САЩ трябва да мислят за съюзи за следващото поколение

В годините на Студената война и в десетилетието след нея САЩ поставиха в основата на глобалната си стратегия система от съюзници с основни елементи НАТО и Япония. Тази система сега бързо се разпада, отчасти по причини, които имат твърде малко общо със САЩ, но все повече по причини, пряко свързани с политиката и възгледите на тази страна при управлението на Джордж Буш. Ако бъде пренебрегната, тази тенденция ще изведе до положение, в което САЩ в крайна сметка ще останат сами във враждебен свят. Необходимо е да изградим система от съюзници второ поколение, която да обслужва дългосрочните изисквания за сигурност на своите участници.

С изключение на САЩ правителствата на държавите от НАТО не увеличават разходите за отбрана след разпадането на Съветския съюз и Варшавския договор. В резултат сега съществува значителна и все по-бързо разширяваща се пропаст между военните възможности на САЩ и европейските им партньори. В същото време обаче Европа настоява да създаде /поне на хартия/ контингент за бързо реагиране от 60 000 души, който може да бъде изваждан от структурите на НАТО и разполаган от Европейския съюз в подкрепа на мисии, които НАТО /да се разбира САЩ/ реши да не подкрепи.

Изглежда няма ясно становище от какви военни възможности се нуждае този контингент. Това не е формула за укрепване на северноатлантическите отношения в сферата на сигурността, а за отслабването им.

Човек трябва да се замисли по-дълбоко за крайните цели на НАТО като военен съюз. Истинското значение на НАТО в дългосрочен план е да укрепи единството на Европа. Алиансът постига това, работейки като легитимираща рамка на военните сили в Евразия, с една уговорка: НАТО трябва да продължи да бъде съюз, чийто център на тежестта е в Атланика, по силата на съединяването на американската военна мощ със стабилността на Евразия. Ако се допусне тези връзки между Америка и НАТО да отслабнат, дългосрочното политическо бъдеще не Европа трябва да се смята за проблематично.

За разлика от европейските ни съюзници, Япония има армия, която внимателно бе подготвена и издигната до внушителна регионална сила. При все това все повече нараства усещането, че Япония е изправена пред растящи предизвикателства за сигурността ѝ, основно от страна на Китай. В перспектива японските експерти виждат спад в американските възможности за поддържане на регионалната стабилност и се опасяват, че в крайна сметка може да избухне китайско-американска война, вероятно провокирана от конфликт за Тайван.

Японски специалисти са дълбоко обезпокоени, че решимостта на САЩ да изградят нова система за противоракетна отбрана ще стимулира Китай да надхвърли американските очаквания, като увеличи ядрените си сили, а не просто като разположи по-модерни системи за отбрана. Те се тревожат, че Индия може да бъде принудена да увеличи силите си, за да компенсира нарасналата мощ на Китай, и по този начин да стимулира ядрената надпревара с Пакистан. Те имат също така сериозни основания да се безпокоят от севернокорейските програми за разработка на балистични ракети. На фона на подобни хипотези не е изненада, че от време на време високопоставени японски служители пускат "пробни балони" за възможността Япония да изгради свой ядрен потенциал.

Политиката и възгледите на САЩ при правителството на Буш проявяват тенденция да влошават проблемите на тези два съюза /в НАТО и с Япония/. В момента САЩ разрушават своите съюзи. Едностранни действия, триумфализъм и чувство за изключителност, а често и чиста арогантност бележат сега подхода ни. Ние демонстрираме с думи и дела, че съюзници и съюзи нямат достатъчно значение, за да ни ограничат. И всеки път, когато постъпваме така, се приближаваме към кулминацията на самоосъществяващо се пророчество. В крайна сметка ще действаме сами в света.

Правителството на Буш си поставя за цел да промени из основи външната политика на САЩ. Онова, което трябва да бъде изоставено, е световната система, основана на многостранни институции, гарантирана от съюзи за сигурност, обвързани със САЩ. Вместо това се цели да се изгради световен ред, обслужващ американските интереси, основан на американското военно и икономическо надмощие, като същевременно в максимална степен се избягват ангажиментите на САЩ в по-големи задачи, без значение дали са военни операции или изграждане на държавни институции.

При сегашния темп, с който правителството напредва, връщането към предишното статукво не е възможно. Въпросът, върху който трябва да се мисли, е не как да се върнем обратно, а как да вървим напред. Именно затова се нуждаем от система от съюзи второ поколение.

Европа и САЩ могат да вземат мерки изграждащите се сили за бързо реагиране да бъдат точно тази част от НАТО, която да бъде въоръжена и обучена да участва наравно със САЩ в мисии извън обсега на Алианса. Европейците трябва да се съсредоточат върху осмисляне на революционните тенденции в американските военни възможности и доктрини и да планират изграждането на контингента за бързо реагиране по такъв начин, че да достигнат тези възможности след неголям брой години. Това изисква доста по-малко в технологичен и финансов план, отколкото да се опитваме да модернизираме Алианса като цяло.

Япония трябва да намери начин да разреже или поне да разхлаби Гордиевия възел в нейната конституция. Трябва да се уточнят основните форми на бъдещо сътрудничество със САЩ и да се намерят начини или тези форми да се приведат в съответствие с японската конституция, или да се внесат промени в конституцията, така че Япония и САЩ да подобрят сътрудничеството в сигурността.

Този въпрос стига до най-болезнена точка по отношение на отбраната от балистични ракети. Сега японците приемат за дадено, че конституцията им забранява да разработват интегрирана японска-американска отбрана срещу балистични ракети. Това блокира ефективното сътрудничество в най-динамичната част от заплахите за сигурността, пред които е изправена Япония. Може би има начини този проблем да се избегне: САЩ и Япония трябва да превърнат откриването им в свой най-голям приоритет.

САЩ по-специално трябва да предложат цялостна идея как да преведат Азия през период, в който силовите отношения между държавите се изменят до нов баланс, отразяващ бързо растящата мощ на Китай. Нещо повече, нашата концепция трябва да има за цел, поне първоначално, това да се постигне със средства, различни от военната сила, но същевременно тази сила да се запази като опора и последна алтернатива.

Нужно е да работим, за да предизвикаме конструктивни промени в Китай и благоприятно приспособяване на района към растящата китайска мощ; трябва обаче да се подсигурим, като изградим елементите на координирана регионална система за отбрана срещу агресия. Целта ни в Азия е не да създадем официален съюз, а по-скоро да насърчим интерес към колективната сигурност, способен да генерира коалиции "по мярка" за конкретни цели и същевременно да притежава средствата за ефективни съвместни операции със САЩ.

Както в Европа, така и в Азия държавите, настроени най-приятелски към нас дълбоко вярват, че целта на съюзите сега обхваща и нуждата от колективни, дългосрочни ангажименти срещу пандемичните болести, екологичните проблеми и бедността. До степента, в която нашите съюзници пренебрегват поддържането на основните средства за колективна отбрана, те забравят или пренебрегват поуките на историята. Но до степента, в която САЩ се опитват да омаловажат ангажимента си към други въпроси освен физическата сигурност, те се провалят в основното задължение на лидерството: да начертаят бъдеще, достойно за стремежите на всички.

Най-широките цели на системата от съюзи второ поколение повече не са строго регионални, а глобални. Те не са вече чисто военни, а обществени. Поради тази причини САЩ все още са страната, без която не може, не по традиция или някакво божествено право, а по силата на ясна визия и устойчив ангажимент.

--------------------
*- Авторът на статията е бил съветник по въпросите на националната сигурност на бившия американски вицепрезидент Ал Гор.

По БТА