Путинизацията, Първанизацията и това дете Демокрацията

Никога не съм бил толкова отвратен, както при посещението на новия кремълски диктатор в България. Всичко, случващо се по време на тази визита, бе толкова сюрреалистично и нереално, като момент от посещение в концлагер, в който осъзнаваш, че пещта пред очите ти е горила деца.

Когато Диктаторът се качи на жалкото подобие на “технологично чудо” (за какъвто бе обявен самолетът му от коментатора в сервилен опит да предаде компетентност на изказването си) и напусна новозавладяната си васална територия, много хора се питаха “Как е възможно това?”

Как е възможно 18 години мъка, бедност, лишения, страдания, надежди, разочарования и мечти да бъдат заличени без никакво усилие и състрадание от същите тези хора, които поставиха България в периферията на европейската цивилизация, като прекратиха еволюционното ѝ политическо развитие и го замениха за десетки години с  мърляв комунистически режим?

 "Първанизация" на бизнеса

Преди всичко заради нашата гражданска безотговорност да си заваряме очите за морална и политическа легитимация на бившите служители на комунистическите структури за сигурност. Затова и не е чудно, че отношенията между Путин и Първанов, които те демонстрираха пред камерата, приличаха на отношения между “водещ” офицер и агент. Всъщност чисто професионалната им кариера напълно потвърждава подобна аналогия. А същите тези офицери и доносници в постсоциалистическото съветско икономическо пространство  имат нездрава фасцинация към парите и особено към чуждите.

Създаването на олигархия (близък бизнес-кръг около президента, състоящ се от престъпници с “бели якички” и “чист” бизнес), ползваща се с всички облаги на властта и закрилата на службите за сигурност, е просто задължителен елемент от тази политика. Като следствие се налага и унищожаването на неудобните бизнесмени, които отказват да се включат в президентския властови кръг , чрез системна репресия върху бизнесначинанията им и с методи, лишаващи ги от правото на свободна конкуренция или директно атакувайки ги чрез държавния, съдебния, законодателния и криминалния апарат.

Този стил на упражняване на властта ни кара да мислим, че "първанизацията" на бизнеса в България тепърва ще се насища с брутални прояви на антипазарно и антилиберално поведение.

Унищожаване на взаимния контрол и баланс между властите

Друг важен елемент е подмяната на конституционния ред. Потайното и задкулисно изземане на правомощия от правителството и де факто (макар не и де юре) разширяване на президентските правомощия чрез назначения на близки до президентската институция хора на ключови позиции в изпълнителната, съдебна и местна и власт. Това гарантира смъртта на основния конституционен принцип за взаимен контрол и баланс на властите. А това води до създаването на властови и икономически мрежи, които функционират паралелно на официалните и формални йерархии, утвърдени от Пазара или от Конституцията.

Пълзящ популизъм

Споменатите политически инициативи гарантират дългосрочна ментална маргинализация на институциите и за да не е възможен обратен процес на тяхната демократична ментализация, активно се прилага друг любим метод на комунистическите служби за сигурност – въвеждането на пълзящ популизъм.

Той личи най-силно при налагането на образа на “спасителя”. В Русия това стана с връщането на образа на “отговорния и силен управник”, а в България – на “социалния” президент. Образът на “спасителя” е подсилен чрез видим фалшив ангажимент към “социалното законодателство”, засягащо здравеопазването, образованието, безработицата и синдикалната дейност на фона на царящ всеобщ стремеж за облагодетелстване и повсеместна  корупция.

Съществуват достатъчно основания да смятаме, че и руският президент, и неговата българска  политическа реплика осъществяват  нелегетимни бизнесконтакти. Преди да достигне Кремъл, Путин бе трайно ангажиран със структурите на руската организарана престъпност, които по-късно легитимира в официални контакти. Първанов пък бе лидер на БСП, когато партията  получаваше тайно финансиране чрез “черни” сделки с иракски петрол по програмата на ООН “Петрол срещу храни” при управлението на Саддам Хюсеин, а опитът да се направи разследване за евентуално придобит от Първанов по време на мандата му имот доведе до незабавното уволнение на журналист от частна (!) национална телевизия.

И всичко това бе подкрепено със създаването на кръг от интелектуалци, пропагандиращи каузата на президента. Такъв е кръгът около Александър Дугин в Русия, който в България се олицетворява от господата Иван Гранитски и Божидар Димитров. Посланието на тези два интелектуални кръга е едно и също - православен фундаментализъм, политическа фиксация върху историческите корени и славянски месианизъм.

В резултат на това политическата риторика и на Путин, и на Първанов изобилства с атавистични философски аргументи, почерпени от предмодерната традиция в Русия и България. Това особено силно личи в т. нар. “академични” слова, произнасяни сред прашасали символи на слава и достойнство, които съмнително се съотнасят към съвременната реалност.

Всичко това лесно оправдава ефективната манипулация и на изборния процес. А това само по себе си е ключово престъпление на процедурите на демокрацията, макар че в България и в Русия то да протичаше по различен начин. Кремъл избра твърдите диктаторски практики (побой, арести и убийства на опозиционни лидери, унищожаване на политически опоненти и в по-малка степен – дублиране на опозицията с псевдоопозиционни партийни формации).

Контролирана опозиция

Първанов заложи повече на рафинираното манипулиране на вота – дублиране на партийни фигури с “независими” кандидати, промоция на мажоритарния елемент като гаранция за партийна необвързаност и, разбира се, подмяната на свободната опозиция с контролирана от него в лицето на Бойко Борисов.

Следващите аналогии между двата стила на управление само аргументират пълното им припокриване. Става дума например за пълния контрол над водещите медии. Русия е емблематичен пример в това отношение - жизнена критика срещу Путин не може да се промъкне в нито едно от средствата за информация. Положението в България е същото, с изключение на факта, че  спорадичните критики срещу президента се появяват все още в условията на “книжен” медиен плурализъм.

Контролираните “граждански” акции са следващото политическо оръжие и на Путин и на Първанов. Те са насочени към унищожаването на опозиционните движения и партии и към оказване на натиск върху другите власти, оставащи формално независими благодарение на откъслечно и случайно запазени територии на Конституцията.

Разрушаването на традиционната партийна система пък тече чрез подкрепата за “непартийни” формации на “националноотговорни” фигури, свързани традиционно с дистрибутивните мрежи на политическо и икономическо влияние.

Освен това и двамата президенти проявяват траен ангажимент към енергийните и инфраструктурните проекти, облагодетелстващи режима в Москва и големите криминални групи с “бели якички” в България. Путин и Първанов участват активно при реализацията на големите бизнесинициативи в Югоизточна Европа - Русия като износител, а България – съучастник- преносител. Залогът за тяхната реализация е дългосрочната промяна на геостратегическа карта в полза на Русия и несъмнено във вреда на ЕС.

Размитото идеологическо лице и лесна смяна на приоритетите също са отличителна черта на този президентски стил. При Първанов това личи по-силно, отколкото при Путин. Доколкото първият бе принуден под натиска на външни обстоятелства да приеме членството на страната в ЕС и НАТО, то руският президент запази трайната си антизападна ориентация.

Тази бегла разлика обаче не бива да заблуждава – Първанов е точно толкова антизападно настроен, колкото и Путин, но политическите обстоятелства в България и ползите да бъде политически предател в ЕС, служещ на интересите на Москва, го принуждават да демонстрира привидно съгласие с каузата на ЕС и НАТО.

Високият личен и политически рейтинг, основан на формалното дистанциране от крамолите на деня и траен ангажимент с бъдещето на ”нацията”, “обикновените хора”, “бедните” и др., несъмнено влиза трайно в политическия арсенал на Путин и Първанов. Всъщност и двамата дължат голяма част на популярността си на манифестирането на конфликта между елита и обществото (“те и ние”), което е ключова характеристика на популизма като модерен политически феномен.

Това само по себе си е невероятна политическа наглост, защото със своите действия именно те са в основата всеки институционален конфликт в България или Русия.

Списъкът на аналогиите между Путин и Първанов може да бъде продължен, но той би ни отвел единствено към дефиниция на путинизацията (първанизацията). Политологията вече е изковала термина “демократура”, с който се описва скритата политическа диктатура зад фасадата на нормалните демократични процедури (избори, партийно многообразие и медийна свобода).

Това не е нищо друго, освен насилствен опит за пълна промяна на политическата система и произтичащите от нея правила без съгласието на мнозинството от граждани и чрез нейната пълна подмяна.

И все пак,

Защо няма реакция от Свободния свят ?

 Често ми задават въпроса: “Изоставиха ли ни западните демокрации?” А някой направо ме питат дали не сме “продадени” на новия режим в Москва, както това се случи преди години в Ялта.

Не мисля така. Смятам, че сме жертва на класически чиновнически мързел в ЕС, на характерното за англо-саксонската култура презрение към славяните, както и на липса на силно лидерство, визия и консолидация. Към това се прибавя и преподреждането на приоритетите на администрациите в западните демокрации, провокирано от глобалната война с тероризма. Последното обаче е много притеснително на фона на подкрепата, която фигура като Бойко Борисов получава от САЩ, както самият той обича да парадира.

В България често могат да се чуят разкази за двойния стандарт в американската външна политика, които рядко имат дори и най-малко основание. Ако обаче западните демокрации подкрепят наистина Бойко Борисов, това ще бъде рядка по мащабите си трагедия за имиджа на Демокрацията като морална кауза.

И все пак, какво може да предложи човек като него на Запада, за да бъде предпочетен като партньор?

Отговорът е лесен: предвидимост и контрол. В свят, в който е въпрос само на време терористите да се сдобият с оръжие за масово поразяване, а Русия прави всичко по силите си да отложи раздялата си с диктатурата някъде далеч в бъдещето, слабости като контрабанда, рекет или елиминиране на противник от съседната “фирма” не изглеждат кой знае какво, особено ако се откажеш от повечето изброени неща и си “само” корумпиран.

Условието е да бъдеш надежден съюзник, който не задава въпроси и е готов на всяко нещо, поискано от него.

Разбира се, този поглед на нещата е доста черен, спекулативен  и базиран на квалификациите, дадени за Бойко Борисов в американското списание "Конгрешънъл куотърли" (CQ), но той отразява доста точно какво всъщност мислят голяма част от българите по тази тема.

Не трябва да се забравя обаче, че американската външна политика нееднократно е подкрепяла политически режими, които макар и да са чужди на демокрацията, са били подходящи да създаване на влиятелни и мощни коалиции за изпълнение на стратегически цели (сдържане на комунизма или запазване на американските стратегически интереси). Индонезия, Турция, Пакистан, Чили, Боливия или Гватемала са емблематични примери в това отношение. “Да, ние знаем че той (съответният диктатор или авторитарен лидер – б. а.) е кучи син. Но той е наш кучи син”, казваше съветникът на президента Рейгън и посланик на САЩ в ООН Джийн Къркпатрик. Тя стана родоночалник на едноименна външнополитическа доктрина, която разграничаваше авторитарните от тоталитарните политически режими и оправдаваше сътрудничеството на Вашингтон с антикомунистически диктатори, които можеха да помогнат на Америка в ерата на Студената война.

В някои влиятелни кръгове във Вашингтон доминира пък мнението, че либералната демокрация трудно може да бъде повторена навсякъде по света достатъчно ефективно. В това има много голяма доза истина, но България вече е част от успешните западни алианси и това задължава съюзниците ни да изоставят спрямо нея всяка политика на двоен стандарт или лицемерие.

И тук е мястото да се каже, че Свободният Свят е безкрайно богат на честни умове и никога не е възможно само една линия на политическо поведение да е влиятелна, което е и причината да вярвам , че ако в България има глас на Свободата, той ще бъде чут, независимо колко потиснат е той.

Съвсем умишлено отделих внимание на политиката на САЩ, а не на ЕС, опитвайки се да намеря отговор на въпроса, който толкова много кара да се страхуват свободните хора в България - “ Дали не сме отново сами?”

САЩ и днес си остават проект на всички свободни хора и култури по света. Благополучието на демокрацията там, както и външната политика, провеждана от американския президент, е основата, върху която стои сградата на Свободния Свят.

Днес България е част от този свят. Наистина това стана в голяма степен случайно, но не и незаслужено. И затова хора като Георги Първанов или Бойко Борисов просто не са за това време и за това място.

*Публикуваме статията с незначителни съкращения от сп. bm - business magazine www.bm-businessmagazine.bg.