Предизборното надхитряне и евреите

България за пръв път е в ситуация, в която правителството подава оставка основно, за да увеличи шансовете на водещата в него партия за по-добро представяне на предсрочните избори. Дали ще излезе вярна сметката на Борисов?

Неговата стратегия е комбинация от превантивен удар и минимизация на загубите. Ясно беше, че запазването на правителството след президентските избори би могло да се случи само с много тежки компромиси от страна на ГЕРБ към ПФ, които определено не си струват. Затова ГЕРБ действаха първи, като предизвикаха по този начин предсрочни парламентарни избори.

Другият елемент от Борисовия план явно е спешното въвеждане на мажоритарната система. Той хем е против нея по принцип, хем негово било решението референдумът да съвпадне с президентските избори, хем сега не може да пренебрегне вота на 2,7 млн. българи. Защо пък да не може? Вярно е, че това са много хора, но също така е вярно, че правно-задължителният праг не беше достигнат от народното допитване. Все пак сме правова държава, нали? На всичкото отгоре много повече от 2,7 млн. българи НЕ СА гласували за избирателната система „Шоуто на Слави“ – много от тях напълно съзнателно с цел да бойкотират неразумните промени. Техните гласове защо да нямат значение за Борисов? Изводът е, че загърнат в демократично перде, той едва е поприкрил истинските си щения: да разгони малките партии и да остане сам с ДПС и най-много БСП на политическата сцена.

Този „благороден“ план сега ни се представя като някаква демократическа неизбежност. С тъжно лице премиерът в оставка обяснява колко не иска тази система, но ще я въведе, защото: „глас народен, глас Божи!“. (Незнайно защо този израз продължава да се повтаря като мантра в една държава пълна с безбожници. Никой явно не си дава сметка, че неговото следствие просто е: колкото са християни, толкова са и демократи. Тоест не чак толкова много.)

Отвъд тези културологични наблюдения, много мастило се изля в полза на чудесата, произвеждани от мажоритарната система навсякъде по света. Тъй като не може да се намери квалифициран политолог, който да застане с името си под такъв тип детско-юношеска литература, на преден план излязоха полуобразовани експерти по всичко и специализирали в университета на живота огнедишащи журналисти. Един такъв например обяви, че фашизмът не завладял Великобритания, а се развихрил в Германия, заради разликата в техните изборни системи – имало даже една-две книги по въпроса. А пък българите „спасили“ евреите, защото тогава ползвали системата „Шоуто на Слави“. Чудно защо обаче системата успяла да спаси само евреите от старите територии, а не проработила и за останалите 11 000. Навярно още не са били разчертани едномандатните райони в Македония. Черният хумор е лош вкус в случая, но подобни разсъждения показват как недостигът на системни познания и излишъкът на огън и жупел може да доведе до всякакви причудливи теории и публикации.

Връзката между пропорционалната система и проблемите на парламентаризма през 30-те години в Европа е сериозна тема, която отдавна е занимавала учените. Общопризнато е, че провалът на Ваймарската демокрация отчасти се дължи на чистата пропорционална система без никакъв праг, която води до сериозна фрагментация на парламента и чести кризи. Но този дефект бива сравнително лесно отстранен и Германия след Втората световна война не изоставя пропорционалната система, а просто въвежда праг от 5% за влизане в парламента. Този праг, заедно с доктрината за „защитна“ демокрация (такава, която забранява екстремистки партии), се оказва напълно достатъчна гаранция за денацификацията на държавата и превръщането ѝ в пример за демокрация. Та дори и да допуснем, че избирателната система е имала чак толкова основно значение, отново няма аргумент в полза на мажоритарна система тип „Шоуто на Слави“ – немският казус подкрепя основно персонализираната PR система. Да не говорим, че подобни спекулации „забравят“ за всички други фактори, влияещи върху стабилността на демокрацията, както и за другите промени, настъпили в Германия след 1949 г.: балансираният федерализъм, рационализираният вот на недоверие, премахването на изключителните дискреционни правомощия на президента (чрез които всъщност Хитлер става канцлер за първи път) и т.н.

Тези исторически разсъждения обаче могат да наведат на една изкусителна мисъл. Защо да не се използва мажоритарната система като една потенциална преграда срещу войнстващия популизъм по света? Ето, Льо Пен и Фарадж имат огромна подкрепа за партиите си (първата – приближаваща 30%, а вторият – 13%), но заради мажоритарната система те имат от един до няколко депутати в съответните парламенти. Не може ли чрез подобна мажоритарна система елегантно да се отървем и от нашите пишман-патриоти, които набъбнаха до 15% на последните президентски избори?

По принцип, всяка идея, която претендира, че може да спре разпростирането на националпопулистката инфламация из Европа (от детокс-пулверизатори до конституционни промени) си струва да се обсъжда. Но проблемът точно с тази – за мажоритарната система – е, че е подвеждащо опасна. Погледнете Унгария, която ползва вариант на смесена система с много силен мажоритарен елемент. При тази система с 52-53% от народния вот Фидес, партията на Орбан, има конституционно мнозинство от 117 депутати в парламент от 199 депутати общо. С около 20% всяка – социалистическата партия и ултранационалистите от Йобик имат съответно 29 и 23 места. Въпреки потиснатото ѝ представителство, Йобик набира сили и вече е втората сила в страната и особено извън Будапеща. По същия начин Льо Пен във Франция далеч не изчезва, а в момента има претенция да е дори първа сила. И кошмарът би се случил, ако един ден точно тези партии успеят наистина да станат по-мощни от другите им основни опоненти – тогава системата ще облагодетелства точно тях! Предчувствие за подобно развитие е все още възможната победа на националпопулистите в Австрия.

Т.е. избирателната система не може да е „гаранция“, че крайно-десните и фашизоидите ще останат извън властта. Тя просто дискриминира срещу малки партии. Ако фашизоидни организации се развиват успешно извън националните парламенти – било в Европейския, било в президентски избори и т.н. – един ден те биха могли да превземат и легислатурата. Ако някой е истински загрижен за възхода на радикализма и антисистемното мислене, нека не се надява на магически и илюзорни решения през избирателната система. Тя нито спря Тръмп, нито ни предпази от Брекзит – напротив, беше поразително лесно уж центристски партии да бъдат взети на абордаж от доста радикални фигури и идеи. Борбата срещу радикализма минава през преосмисляне на коалиционната политика на центристките партии, внимателен фокус върху склонността на медиите да подпомагат радикалите и като цяло отстояване на основните принципи на либералната демокрация. А част от парадокса на настоящия дебат е, че тези, които най-много се радват на „патриотичната“ вълна и „смъртта“ на мултикултурализма, сега са се загрижили да „стабилизират“ либералната демокрация с електорално-инженерни мерки.

За капак цялата тази дискусия доби още един нюанс, когато Андрей Райчев се изказа срещу мажоритарната система, защото тя щяла да остави патриотите и Марешки извън парламента. За народа загуба велика, както би казал Иванчо Йотата в случая.

Хубавото е, че разгърналата се дискусия е все пак по реалните последици от приемането на една или друга избирателна система. Тези последици не бяха обаче основанието на хората да гласуват за нея – просто Слави им обеща, че така ще „накаже партиите“ и вече ще се гласува за „личности“.

Борисов, в ролята на „наказан“, реши бързо да се възползва от създалата се ситуация и да опита да окопае ГЕРБ във или близо до властта поне за следващите десет години. Всъщност за това става дума, а не толкова за евреи, фашисти, националпопулисти и „патриоти“.

*Статията е публикувана в "Портал Култура".