За ползата от президентското вето

Дискусията около актуализацията на бюджета се фокусира около внушения за странни катастрофични последствия от евентуално вето на президента Плевнелиев.

За съжаление, се пропускат положителните страни и шансът, който то дава за осмисляне на общия контекст, философията и стратегическия план зад актуализацията като ключов индикатор на управленски намерения.

Моята оценка се базира именно върху мястото и ролята на президентската институция като балансьор и изразител на обществени интереси, в това число и относно възможността евентуално връщане на закона да даде шанс за цялостен поглед върху мястото на решението за емитиране на дълг в контекста на управленската програма, на нейната ресурсна база, както и на реформите, които това и следващото правителство ще трябва да предприемат.

Общият знаменател на всички реформи – административни, съдебни, социални, здравни, в сферата на енергетиката, и пр. е зависимостта им от наличието на адекватен и разполагаем финансов ресурс, особено в краткосрочен план. Аксиома за всяка реформа е, че в краткосрочен план тя генерира повече загуби, отколкото ползи. Именно, за да преведе икономиката и обществото през този болезнен първи етап, са нужни финансови буфери.

Надеждата е, че след този първи етап администрацията, бизнесът и гражданите ще могат да минат на собствен ход и да генерират приходи, с които да се погасят старите задължения и финансират текущата си дейност.

Няма стратегическа визия в решението за емитиране на нов дълг

Зад сегашната актуализация на бюджета, в частта решение за емитиране на значителен дълг, не се вижда системност, стратегическа визия и още по-малко план за действие. Няма и правителствена програма, която се отложи за началото на месец септември.

От управленска гледна точка каруцата е поставена пред коня. Първо даваме парите, стоката ще видим по-късно.

Няма и стратегически план – единственият устойчив вектор на правитествените действия до този момент е да правят повече тактически разходи – повечето оправдани като "социални“, но с негативен дългосрочен ефект върху бъдещи бюджети. С бюджетни пари не може да се намери решение на проблема със заетостта, доходите и бедността, в това число и енергийна.

Няма да разглеждаме в детайли социалната характеристика на актуализацията, доколкото социалните инвестиции са малка част. Мнозина остават с впечатление, че социалната страна е повече пиар фасада на публичното говорене в полза на актуализацията, която маскира или други намерения или липсата на такива.

Кризисно реагиране с цел оцеляване

От експертна гледна точка тревожи отсъствието на публичен бизнес план и оценка на дългосрочно въздействие, няма доказателства за устойчив и системен ефект върху икономическия растеж и социалното развитие. Липсва хоризонт на политиката и на желаната промяна - от състояние А до състояние Б. Действията на правителството по-скоро наподобяват предизборни харчове тук и там, и където трябва. Достатъчно е да споменем намаляването на цената на електрическата енергия, което е абсурд от управленска гледна точка.

На населението се спестяват, без разлика между беден и богат потребител, няколко левчета, а с отлагането на реформи ще се извадят от джоба на същия този потребител стотици левове през обезценката на активите в енергийна система – отразени като свита перспектива за развитие, отложени инвестиции и най-вече намалена оценка за бъдещи приходи от продажби на електрическа енергия.

Както се казва, евтини на брашното, скъпи на триците.

Това е класически пример за кризисно реагиране с цел оцеляване – политическо, икономическо, групово, властово – изобщо всичко друго, но не е ефективно публично управление.

Ако приемем хипотезата, че прогнозата за икономическия растеж е негативна и приходите ще се стопяват – най-логично е първо да се потърсят начини за балансиране на бюджета чрез съкращаване на разходите, преди да се прибегне до лесното решение за емитиране на дълг. Никой не може да даде гаранция колко ще продължи рецесията, за да можем да разчетем сили и ресурси.

Дори да приемем за разбираем стремежа за управленски буфер, който да неутрализира краткосрочни предизвикателства, това пак не отменя нуждата от дългосрочен системен поглед по отношение ролята и мястото на публичните финанси при ресурсното обезпечаване на реформаторски действия отвъд хоризонта на едно правителство или една година.

Така както вече 16 години българските правителства и законодатели приемат като неизменна политическа макрорамка валутния борд. Днешното българско правителство харчи ограничен ресурс, който утре може да се окаже жизнено важен на следващото правителство – особено ако реформите и рецесията се окажат по-тежки, което е повече от вероятно..

Ако погледнем на реформите като бизнес проект, в които трябва добре да планираме приходи, разходи, да мерим и управляваме рискове и ползи, да прогнозираме парични потоци, инвестиции, то е два пъти по-важно да знаем кога и в какви средства ще ни трябват.

Вариантът да емитираме дълг на най-ранен етап, без разчет и без той да се вмества в стратегическия контекст на реформите, граничи с абсурд.

Накрая на уравнението е МВФ

Днес е ясно, че през следващите години ще имаме нужда от извънреден и значителен финансов ресрурс, което може да се генерира единствено през дълг, за да задържим на "вода“ или поне контролираме екстремните деструкции в енергетиката, икономиката и жизнено важни социални системи. С всеки нов неразчетен в стратегически план дълг нарастват и шансовете на България да влезне в самозадълбочаваща се кризисна спирала, в която по-голям дълг влече след себе си дефицити, които пък изискват повече дълг. Накрая на уравнението е МВФ.

Мнозина се гордеят с ниското равнище на външния ни публичен дълг към БВП, но пропускат важното обстоятелство, че за кредитния рейтинг и оценката на риска от дефолт по дълговите плащания на възникващи пазари като България, в които много малка част от местните компании са глобално действащи и с пряк достъп глобалните капиталови и финансови пазари, е важно съвкупното равнище на публичен и частен дълг, а то е над критичната зона от 90%.

България не е Гърция, която бидейки член на еврозоната, може да си позволи да разчита на намесата на ЕЦБ и на EFSF. Има много гръцки компании и банки, които оперират зад граница и имат пряк достъп до международните капиталови пазари и които не зависят от способността на гръцката държава да взема нов дълг. Случаят не е такъв с нашите компании, чиято способност да се кредитират от външни пазари минава, макар и опосредствено, през оценката за суверенния риск и размера на публичния дълг.

Именно защото външния ни публичен дълг е нисък, частният сектор може да се кредитира при тези лихвени равнища и в тези обеми. Логиката на пазарите не е сложна, държавата може да изплаща кредити в зависимост от приходите, които постъпват в бюджета от бизнеса и гражданите. Ако българските компании оперираха в целия свят, а българските граждани имаха активи зад граница и вложения в чужди банки, чрез които да се кредитират, връзката между публичен и частен дълг щеше да изглежда по друг начин.

В този смисъл всяко евро, което българската държава вземе назаем  – независимо дали от вътрешния или външен пазар, влияе върху кредитната маса, която е достъпна, при текущите благоприятни условия, за българските фирми и граждани.

Ще вземаме милиард след милиард, а ще сме пропуснали да се заемем с реалните проблеми

Първият един милиард лева дълг ще изисква допълнителни 40-50 милиона лева в лихвени плащания, т.е. актуализацията на бюджета априори приема, че икономиката ще генерира в близък хоризонт тези приходи. В същото време правителството е скептично относно перспективите за икономическия растеж, т.е. единствената опция следващата година ще бъде повече дълг за да се рефинасира сегашния.

Но вече вторият милиард, който следващото правителство ще трябва да вземе, за да балансира негативните социални ефекти на реформите, няма да бъде зает, ceteris paribus, при днешните рискови и лихвени равнища.

Така ще бъде с всеки следващ „милиард“ дълг, който генерираме, за са погасим предишния милиард, като междувременно ще сме пропуснали да се заемем с реформите и реалните проблеми.

Притесненията ми идват и от последните финансови интервенции на държавата в помощ на държавната икономика, които като модел не предвещават нищо добро.

Не е ясен изходът от кашата, която бе забъркана с увеличаването с 27.5 милиона лева на капитала на ВМЗ Сопот със средства на Държавната консолидационна компания. Една държавна структура налива пари в друга държавна структура, за да заобиколи проблема с "държавната помощ“!?. Очакват, че Европейската комисия ще остане безмълвна. Да виждате някъде визия или системни мерки, стратегия за нови пазари, повишаване на производителността, технологически инвестиции във ВМЗ Сопот? Съпътстващата програма за алтернативна заетост през общините също не работи.

Харчовете са направени, ефект няма, увеличеният капитал е на път да бъде изяден.

Няма да се изненадам, ако някой е решил да планира и натовари предприятието с държавни поръчки през увеличените средства за отбрана. И тук се купува социален мир с държавни средства, но няма и помен от реформи. Ще се реши непосредствената криза в близък план, системният проблем остава.

Цената на тока - още един популистки жест без визия

Другият бенефициент вероятно ще бъде НЕК, защото трябва да се запълни поне малко огромната финансова дупка, която ще се отвори допълнително от управленския абсурд с намаляването на цената с близо 5%.

Още един популистки жест без визия и стратегически контекст зад него. Министър Стойнев предпочита да заменя действителността с бодър оптимизъм, че "всички мощности“ били натоварени, мините произвеждали въглища, износът скача – изобщо да се чуди човек откъде идват притесненията на всички експерти – наши и чужди – за състоянието на енергетиката и мрачните прогнози за нейното бъдеще.

Добре е да се знае, че август е традиционно силен месец за износ в Гърция и частично в Турция, но само след месец и половина потреблението ще се върне пак под 3000-3200 МВт товар.

Добре е господин Стойнев следи дали пропорционално на износа се увеличават постъпленията към генериращите дружества. Решенията в енергетика минават през огромен кредитен ресурс, който също ще натежи върху кредитните позиции на страната и в частен и в публичен план.

В този смисъл бързия първи милиард лева може да ограничи свободата при следващи решения.

Животът в паралелна реалност вероятно може да се обясни от психологическа гледна точка, особено когато съзнаваш, че проблемът е по-голям от твоите възможности или от това, което ситуацията ти позволява. Уличните протести не дават комфорт нито на правителството, нито на кредиторите. Но подобна самооценка на правителството по никакъв начин не решава проблема на нацията и не оправдава хвърлянето на добри пари (нов дълг), за да покрият лоши решения.

А перспективата пред следващите правителства?

Сама по себе си актуализацията не е проблем, нито дългът от един милиард е такъв. Липсата на стратегически контекст обаче е огромен проблем. Това правителство не се ползва от свръхдоверие, не изобилства от доказателства за добра преценка и успешни управленски практики – особено по отношение на синхронизиране на ограничени и стесняващи се приходи с решаването на стратегически задачи, в това число социални и свързани с преструктуриране на икономика.

Обективната истина е, че правителство няма и скоро няма да има нужния кредит на доверие – външно и вътрешно – което е нужно за старта на сложни, тежки и самонараняващи реформи.

До този момент мисията на кабинета Орешарски е съхраняването на властта, което е вероятно допустимо от партийно-политическа гледна точка, но пагубно за развитието на страната.

В този смисъл увеличаването на разходната част и бюджетния дефицит с цената на нов дълг, без точни разчети и реформаторски план за действие, влошават рязко перспективата пред следващите правителства. Те ще бъдат избрани именно, за да се заемат с реформите, но ще работят при наложена им отсега емитирания дълг ограничена финансова и ресурсна база.

Ето защо евентуално президентско вето, особено ако бъде използвано за осмисляне на стратегическия контекст на това, което е нужно на България, и това, което е възможно за правителстовото, може да бъде от полза за всички.