След Стената - изключителната трансформация на Източна Европа

Срещата на високо равнище на НАТО в Прага правилно се възприема като повратна точка за организацията, създадена да защитава западните демокрации от грабителския комунизъм на Сталин. Колективната отбрана, която някога държеше на разстояние съветската армия, вече не е необходима. Както каза руският външен министър Игор Иванов пред Таймс днес, след Студената война НАТО е преминало към общата задача да се бори със световния тероризъм и да се съсредоточи върху истинските проблеми на днешния ден като дефиниране на мироподдържащите операции и спасяването на ударени подводници - задачи и проблеми, които вдъхнаха нов живот на съвета НАТО - Русия.

Фокусът върху тази трансформация обаче отклони вниманието от по-забележителното събитие на последното десетилетие: реинтеграцията на двете половини на Европа, разкъсани от изхода от Втората световна война. Западна Европа постигна обединението си и динамично икономическо развитие за разлика от Източна Европа - сивите земи, вехнещи под съветски контрол. Старото понятие за Централна Европа, където култури, раси и религии се смесваха в живописен калейдоскоп, бе разбито. На нейно място една здрава преграда раздели народите от техните съседи и икономиките от техните бази.

Колкото по-дълго траеше това разделение, толкова по-естествено изглеждаше то. Западногерманците рядко се сещаха за бившите си съграждани - повечето бяха по-заинтересовани да посетят Карибския район отколкото Германската демократична република. Когато падна Берлинската стена, започнаха мъчителни дебати: Източноевропейците наистина ли искаха да станат част от Запада? Готови ли са да направят това? Какво ще стане с икономическата неравнопоставеност, социалните сътресения и личните отмъщения след падането на комунизма?

В ретроспекция става ясно, че когато американският президент Роналд Рейгън предизвика руският си колега Михаил Горбачов "да срине стената", той изразяваше стремежите на милиони хора от другата страна. Наред с това става ясно, че настоятелната позиция на Горбачов, че континентът трябва да се стреми към "общ европейски дом" също е била пророческа. Без западната помощ за Изтока разделението никога нямаше да заздравее. А без решимостта на тези, ползващи се с новите си свободи да поемат отговорностите и дисциплината на отворения пазар и демократичната политика, тази част на Европа все още щеше да се свързва с пренебрежителното прилагателно "Източна".

Предизвикателството изглеждаше непреодолимо. Някои страни като Албания и Румъния бяха прекалено бедни, за да поемат нещо различно от груба гангстерска форма на капитализъм. Други страни като Югославия и Чехословакия се разпаднаха, когато възпиращите окови на репресиите бяха премахнати и заспалият национализъм надигна глава. Западният ентусиазъм към Нежната революция или обединението на Германия отстъпи място на цинизъм и разочарование. Войната и бедността за пореден път превърнаха Балканите в синоним на хаос.

Това е причината, поради която Източна Европа протегна ръка към НАТО толкова ентусиазирано. Алиансът предоставя не само гаранции срещу Русия /реална нужда за по-старото поколение/, но и зачитане на демократичните ценности, по-силна законова рамка и най-важното - символично повторно приемане в Запада. По-всеобхватно партньорство би осигурило членството в Европейския съюз, но то щеше да отнеме твърде дълго. На НАТО се гледаше като на единствения бърз маршрут, който бе популярен и постижим.

Първоначално Западът бе изпълнен с колебания. Членството трябваше да бъде спечелено - чрез реформи, модернизиране и ангажимент към демократичните норми. С малки изключения източноевропейците се оказаха на висотата на предизвикателството. Поради това подобаващо е, че повечето от получават покана в Прага, сцена на един достоен опит да се реформира дискредитираната комунистическа система. Втората Пражка пролет далеч не е приключила.

По БТА