В ЕС сега Франция води, а Германия я следва

За пореден път Франция и Германия упорито се опитват да се изявят като тим, който да поведе Европа. Този път, както в славните дни на голизма преди десетилетия, Франция пое ролята на старши партньор.

Засега резултатите от опита за френско-германско лидерство са неубедителни. Останалите от Европейския съюз предпазливо реагираха на серия работни документи през последните два месеца, които представят съвместни предложения на Франция и Германия за преразглеждането на подхода на ЕС към въпросите на отбраната, съдебната система, вътрешната сигурност и данъците.

В същото време двете страни навлизат в открити противоречия и съперничество най-вече по отношение на икономическата политика и представянето им в сферата на отбраната. Взети заедно, те навеждат на мисълта, че една френско-германска прегръдка няма големи шансове да просъществува.

Започва да става ясно обаче кой има водеща роля във връзката. Докато двете страни заявяват все по-убедено от когато и да било след обединяването на Германия, че Европа не може да върви напред без общите им усилия, Франция изглежда води по-слабата Германия, която почти няма друг избор освен да я следва.

Това се вижда и в широкото признание на съюзниците за намалялата дипломатическа тежест на Германия. В резултат на позицията ѝ за Ирак в стил "не ме включвайте в общите сметки", Германия изгуби почти цялото си влияние във Вашингтон и Близкия изток. Още повече, че една икономически слаба Германия просто няма парите в наличност, които в продължение на десетилетия ѝ купуваха влияние, авторитет и, след обединението, очаквания, че в края на краищата Берлин ще поведе Европа .

През последните месеци, докато политическите шансове на Германия бяха ограничени от собствените ѝ действия, Франция се възползва от възможността да поеме нейната международна роля. Тази година тя спокойно поведе политика на рефлексивен антагонизъм към САЩ и си изгради позиция на отворени възможности по въпроса за Ирак, включително евентуална военна роля, която се харесва на много от нейните европейски партньори.

Представата за подновената водеща роля на Франция в двойката стана видна на срещата на ЕС на върха в Копенхаген миналата седмица, когато Турция гневно реагира на френско-германски документ. Той бе изготвен, за да послужи за основа на декларация на ЕС, която предвижда обсъждането на кандидатурата на Турция за членство да е не по-рано от 2005 г.

За турския премиер Абдуллах Гюл в сърцевината на проблема не стоеше оста Париж-Берлин, а Франция, като "истинското изнудване идваше от Ширак". Френският президент Жак Ширак реагира така, сякаш е делегиран да говори от името на Европа. Той не се поколеба да разясни на турците "духа на общността" и изискването на ЕС за "учтиво и цивилизовано поведение".

Освен че канцлерът Герхард Шрьодер се здрависа с турски лиреди след тристрананната среща с французите и турците, Германия почти нямаше думата.

Много от настоящите опити на Шрьодер да достигне Франция - например готовността му след преизбирането му през септември да уреди бързо оплакването на Германия за помощните средства на ЕС за френските земеделци - са може би резултат на разбирането му, че Германия не може да закрепи по друг начин ролята си в международните отношения.

Налице е изключителен обрат. Преди две години, когато поиска по-големи права за гласуване от Франция на срещата на върха на ЕС в Ница, Германия се опита да излезе от де факто паритета, който беше отличителна черта на официалните френско-германски отношения в ЕС от самото му начало.

Усилията се провалиха, но Ширак подчерта важността им като ги нарече опит да се "разкачи" френско-германското партньорство, докато служители в тогавашното правителство на Шрьодер говориха за еманципация на една Германия, която няма повече нужда от своя френски покровител от времето след Втората световна война. Месец по-късно Германия обяви, че е възстановила напълно ролята си в международните отношения и е готова да поеме всички отговорности, включително военна намеса извън границите ѝ.

Сега, когато авторитетът на Шрьодер понесе силни удари в страната, заради редица неспазени предизборни обещания за данъци и икономическа активност на границата на рецесия, Ширак се радва на широка популярност. Франция разбира трудното положение, в което се намира Шрьодер в явната му изолация на международната сцена и с нетърпение му предлага възможността да участва в рамките на тандем в активното изграждане на основите на новия Европейски съюз.

Връзката помежду им обаче е изградена от елементи, които, взети поотделно, не говорят за лесно и образцово разбирателство.

Пример за това са икономическите отношения. Миналия месец френският министър на финансите Франсис Мер призова за инициатива, която би позволила на двете страни да направляват ефективно цялостната икономическа политика на Съюза чрез по-тясно координиране на собственото си планиране.

Вместо координиране премиерът Жан-Пиер Рафарен обвини миналата седмица, че Германия "следва доста груба политика, която заплашва да отслаби растежа в целия ЕС."

Забележката беше нещо като признание за несъвместимостта на икономическите политики на двете правителства. Докато Германия се опитва да се съобрази с набелязания от ЕС бюджетен дефицит, като повишава данъци и може би спъва растежа си по този начин, Франция с лека ръка нарушава правилата на ЕС за дефицита с оглед на собствения си план за намаляване на данъци и насърчаване на потребителските разходи.

Ситуацията е сходна и по отношение на Ирак, за който партньорите имат различни цели. Германците искат преди всичко да не задълбочават истинската пропаст в позициите си със САЩ, а французите искат да останат фактор в Близкия изток след Саддам Хюсеин, като подължат умело да играят критичен, но и надежден съюзник на САЩ.

Всичко това не допринася за "съвършено идентичните гледни точки", за които се говори в дипломатическите комюникета.

Ако Шрьодер успее да намери през новата година формула за вътрешни реформи, които биха повели Германия напред, а трансатлантическият му проблем по отношение на Ирак остане назад с течение на времето, той ще се освободи от голяма част от ограниченията, които го тласнаха към Франция.

Сега, през петата година на управлението на канцлера, миналото му показва, че той има гъвкави позиции. То също така безпогрешно подсказва колко нетраен е един изключителен френско-германски съюз в качеството си на единствена солидна база за прогреса на Европа.

По БТА, със съкращения