Все още има шанс за смислено училищно образование тази година

Месец след началото на учебната година, неизбежното е вече тук: класове, училища и цели региони минаха към дигитално, дистанционно обучение. Не изглежда, че процесът е предвидим, планиран и контролиран. Решението кога определен клас, училище или населено място да премине на дистанционно обучение, зависи от фактори нямащи нищо общо с образованието. На пръв поглед изглежда, че нищо не може и не е можело да се направи, за да се предотврати или поне омекоти и направлява тази зависимост.

Но това е само на пръв поглед. Предвид публично наличната информация за ваксинационните нива и динамика (обща и сред участниците в образователния процес), още през лятото беше ясно, че преминаването към дистанционно обучение и през тази учебна година е неизбежно. И още тогава въпросът не е бил дали това ще се случи, а как най-добре да се управляват преходите между присъствено и е-обучение. Това е най-неотложният проблем пред българското училищно образование и към настоящия момент. Той изкарва на повърхността огромно структурно предизвикателство в средносрочен план. И така, осъзнавайки забавянето и отчитайки характеристиките на настоящата ситуация: какво може да се направи, за да се минимизират вредите и да се максимизират ползите от учебната 2021/2022 година?

Вместо да е източник на неадресирано и безполезно обществено недоволство, осъзнаването на необходимостта значителен брой ученици и учители да направят поне веднъж през тази учебна година преходите от присъствено образование към дистанционно обучение и обратно следва да е катализатор на адекватни реакции. Училищата, с активната подкрепа на МОН, трябва да направят възможното учениците максимално бързо да имат необходимия достъп до подходящи платформи за дигитално образователно съдържание. Тук под "достъп" не се разбира просто осигуряване на устройства (таблети и компютри) и интернет връзка. Естествено, на тези ученици, които все още не разполагат с устройства и интернет връзка, следва да се помогне, включително финансово, при поемането на съответните отговорности от техните родители и настойници. Но това е само техническото осигуряване, а не достъп по същество.

Същественият компонент на достъпа е да се даде възможност на всички ученици за целия период, в който те са на дистанционно обучение, да могат да ползват онези дигитални образователни платформи, които могат да нагодят е-обучението към възможностите на съответния ученик. Това означава на практика индивидуализиране на учебния процес, при което простото качване на учебно съдържание онлайн не е достатъчно. Една адекватна дигитална образователна платформа добавя към съдържанието лесна за разбиране от децата в съответната възраст обратна връзка, предлага анализ на учебните им резултати, включително и индивидуален анализ на регистрираните от всеки ученик слабости, дефицити и потенциал, и прави съответни препоръки към детето, неговите учители, а за по-малките деца - и към родителите им. Учителят продължава да присъства активно в тази дигитална среда, но вместо да преповтаря универсалното наличното в онлайн среда знание, влиза в ролята на педагог, помагащ целенасочено и индивидуално на учениците, когато те срещат трудности да усвояват съответните знания и умения.

В периодите на присъственото образование основното усилие трябва да се фокусира върху социалната функция на училището. Тук отново учителите ще се изправят пред предизвикателството да направят преход от битието си на преподаватели към призванието на педагози. Колкото по-малки са учениците, толкова по-важна е социализиращата функция на присъственото образование. В допълнение към това, учителите трябва да подкрепят целенасочено и вероятно по-интензивно част от своите ученици - онези, които не се справят достатъчно добре в дигитална среда и започват да трупат образователни дефицити.

Всичко това е вече технически и логистично възможно. Има вече налични дигитални инструменти със споменатите характеристики, включително и безплатни. По-скоро е въпрос на гъвкавост, добра организация, подходяща подкрепа и лидерство образователният процес през нелеката 2021/2022 да бъде адекватно реорганизиран.

Две условия трябва да са налични, за да се случи пренастройването на училищното образование, така че да отговори на настоящото предизвикателство и, по-важното, да започне да се подготвя за предстоящите структурни промени.

Първо, трябва да се признае, че от прехвърлянето на традиционното за присъствената форма учителско преподаване от класната стая на екран на устройство няма особена полза. Освен това предаването на уроци дистанционно не следва да се възприема като пълноценна (бих казал дори смислена) дигитализация на образованието.

Второто условие, произтичащо и свързано с първото, е да спре очернянето в публичната среда в България на самата идеята за дистанционното обучение. На българския слушател, зрител или читател, който активно се интересува от случващото се в страната, му се налага ежедневно да слуша и чете колко е лошо "дистанционно образование". За "дистанционно образование" към момента няма как да говорим. Но след не много време, заради създаващите се сега нагласи, страната ще има проблем с прехода към хибридно образование, състоящо се от дистанционно-дигитален обучителен компонент и училищно-присъствено обучителен, социализиращ и възпитателен компоненти.

От този преход, колкото и голямо да е снишаването, няма как да се избяга. Рано или късно образованието и в България ще трябва да излезе от стила и методите на ранната индустриална епоха и да влезе в крак с технологиите и тенденциите, доминиращи другите аспекти от живота на същите тези деца, които се очаква да бъдат образовани от българското училище.

*Йордан Йосифов се занимава с изследвания и анализи в сферата на образованието. Има опит от над 20 страни в Европа, Азия и Африка. Проучванията, с които е бил ангажиран в България, са правени по поръчка на международни организации и държавни институции.