Тъй каза Симеон Втори

Изминаха девет месеца от онзи паметен шести април, на който българският монарх обяви публично своето влизане в реалната политика. Срок, който би трябвало да е достатъчен, за да потърсим проекцията на неговите думи в делата му като настоящ министър-председател на България, носещ цялата реална отговорност пред хората, които гласуваха за него, вдъхновени от това именно обръщение и последвалите го твърде пестеливи изявления. Везната, съизмерваща какво каза и какво направи Симеон, би трябвало да е показателят за общественото доверие в него - и ако тези везни не са изравнени, би трябвало да се запитаме какви са причините за несъответствието между думите и делата. Нека прочее се вгледаме в тях:

"Бях щастлив в края на 89-та година, когато диктатурата рухна и се откри възможност за достоен и благополучен живот в цяла Източна Европа. Измъчвах се по-късно, когато видях, че мечтите отстъпват място на бедността и отчаянието."

Поне в това не бихме могли да се съмняваме: царят несъмнено много е страдал и се е измъчвал в Мадрид за страданията на своя народ. Не е могъл място да си намери в своята слънчева резиденция. Седял си е там и се е измъчвал, измъчвал се е и си е седял там. Тъй ще да е било и по време на Беровото разграбване на България, и при пълния ѝ фалит при Виденов, и когато бе на косъм от гражданската война, и когато полицията биеше студентите, а хората строяха барикади. Накрая все пак Негово Величество не се стърпя и (макар престъпното правителство на Виденов да беше вече пометено) дръзна да предприеме вече не туристическо, а политическо пътуване до България, за да подкрепи с лика и присъствието си морални титани като Ахмед Доган, Димитър Луджев, Александър Каракачанов и подобни. Е, наистина Мултигруп плати масрафа, но все пак… Мадрид е далеч от близката на сърцето му България и пътуването струва (както ни бе напомнено наскоро) доста скъпо.

"Не бих искал да пренебрегна редица успехи във външната политика на България или положителните тенденции в икономическото развитие през 1999 и до есента на миналата година."

Най-ярък израз на царствената воля за приемственост е усилното вадене на скелети от гардеробите и скроената незнайно от кого "Бяла книга", съшита с бели конци и изпъстрена с канибалска терминология. Що се отнася до външната политика, спрямо нея бяха употребени и по-силни думи - беше заявено, че новото правителство ще следва същите приоритети като предишното. Приоритетите наистина си останаха, за сметка на това шансовете на България се стопиха. Деликатно (с намека, че чудесата са хубаво нещо, само дето не се случват) ни отстреляха от първата вълна кандидати за ЕС, а шансовете ни да бъдем приети в НАТО през следващата година са повече от микроскопични.

"Не е нито морално, нито политически оправдано … че почти половината от българските граждани заявяват, че нямат за кого и защо да гласуват."

Броени месеци след като Симеон спечели почти пълно мнозинство в парламента, състави правителство и стартира с най-големия процент одобрение, получаван от български политик в най-новата ни история, не гласуват вече не "почти", а много повече от половината от българските граждани. 60% от българите не свързват надеждите си за бъдещето с името на нито един политик; много по-малко от 50% гласуваха на президентските избори, на които общата кандидатура на НДСВ и ОДС - тоест на управляващите и най-сериозната опозиционна сила - загуби срещу кандидата на БСП, трета политическа сила и доскорошен аутсайдер; може би най-ярка илюстрация на основния мотив на Симеон да навлезе в политиката - да има българите за кого да гласуват - представляват резултатите от местните избори в Сливен, където пак общия кандидат на НДСВ и ОДС спечели едноцифрен процент от гласовете на избирателите, а над 80% от тях изобщо не гласуваха. Освен свръхнарастване на негласуващите и главоломно падане на собствения му рейтинг (сравнимо единствено с това на Луканов от гладната зима на 90-та), единственият реален ефект от управлението на Симеон е, че БСП е вече първата политическа сила.

"Необходими са незабавни промени на политическата система и нейния морал. Трябва почтеност. Почтеност във всичко."

Обикновено в политиката почтеността и моралът изисква да казваш това, което смяташ да направиш, както и да правиш това, което казваш; да осигуриш на своите избиратели пълна прозрачност за механизмите и правилата, по които вземаш решения, както и за основанията, въз основа на които ги вземаш. Управлението на Симеон не отговаря на нито едно от тези изисквания. Тъкмо обратното - българската история не познава по-непрозрачно управление от настоящото: дотолкова непрозрачно, че не е ясно дори кой всъщност управлява. За сметка на това морални примери изобилстват: например променянето на цял един закон, за да бъде назначен Лучано за шеф на спорта; общественото легитимиране и издигането в ранг едва ли не на съветници на фигури като Илия Павлов и Васил Божков-Черепа; разгонването на неудобните за властта журналисти в държавните масмедии; отказът да бъде махнат министърът, фигуриращ в картотеките на ДС, след като с Венци Димитров беше постъпено тъкмо по този начин; циничните данъчни облекчения за хазартните босове на фона на всеобщото нарастване на данъците и т.н.

"Готов съм да предложа схема от икономически мерки и социално-икономическо партньорство, посредством които, не по-късно от 800 дни, прочутото българско трудолюбие и предприемчивост ще променят живота ви."

По-сетне въпросните "икономически мерки" бяха конкретизирани като "незабавно и несимволично" повишение на пенсии и заплати, намаление на данъците, система за микрокредитиране чрез безлихвени кредити и други такива. Незабавно и несимволично се повишиха обаче единствено депутатските заплати, гласувани от управляващото мнозинство. Другото, което незабавно и несимволично се повиши, беше цената на парното и тока, както и редица данъци и такси (някои от тях - с пъти). Системата за микрокредитиране, предизвикала наплив по банковите гишета още на другия ден след изборите, беше коригирана още в зародиш от самите министри в царското правителство, опитващи се да загладят недоразумението с уговорките, че всъщност царят не говорел за безлихвени, а за нисколихвени кредити, и че такива щели да се раздават не на калпак, а само в районите с висока безработица. В крайна сметка от кумова срама бе отпусната една сума от 20 млн. лева, която лимитира евентуалните кредитополучатели в рамките на между 2000 и 4000 души (при кредити между 5000 и 10 000 лв., с които започването на малък бизнес е крайно съмнително начинание).

"Гласувайки за Движението, вие ще сте истинските му създатели, а избраните депутати - изпълнители в парламента на неговите цели и идеали."

Девет месеца след произнасянето на тези думи Националното Движение Симеон Втори продължава… да не съществува. Българите гласуваха за коалиция от партиите на Тошо Пейков и Весела Драганова, поради което не станаха създатели на нищо. Може би поради това избраните депутати са изпълнители не на "неговите" тъй и неродени цели и идеали. Не и на тези на избирателите. И сигурно на нечии, но неизвестно чии - поради формулирания от Негово Величество принцип: бъдете господари на мълчанието си.

"След срещите ми с вас из страната и воден от определени критерии, ще поканя съответния брой български граждани да попълнят избирателните листи на Движението и да се посветят на мисията на народен представител в истинския смисъл на думата."

Поради самопредизвиканите от стратегически интерес регистрационни суматохи несъществуващото НДСВ имаше към една седмица време да попълни своите листи. По-голямата част от това време неговият лидер Симеон Втори изобщо не беше в България, но и да беше там, едва ли би допринесъл с нещо за качествения подбор на своите депутати, тъй като изобщо не ги познаваше. Според очевидци при аудиенцията, дадена на бъдещите депутати, дори водачите на листи били с баджове, на които са били написани имената и районите им - за да не се обърка Негово Величество. Прочее повече от ясно е, че българите гласуваха за депутати, редени не от царя, а от друг някой, имащ достатъчно ясно съзнание за сферите на бъдещите си интереси. И днес, девет месеца по-късно, поне е безмилостно ясно коя е тази фигура и доколко е бил прав Венци Димитров, казвайки още тогава, че листите на движението са редени от Стоян Ганев.

"Разбира се, ще поканя и хора, участвували в политическия живот, заради техния опит и професионализъм…"

Измежду последните емблематични са две фигури - емблематични в различен смисъл. Стоян Ганев е репрезентативен относно изискването за "нов морал" в политиката: обглеждайки близкото историческо поле, Симеон постави най-близо до себе си (и в известен смисъл - над себе си) тъкмо бившия преподавател от школата в Симеоново; героят от аферите с "оня списък"; приносителят на жълти пликове с фалшиви компромати; един бивш външен министър, представял страната си като председател на ООН, който след изтичане на мандата си просто забрави да се върне в нея; очевидния застъпник и брокер на преподобния Муун и неговата сектантско-икономическа империя. Другият случай е репрезентативен относно разбиранията за професионализъм и въобще за интелектуалните възможности, които според Симеон са необходими за висшите държавни служители. Става дума, разбира се, за Георги Петров, по-известен като Гошо Тъпото, назначен за радост на Васко Божков - Черепа и Илия Павлов за шеф на агенцията за контрол над хазарта.

"Осъзнавам напълно отговорността, която поемам с днешното обръщение към вас. Избрах този най-труден път, защото съм убеден, че е единственият за постигането на ново българско духовно и икономическо Възраждане."

Тези думи вече не се нуждаят от коментар. Разбира се, отговорността рано или късно ще настигне Симеон, но пък на нас задълго ще ни се размине постигането на духовно, икономическо или каквото и да било възраждане. Може би единственото, което следва да се добави, е "Бог да пази България" - вече и от царя ѝ.

Ще си позволя да завърша с едно ужасно подозрение. Казвам ужасно - защото то вещае мрачно бъдеще за всички ни. (Няма да го обосновавам, защото това според мен е по-скоро работа на психолог или може би психиатър). То е: може би всички онези, които виждат в лицето на Симеон опитен играч, разиграващ цялата нация в полза на тези или на онези геополитически интереси, просто грешат. Може би той е просто един мил, възпитан, възрастен човек, който наистина обича България и наистина иска да ѝ служи. И се опитва да го прави според възможностите си. Само че последните са доста ограничени. И независимо от искрените чувства той не разбира нищо нито от реалностите в България и от това как се управлява държава - поради което вече няма друг избор освен да говори общи приказки и да се вживява все по-дълбоко в ролята си на зиц-председател (като зиц-председателя Фунт от кантората "Рога и копита", описан от Илф и Петров), оставяйки на реалните опитни играчи в сянка да разиграват цялата нация в полза на собствени или нечии други икономически, политически и геополитически интереси.

Този филм вече сме го гледели и резултатите са известни. Добре дошли в 1993 година!