Светът е сцена с твърде много актьори

Един човек се изправя на входа на ресторант в Тел Авив и посипва клиентите му с дъжд от куршуми. В отговор танк взривява кола, пълна с деца. После друг човек се самовзривява на оживена автобусна спирка. В отговор войници стрелят по линейка и убиват лекар.

Всяка вечер наблюдавам две нации, вкопчени в ужасна, безсмислена и жестока битка, която доказва, че човекът изобщо не е човечен. Какво да правя? Може да реагирам като Йоко Оно и да похарча 150 000 лири за рекламно пано на площад Пикадили с надпис "Представете си всички хора на земята да заживеят в мир". Подобни клишета звучат смешно и безполезно. Насилието по света е сложен проблем, иначе щеше да се реши от само себе си. Позите на богатите унижават тези, които жадуват мира, но не могат да го постигнат, и онези, които се опитват да им помогнат.

Защо пък моята реакция да е по-добра? Всички дебати за Близкия изток се обръщат на игра с обвинения и контраобвинения. Тази седмица палестинците убиват напосоки граждани, за да принудят Израел да се изтегли. Това е отвратително. Израелците пък реагират с примитивна жестокост, като че ли насилието е подходящ отговор на насилието. За мен и това е отвратително, но поне разбираемо. Техните действия са насочени към военни цели и когато допуснат грешка, се извиняват.

Дори и тази оценка обаче ме оставя уязвим към обвиненията в пристрастност. Затова ще обвиня израелците, че прекаляват в отмъщението си, че отказват на палестинците сделката земя срещу мир и че спъват работата на Ясер Арафат. Ще изтъкна, че палестинците са отчаяни и че не разполагат с модерните оръжия на Израел. Ще припомня зверствата на Ариел Шарон в Ливан, на последиците от които станах свидетел. Със сигурност и двете страни са виновни.

Това заключение удовлетворява здравия разум. Когато обаче съм бил по горещите точки на света, винаги съм оставал с впечатление не за обща вина, а за обща правота. Няма нищо по-убедително от доводите на привърженика на някаква кауза. Спомням си стотици конференции за Северна Ирландия, от които единственото смислено заключение бе "всички сте прави".

Не вярвам, че има нормален човек, който може да гледа кадрите на опръскани с кръв коли, разчленени тела и пищящи жени, без да заеме позиция. Няма правосъдие, еднакво и за двете страни, защото правосъдието изисква да се вземе страна. Може би правосъдието изисква по-силни аргументи за и против, но все пак е избор.

Следя израелско-палестинския конфликт от години и съм стигнал до моето заключение. Според мен израелците имат историческо право на част от територията на Палестина. Това право обаче съвсем не включва окупиране на допълнителни земи и потискане на местното население. Сегашният саудитски план за мир възражда идеята "земя срещу мир" и е съвсем смислен. Отказът на Израел от подобни планове в миналото е причина за насилието днес. Ужасяващите палестински атентати са последицата.

Само че едно е да решиш кой е прав, а съвсем друго да накараш някого да вземе мерки по въпроса. Чуждата военна намеса понякога се оказва оправдана. Войните за Фолклендските острови, в Персийския залив и в Източен Тимор бяха оправдани. Очевидни злини могат да се поправят от военна сила с ясни цели. За последните военни кампании обаче не може да се каже същото. Те са игри на свръхактивни държавници, които използват кратките си кръстоносни походи, без да има какво да защитават, освен военния си бюджет.

Това е цинизъм. Преди шест месеца агонията в Израел и Палестина би претъпкала хотелите и посолствата в Тел Авив със западни политици. Днес те са празни и причината няма нищо общо с равнището на опасност. Истината е, че фанфарите на военната намеса свирят другаде. Джордж Буш мисли как да се измъкне от Афганистан и как да влезе в Ирак. Тони Блеър се чуди какво да прави със Зимбабве и какво да носи на плажа. Генералният секретар на ООН Кофи Анан само се тревожи.

Днес Близкият изток се смята за местен конфликт без "неблагоприятни въздействия върху сигурността". Затова няма и намеса. Афганистан скоро ще поеме по същия път. Това е последната му година слава. После идва Ирак. Саддам Хюсеин отново е световна заплаха, макар че британският външен министър Джак Стро онзи ден не успя да обясни защо. Той само каза: "Саддам трябва да внимава, иначе..." Стро не обясни защо се провали операция Пустинна лисица през 1998 г., нито защо сегашните патрулни полети и бомбардировки над Ирак не дават резултат. Вчера Тони Блеър заяви, че зимбабвийският президент Робърт Мугабе също "трябва да внимава", иначе... Дали вече е обсъдил това "иначе" с военните си командири?

И това е избор, но избор с каква цел? Вашингтонските ентусиазирани привърженици на едностранните действия търсят нови заплахи по земното кълбо. Великобритания подтичва отзад с викове "чакай, и аз идвам". Малко от новите заплахи обаче изглеждат действителни и нито една от тях не е така конкретна, както онова, което гледам всяка вечер по телевизията.

Мисля, че Западът трябва да е пораснал достатъчно, за да знае коя терористична заплаха е истинска и коя - чиста реторика. Искам доказателства, че нашето контраразузнаване е разкрило и заловило същинските терористи, а не просто няколко души с арабски имена. Не се чувствам по-сигурен само защото всяка нощ се хвърлят бомби по чужди планини.

В речта си в Чикаго през 1999 г. Тони Блеър заяви, че се тревожи за целия свят и че е готов да се намеси във всяка гореща точка на планетата при пет условия. Когато обаче попадна на неприятен случай без американски интерес като режима на Мугабе в Зимбабве, той поиска от Общността на нациите да го реши. Изправен пред ужасите в Африка, Блеър можа да се справи само с протектората Сиера Леоне. Той няма да изпълни обещанието си да осигури полиция на Македония, нито пък да изпрати повече части, за да подкрепи новия режим в Афганистан. Хубавите приказки не дават заплатите на войниците.

Цялата система на военни намеси е нелогична. Целта на операцията в Афганистан се променя всеки месец. Стро беше обещал, че кампанията няма да се стреми да свали талибаните от власт, а само да залови Осама бин Ладен. Днес нещата явно са различни. Сега целта е да се обединят ислямските правителства в района и да се привлекат на страната на Запада. Тогава обаче защо трябва да се започва война срещу Ирак въпреки протестите на същите тези съюзници и защо се изпращат американски войници в Йемен, Сомалия и на всичко отгоре в Грузия? Спорадичните западни агресии срещу "злосторниците" не предотвратяват нищо, защото са случайни. Те дори не наказват, защото се извършват на принципа "удряй и бягай". Не са и морални, защото не се прилагат еднакво за всички, а само за нарочения Разбойник на месеца.

Не мисля, че това е нещо повече от плакатите на Йоко Оно. "Представете си, че всички държавници се месят навсякъде." Най-трудното нещо във външната политика е да прецениш злините на света и да приемеш, че понякога те са неизбежни. Необходима ни е последователна политика на ненамеса - нещо като принципа в Устава на ООН за зачитане на държавния суверенитет - както и последователна политика за намеса. Не забравяйте, че днешните кървави кадри от Близкия изток са заснети след четвърт век активна западна намеса в района.

По БТА