните реформи, които кандидатите обещават.

Президентът не вдига и не сваля данъци. Не строи пътища и не уволнява учители. Президентът не отваря болници и не лови бандити. Той говори. Това му е работата. Говори на хората и говори от името на хората. Останалите му задължения са някакво недоразумение, което се изразява основно в това, че той би могъл да тормози разни институции в държавата.

Сред седемте кандидати Волен Сидеров, например, най-добре е схванал това президентско недоразумение и го е превърнал в програма от 10 ясни и добре премислени точки. В тях обещава не да свърши някаква работа (защото, както той правилно е видял, такава работа президентът не би могъл да свърши), а да пречи на другите да вършат едно или друго. За тази си прозорливост, той заслужава похвала.

Разбира се, трябва да се запитаме дали тази седмица трябва да изберем оня, който най-ефикасно би могъл да дразни другите или очакваме от президента нещо по-различно.

Мъдростта и страстта обаче нещо ни убягва. Наистина ли всички се замисляме как ще изглеждаме в следващите пет години? На какво ще приличаме? Как ще ни виждат другите? Ще се гордеем ли от образа, който сме си избрали?

И на бездомните кучета вече им е ясно, че има нещо сбъркано с българската президентска институция. Всички ще гласуват за някого, който няма особено много власт и който ще прекара пет години в това да се оплаква, че не му дават да върши разни неща, независимо, че народът пряко е гласувал за него. Всички ще гласуват за човек, който ще бъде постоянно раздвоен между помпозността на длъжността и реалността на правомощията.

Тази раздвоеност естествено ще кара президента да си набавя дефицита на власт, която той си мисли, че му принадлежи по право, по някакви други начини. И винаги нещо няма да е наред с неговите правомощия. Вместо обаче да отвърнем поглед от скучната и объркана служба на президента, не е ли по-добре да я дефинираме с избора си? Вместо да казваме, че цялата работа е сбъркана, не е ли по-разумно да внесем някакъв смисъл в объркаността?

Може би твърдението, че “навлизаме в най-важната, най-мъдрата, най-задълбочената седмица за последните пет години“  да звучи като нелепа шега, но ако един народ е решил да прави колективен избор, дори и този избор да е малко мъгляв, той е израз на онова, което наричаме народна воля.

В крайна сметка може да не е голяма работа кой ще стане президент. България влиза в ЕС и там ще се погрижат и за инфраструктурата ни, и за екологичните ни стандарти и за правата на циганите. Какво толкова трябва да ни вълнува избора на президент? Освен това икономиката крета горе-долу добре, а пък и президентът така или иначе не може да направи нищо за нея.

Комунизмът си отиде. На хората им втръсна да се занимават с досиета и с това какво е било преди 20 или 50 години. С други думи, нищо тревожно няма дори и да си изберем някой психопат. Ще му берем срама и какво от това?

И все пак е странно една развита, макар и не напълно, демокрация, да очаква, че законът ще дефинира правилата и на поведение и че конституцията е онази, която ще и каже за какво е президента. Най-сигурният признак, че едно общество е демократически незряло, е честото повтаряне на лозунга за върховенство на закона. Когато някой вижда промяната на закона като единствен път към демократизацията, нещо не е наред. Не само законът не е наред. Демократическата самоувереност на народа не е наред.

Законът не е единственият гарант на демокрацията. Не е и основният гарант на демокрацията. Англия е пълна със странни закони, за които трудно може да се каже, че  гарантират английската демокрация (Като например това, че кралицата е собственик на флота и други от тоя род.) В Англия няма и пълно разделение на законодателната и съдебната власт. И въпреки това на Острова има сравнително развита демокрация. Да твърдим, че понеже президентът няма много ясни правомощия, няма защо да се тормозим с избора му, издава липса на демократически инстинкт. Да се вторачваме в конституционно определената му длъжностна характеристика, също може да е признак на демократическа незрялост. Както и това да гласуваме за президент по негативни или протестни подбуди.

Избирателят има различни права. Едното е да гласува. Или да не гласува. Това право го оставя на равнището на Вуте, който описал пред марсианците богатството на професионалните си умения с твърдението, че може да копа.... може и да не копа. Избирателят може също така да определи поведението на избраните от него, да ги принуди да се държат по един или друг начин и да определи каква е всъщност е тяхната длъжност. Сериозното отношение на гражданина към избора на президент може да определи поведението на този президент. Несериозното, или апатично, отношение към този избор може да остави поведението на президента в ръцете на случайни сили.

Кой знае дали ако преди пет години избирателят беше се надигнал и заявил, че иска президентът да го представя по света, Първанов нямаше да си седне на задника, да научи английски и да се напъне и преодолее страха си от чужда среда. В крайна сметка той престана да ходи при Путин не защото му омръзна да ходи, и не защото Путин не би искал някой дребен пудел да пърха около краката му. Първанов спря да лети до Москва, защото избирателят заяви, че поведението му беше абсолютно неприемливо.

В последните месеци Първанов се разтича из Западна Европа не защото реши, че е време да представи страната на европейците. Когато той тръгна да пътува, времето за представяне вече беше отминало. Той се разпътува под натиска на избирателя и заради зачестилите критики, че той е напълно безполезен на външнополитическата сцена, и то в период, когато България имаше да върши исторически драматична външнополитическа работа.

Работата на избирателя не приключва с избора. Изборите са вид демократическа кулминация. Но много важна кулминация. Когато избирателят стигне до нея той трябва да си даде сметка не само дали взима едно окончателно правилно решение и не само дали изборите му дават възможност да натрие носа на някога. Изборът на президент не е просто досадно право, натрапено ти от конституцията. Изборът на президент е възможност за българина колективно да заяви какво е, какво би искал да бъде и как би искал да бъде представян по света.

Дали би искал да бъде, и да бъде видян като сърдит и безпросветен националист; дали иска да бъде, и да бъде видян като, мрънкащо и хитруващо домашно животно, което не обича да излиза от къщи; дали би искал да бъде видян като старомодна патриархална общност; или пък иска да бъде представян по света и пред себе от някакъв клоун, който умее да ръси забавни, но безотговорни твърдения по път и над път; дали иска да бъде представян от човек, който твърди, че миналото няма отношение към бъдещето или от човек, който внушава точно обратното?

А и изборът не свършва дотук. Демократичното общество контролира и обучава избраниците си непрекъснато. Това взаимодействие не се определя от конституцията, то се определя от демократическата непримиримост на обществото. Ако избирателят е нащрек, той може да направлява поведението на един президент. Ако неговите демократични инстинкти задремят, то никой избор не може да му гарантира смислено поведение на политическия елит.

Сега на българския избирател така или иначе му предстои да направи своя избор. Защо този избор трябва да е безразсъден? Само защото президентската институция е сбъркана? Това не е сериозен аргумент. Ако българският избирател се отнесе с президентската институция така както законодателят, под формата на конституционалното си творчество, се е отнесъл към нея, той рискува още пет години тази институция да стои вяла и безсъдържателна.

Накрая някой може да ме попита: “Добре де, за кого смяташ, че трябва да гласувам?“. Бих отговорил, че е важно просто да знаеш защо ще гласуваш за оня, за когото ще гласуваш. И да си уверен, че ще можеш да го държиш отговорен през следващите пет години.

Още коментари от Юлиан Попов може да прочетете на блога му http://www.julianpopov.com/