Станахме свидетели на по-пищни събития, отколкото се случиха

Г-н Лозанов, 2005 година успя ли да задоволи глада за зрелища на българина, а от друга страна медиите успяха ли адекватно да отговорят на случващото се?

Мисля, че в това отношение няма някаква коренна промяна в поведението на медиите. Те успяваха да възпроизведат ставащото информативно и коментарно, като акцентът, естествено, бе върху зрелището и драматургията. Светът бе оставен да се мисли повече като спектакъл, сякаш съществуваше повече, за да бъде гледан, отколкото да бъде живян. Този ракурс е нормален и не е само българско явление. Но в състояние на преход се засилва, тъй като има дефицит на социална и политическа реалност. И медиите компенсират чрез образи отсъстващи прототипи. Именно заради това техният свят бе по-пищен и по-занимателен, отколкото света през 2005-а.

Две събития навлязоха в 2005 година вече набрали достатъчно голяма скорост от 2004 година – българското участие в Ирак и процесът срещу медицинските сестри в Либия. Какво впечатление оставиха в хората тези събития?

Тук гледната точка е сложна, защото и в двете теми се преплитат различни геополитически конфликти, а се преживяват в тясното българско, почти домашно пространство. Чувства се една постоянна тавтологичност при представянето им, просто няма какво ново да се каже. Това бе особено характерно за случая с българските медицински сестри в Либия. Напрежението става все по-голямо, а надеждата все по-малка. Тук медията е в сложно положение, защото тя се занимава със събитийност. Ново производство на събития обаче в този случай не може да има, но темата трябва да присъства в медията.

А и посланието е едно и също – едно общо чувство на несправедливост в Либия и едно общо чувство, че в Ирак плащаме човешка цена, която не си заслужава да се плати. Медиите застават на страната на това масово настроение. Така всъщност двата сюжети, през драмата на конкретни хора,  подхранват националната солидарност и идентичност. Като тук несправедливостта, кръвта, тялото се оказват много важни, тъй като българската национална идентичност се преживява като страдалческа и то като пасивна страдалческа – страдаме заради заговора на чужди сили. На прага сме на фолклоризация на тези сюжети, което едва ли е в полза на конкретното им решаване.

Успяха ли медиите да спомогнат да се осъществи истинския предизборен дебат по време на парламентарните избори в страната, който да създаде необходимите корективи пред управляващите? Стана ли ясна разликата между едните и други или популизмът завладя цялото предизборно пространство?

Медиите действително помагат на партийните субекти да се разграничават помежду си, много повече отколкото те самите го правят. Там е проблемът на 2005 – загуба на политическа идентичност на базата на класов (говоря за политческата класа) корпоративизъм, примесен с лидерска суета. Това е нещо като срамна болест в обществото, която трябва да се крие. И медиите, според «бон тона» на демокрацията, се чувстват длъжни да разиграват по-пъстра и по-релефна картина на политическата реалност. Нещо като симулация от срам. А и за да има читателите какво да четат и зрителите какво да гледат. Да си припомним всекидневния спектакъл «Какво става в дясно», където общо взето, вън от персоналните амбиции и оскърбления, нищо не ставаше. Или опитите на журналистите да извлекат някаква разумна аргументация за създаването на тройната коалиция, при положение, че тя е илюстрация (от учебник) за срив тъкмо на политическия разум. Или пък ролята на PR в парламентарните избори – кандидатите сякаш си „взеха шапките” и оставиха посланията изцяло в неговите ръце. Имиджмейкърството не толкова „продаваше” политика, колкото я заместваше. Въобще, медиите, независимо от обвиненията в черногледство и насаждане на колективни страхове, за хубаво или за лошо, не оставиха нацията да разбере, че ”няма пилот в самолета”.

Всъщност, пилотът отдавна се е запил на летището с приближени бизнесмени, мутри, земляци и пр. В резултат се разпаднаха и двата големи интегриращи разкази във всяка политика – левият и десният. Тяхната задача е да обясняват и подреждат света и да създават колективна воля. Алтернативата им е смътност и меланхолия. На предишните парламентарни избори тя доведе до появата на трети разказ – на политическия мистицизъм, на чудото, свързвано със завръщането на царя. На тези избори и той естествено се разпадна, а политическото говорене без интегриращи разкази става кухо, близко до брътвежа. Затова лесно си проби път четвърти разказ – на ксенофобския национализъм, на мнозинството срещу малцинствата. Ако той обаче стане доминиращ, една част от обществото ще трябва да изхвърли друга част, да я затвори в гето... Над жълтите павета пак витае политическата метафора за лагера и слаба утеха е това, че този път името му няма да е „Белене” или „Скравена”.

Причината за разпадането на традиционните политически разкази е, че политиците, след всички биографични метаморфози на прехода, все по-трудно отговарят на простия въпрос: Кой съм аз?  Ходят замаяни из публичното пространство, извършват  жестикулации по инерция, нямат сила не само да се вглеждат в себе си, но и да поддържат критическа гледна точка към опонентите си. В началото на прехода Лилов все говореше за някакво съгласие – по политическа воля, то се състоя сега, в 2005-а, но по политическа неволя.

Трябва да е ясно обаче, че общата смътност и меланхолия се опасни преди всичко за десните политици, защото преходът е движение на дясно, и те са получили историческия аванс, така че от тях се очаква ясна идентичност. Левите обратно – колкото е по-мътна водата, толкова повече риба ловят, най-малкото защото потъва въпросът: Как лява партия ще прави десен преход? В резултат кризата и в ляво, и в дясно изглежда като криза на дясното.

Логично продължение ли бяха местните избори в София, където кандидатите носеха повече личностни символики, отколкото реални политически платформи зад себе си?

Точно така. Всъщност в София за пръв възникнаха мажоритарни избори, но те парадоксално не бяха продукт на развитие в политическото мислене, а на срива му. В тези избори политическите субекти не само не вършеха работа на кандидатите, стоейки зад гърба им, но и ги дърпаха надолу. Така че, който можеше да играе сам, да има собствен ресурс, да се заяви и да се откъсне от партиите, даже да се обяви срещу тях, щеше да спечели. Така и стана. Спечели човекът с най-голям публичен ресурс в държавата – Бойко Борисов. Той разиграва едно посткомунистическо юначество. Това е фолклорна ситуация - когато хората страдат, а освен това ги гнети силно чувство за несправедливост, имат нуждата от самотен герой, който да раздава правосъдие от тяхно име.

Медиите помогнаха на Бойко Борисов, защото те самите имаха нуждата от този образ, за да отговорят на колективното очакване. Така че се получи най-мощния имиджов продукт, плод на посткомунистическата медийна митология. Задачата на тази митология е да създава непоколебими образи при силно ценностно разколебаване. Образът на Борисов се оказа твърде подходящ за реализация на подобна двойнственост – борец срещу престъпността, която обаче познава отвътре, борец срещу партиите, през които обаче сам е минал, повтаряйки на обратно хода на „Атака”, представител на елита, който обаче говори на езика на потърпевшите от него, носител на масови чувства, особено в плана на патриотизма, който обаче си остава „сам юнак на коня” и т.н. Този дуализъм е много важен за новата героика, защото ѝ дава реалност в един свят без идели.

В последните седмици една от най-дискутираните в публичното пространство теми е тази за убийството на Ангел Димитров - Чората. Възникна като че ли противоречие между обществените нагласи – че няма нищо лошо той и други като него да бъдат избити, и фокусът на медиите върху вината на полицаите.

Проблемът около Димитров не е свързан по с него самия, макар че човешкият живот е ценност сам по себе си, която не може да бъде обсъждана в други координатни системи. Проблемът е: доколко МВР има право, защото живеем в свят на силови структури, които прекрачват закона, само да се превръща в силова структура, която да прекрачва закона. Този проблем, неизречен, винаги  стоял в общественото съзнание и е носил съблазните на силовите решения.

За щастие, около трагедията с Димитров, гражданският отговор прозвуча ясно – МВР няма такова право. Иначе борбата със злото разширява неговите територии и вече няма изход, включително и в институциите. Появява се сянката на полицейската държава, на тоталитаризма от посттоталитарен тип.

Въобще, централният проблем на българското общество, не само за 2005 година, си остава насилието: да живееш не според собствения си избор, а според волята на по-силните, включително и физически. И най-страшното е, когато и държавата се включи в преразпределението на благата от тази „икономика на принудата”.