Приключил ли е в България дебатът за моралната справедливост на прехода?

Когато през втората половина на 90-те политиците осъзнаха, че дебатът за моралната справедливост на прехода в България може да донесе само негативи, те предпочетоха да спрат дискусията, като закрият архивите на политическата полиция. Това ограничи и възможностите на историците да подходят критично към историята на комунизма, лишени от обективен източник на информация. Изследването на периода само въз основа на мемоарите на участниците в събитията е най-малкото едностранчиво и непълно: като да напишем историята на българското Възраждане само въз основите на спомените на Мидхат паша и на неговите сътрудници.

…

Моралната справедливост на прехода в посткомунистическите общества има няколко основни аспекта – лустрацията на бившия управляващ елит, съдебните дела срещу бившите лидери на комунистическата държава и съдбата на архивите на бившите комунистически структури. Въпреки че често тези проблеми се разглеждат поотделно, те са взаимно свързани и от начина на тяхното решаване зависи както процеса на формирането на новите политически и икономически елити, така и общественото доверие в тях и в демократичната система като цяло. Като положителен пример за решаването на тези въпроси обикновено се посочва случаят на Източна Германия, където и трите аспекта на моралната справедливост на прехода бяха прокарани непосредствено след германското обединение.

Петнайсет години след началото на прехода, България все още представлява негативен пример за “справяне” с миналото. Възможностите за съдебно преследване на бившите служители на комунистическия режим бяха изчерпани още в началото на прехода. Тогава, под напора на общественото мнение, започнаха разследвания на мнозина от лидерите на комунистическия режим. В повечето случаи тези съдебни дела отразяваха силното политизиране на обществото и отговаряха на обществените очаквания за реванш. Повдигнатите редица маловажни обвинения, обаче, не можаха да убедят обществото във вината на бившите управници.

Като се изключат присъдите срещу Георги Атанасов и Стоян Овчаров по делото за злоупотреба с обществени средства при строеж на нови апартаменти, както и осъдителните присъди срещу Григор Стоичков и Любомир Шиндаров по делото “Чернобил”, всички останали дела постепенно затънаха в юридическа казуалистика, непозната и необяснима за общественото мнение.

Същото се отнася и за делата по същинските престъпления на комунистическия режим като концентрационните лагери, “Възродителния процес”, дейността на Държавна сигурност и свързаните с това политически репресии над дисиденти или политически бегълци. В крайна сметка започнатите, но недовършени дела, не дадоха отговор на въпроса дали лидерите на бившия режим са виновни или невинни. Единственият очевиден резултат беше, че общественото съзнание постепенно загуби интерес към тази проблематика, паралелно със загубата на доверие в съдебната система.

...

Като цяло провалът на дебата за моралната справедливост на прехода може да бъде обобщен като следствие от силното политизиране на темата. В този смисъл загубата на интерес от страна на политиците може да бъде тълкувано и положително. Добър пример е и наличието на – макар и силно органичено лустрационно законодателство, както и фактът, че това законодателство се основава на данните, съхранявани в българските архиви. Косвено това е знак, че въпреки твърденията за тяхното тотално прочистване, тези архиви продължават да съдържат достатъчно данни, върху които може да бъде реконструирана дейността не само на тайните служби, но и на цялата система за политическа репресия по времето на комунизма.   

* Текстът е част от едноименна статия, публикувана в августовския брой на FP-България.