Референдумите не са идеалната демокрация

Ентусиазмът в България в последните години в полза на референдумите, ако изобщо съществува такъв сред широката публика, не е напълно разбираем.

От една страна, в него ясно прозира кризата на представителната демокрация, цялостното неудовлетворение на хората от управлението, довело и до недоверие в институциите.

Народното събрание, което би трябвало да е еманацията на представителната демокрация у нас, традиционно е сред лидерите по недоверие в изследванията на общественото мнение.

От друга страна, практиката показва, че никъде по света проблемът с лошото управление не е решен чрез заменянето му с пряко народно управление.

Дори в Швейцария, която е естественият пример, когато се говори за референдуми, се оказва, че допитванията до народа са практика, наложена исторически не заради лошо управление, а във връзка с традициите на местно самоуправление в страната и със специфичния политически модел на конфедерацията.

Първо, практиката на националните референдумите в Швейцария произхожда от добре развита в миналото подобна традиция на пряка демокрация на ниво кантон под формата на градски и селски съвети. Някои учени дори прогнозират, че ако практиките на местното самоуправление продължат да се пренасят на национално ниво, нищо чудно в бъдеще да се стигне до ситуация, в която гражданските инициативи да придобият правото на законодателни предложения.

Второ, Швейцария е силно хетерогенна държава, със специфичен политически модел, при който в управлението са представени множество миноритарни групи (консоциация). Твърди се, че именно по тази причина изборите в страна почти са загубили политическото си влияние, защото промените в подкрепата на партиите след всеки народен вот нямат почти никакъв ефект върху състава на правителството. Неслучайно и електоралната подкрепа в страната като цяло е доста статична. В този смисъл се твърди, че референдумите в Швейцария в известна степен компенсират липсата на истински партиен сблъсък.

Практиката на провеждане на референдуми в Швейцария през десетилетията е имала много странични ефекти, включително превръщането ѝ на моменти в инструмент за вкарване на малки партии във властта или за реализиране на доста партикуларни интереси на определени групи.

Никой не отрича, че удовлетвореността от управлението в Швейцария като цяло е по-висока от тази в европейските държави и със сигурност преките допитвания имат своят принос за този резултат. Но дори да се приеме, че Швейцария не е изключение, че не е случай "sui generis", със сигурност това не е модел, който просто може да се репликира където и да е по света, особено пък в България.

Още по-сигурно е, че проблемът със слабото управление в страната не може да се реши чрез налагането на все повече референдуми по все повече въпроси, които щели да сменят системата и да с магическа пръчка да произведат нова политика.

Ясно е, че проблемът на представителната демокрация е, че избраните представители могат да злоупотребяват с властта, но проблемите на директното вземане на решение от гражданите също не са малко. Основният е, че референдумите не са гаранция нито за по-качествени, нито за по-легитимни решения в определен смисъл.

Да се твърди, че националното допитване е едва ли не най-безспорното въплъщение на автентичната воля на суверена, би било твърде самонадеяно дори за най-големите социални идеалисти. Тази теза е оборена достатъчно аргументирано в купищата политологически и социологически изследвания на тема пряка демокрация.

Например, огромен проблем с референдумите е формулирането на въпросите, които се отправят до гражданите. Те се задават от малка група хора, отразяват техния дневен ред и техните политически амбиции, и може значително да се различават от разбиранията на обществото за това кое е важно, какви въпроси и как точно да се зададат. Освен това, поставянето на две изключващи се алтернативи по сложни въпроси на управлението в крайна сметка лишава уравнението от всички останали опции. Често пъти подобен избор само разделя обществото на противоположни лагери и допълнително пречи на вземането на устойчиви решения.

На трето място, свеждането на сложен обществен проблем до един основен въпрос, по който гражданите се произнасят, в крайна сметка изобщо не води до разкриването на общественото мнение по дадения проблем. Например, ако резултатът от референдума е, че повечето гласували са отговорили с "да" на въпроса "Подкрепят ли изграждането на нова ядрена електроцентрала", това не означава, че подкрепят конкретен проект, при конкретни условия. Не означава също, че гласувалите "против" непременно не подкрепят ядрената енергетика.

Може би са гласували така не защото са взели информирано решение на базата на икономически и социални показатели и дълбочинен анализ, а просто защото не харесват политиците, които са инициирали референдума или в конкретния момент защитават противоположната теза. Известно е, че референдумите не са точно мерило за рационалните способности на хората и че решенията в тях обикновено са интуитивни.

Освен това чрез референдумите често се заобикалят полезните механизми на взаимен контрол, които по принцип съществуват в държавно управление, базирано върху разделението на властите.

Чест аргумент срещу референдумите е, че широката публика била некомпетентна, слабо интелигентна и необразована, за да се произнася по важни въпроси на управлението. Ако наистина се приеме тази хипотеза, то самата идея за демокрацията ще започне да изглежда лишена от фундамента си.

От друга страна, е съвсем естествено да се приеме, че всеки гражданин, колкото и образован и информиран да е той, няма задълбочено и професионално мнение по всеки обществен проблем. Това не е признак за слаба интелигентност, нито че народът е глупав, а само че всеки не може, и не е нужно, да се произнася по всеки въпрос в един сложен свят, в който има разделение на труда. При положение че хората не носят отговорност за това как гласуват, макар да търпят последиците от вота си, не може да се очаква те да анализират задълбочено всичко - от ядрената енергетика, през избирателната система, до управлението на вътрешните работи. Не е нормално и да се очаква хората да гласуват абсолютно рационално, без емоции или на базата на друга ирационална мотивация, защото това просто би противоречало на човешката природа.

На фона на всички тези недостатъци на референдумите много по-приложими и естествени в съвременния свят изглеждат други, по-модерни форми на демокрация, които дават възможност за доста по-пълноценно и автентично участие на гражданите. Това са например т. нар. демокрация на участието (партиципаторна демокрация) и делиберативната (съвещателната) демокрация.

Идеята и в двата случая е гражданите, индивидуално или чрез своите организации, да имат гарантирана от закона възможност да участват в процеса на вземане на решения. Обикновено крайната отговорност за решенията остава в легитимните власти.

На практика става дума за създаване на работещи обществени съвети към институциите, задължително и ефективно обществено обсъждане на закони и други актове на институциите чрез конференции, онлайн платформи и др.

Докато при референдумите, ако са успешни, гражданите вземат крайното решение, то при демокрацията на участието идеята е да се подобри процесът на вземане на решения.

В последните години подобни, нови форми на гражданско участие в управлението започнаха да се появяват и в България, но в голяма степен те остават формални и недоразвити.

Обществените съвети към институциите на практика се провалиха. Що се отнася до платформи за обществени консултации като strategy.bg, там текат такива консултации, каквито гражданинът може да си провежда и със стената срещу него.

Ако бъдат организирани по подходящ начин и ако институциите обърнат сериозно внимание на гражданското участие, резултатът може да изглежда по различен начин.

Ефективното гражданско участие във всекидневната работа на институциите може да стимулира хората да се сдружават и заедно да решават проблемите си пред дадено ведомство, което е най-компетентно да се занимава с тях. Тук проблемът с пасивността, информираността и интелигентността на електората автоматично отпада, защото е логично да се очаква, че всеки ще е активен по проблеми, от които наистина е заинтересован и с които е запознат.

Така самата позиция на гражданина ще бъде много по-полезна за обществото от една бюлетина на референдум по въпрос, който всъщност не го вълнува.

С въвеждането на равнопоставен достъп, но същевременно и ясни правила за гражданското участие в управленския процес може да се минимизира логичният риск от засилването на лобисткия натиск и отстояването на партикуларни интереси.

Така мнението на гражданите ще бъде отчитано всекидневно, по най-разнообразни въпроси, които вълнуват хората, без върху процеса непрекъснато да тежи политическото подсъзнание на един или друг играч. А изборите са тези, които ще запазят идеята си на последна инстанция, на генерален изпит, на който се явява властта, за да бъде легитимна.

Що се отнася до референдумите, те няма нужда да се изхвърлят от публичния живот у нас. Добре е обаче първо да се утвърдят и да се тестват по-сериозно на местно равнище – там, където хората по-директно могат да усетят последиците от решенията, които взимат, и където залогът ще е по-голям. А ако се види, че механизмът работи, нацията може отново да се събере и да решава за нова АЕЦ или за партийните субсидии.

Най-големият плюс от това в България да се заложи на ефективно гражданско участие вместо на референдуми по всеки въпрос на управлението би бил засилването на обществената сплотеност в групи по интереси. Например, ефективни, ползващи се с доверие и широка подкрепа асоциации на майки, на студенти, на инженери, на болни, на пенсионери ще могат всеки ден да отстояват идеите и правата си пред институциите, които ще бъдат задължени да вземат предвид техните съображения.

Може да звучи идеалистично и невъзможно, но в социалната теория е доказано, че обществата, които имат по-висока степен на социална кохезия и сплотеност, са по-успешни, по-богати и не на последно място - по-щастливи.