Абсурдната ни реалност ражда вълна на абсурдизъм в новата българска драматургия

За първи път тази година Аскеерите отличиха съвременна българска пиеса сред четиринайсетте поставени през последния сезон. Те се играят в София, Пловдив, Варна, Плевен, Перник, Стара Загора и Разград. Три от тях бяха номинирани в раздела за съвременна българска драматургия на театралните награди Аскеер. За отличието се състезаваха "Продавате ли демони?" от Боян Папазов, поставена от проф. Крикор Азарян в театър "Българска армия", "Почивен ден" от Камен Донев, режисирана от автора си в Народния театър "Иван Вазов", и "Кръстопът под наем" от Орлин Дяков, която се играе на сцената на театър "Антон Страшимиров" в Разград.

В специалното жури участваха писатели, философи, културолози и театроведи, сред тях: проф. Богдан Богданов, акад. Вера Мутфачиева, проф. Георги Каприев, доц. Георги Лозанов, проф. Ивайло Знеполски, Георги Господинов, Георги Данаилов, Елин Рахнев, Иван Кулеков, Константин Илиев, Кирил Топалов, Пламен Дойнов, Петър Маринков, Теодора Димова, Рада Москова, Христо Бойчев, Юрий Дачев, Яна Добрева, Никола Вандов. След тайно гласуване наградата спечели "Продавате ли демони?" от Боян Папазов. Който я гледал, знае, че това е пиеса за невъзможния абсурд, който се случва.

Един от членовете на журито е театроведът и преподавател в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" доцент Калина Стефанова.

Г-жо Стефанова, кое е най-характерното за новите български пиеси, поставени през последния театрален сезон?

Основното, което ме впечатли, бе много ярко очертаващата се в тези пиеси тенденция за нов тип абсурдизъм. Тази тенденция съществува от доста време в българската драматургия, но сега очевидно се подема наново и вече като голяма вълна. Има много добри наследници и продължители на драматургията на Станислав Стратиев, която по-нататък премина като съвсем друг тип абсурд и през Христо Бойчев, и през други наши млади драматурзи. Сега обаче се наблюдава цяла вълна нов абсурд в българската драматургия. Това го има и по света, но там не е толкова масово. От друга страна, абсурдът в българската драматургия е много по-различен от абсурда в чужбина сега. У нас става дума по-скоро за отразяване на реалността, която е толкова абсурдна сама по себе си, че когато нещо в тази реалност съвсем малко се преувеличи, тя вече изглежда напълно абсурдна - дотолкова е абсурдна сама по себе си. Наскоро в Унгария гледах една пиеса, която приличаше на наша пиеса като съвременен абсурдизъм, но тя беше толкова намислена, толкова извън възможностите това да се случи, че беше ясно, че е абсурд. Докато в нашите пиеси, сред тези четиринайсет, се очерта следната картина - съвсем малко преувеличение на реалността и ето - става пълен абсурд.

Има ли българската драма възможност активно да формулира идеи и да ги представя за обсъждане?

Разбира се. Това е една не малка тема - защо сме я докарали до там, че е такъв абсурд реалността ни.

Тогава започва ли българският театър да поражда реален обществен дебат?

Не мога да кажа, че това вече се случва, но се надявам такъв дебат да започне да се поражда. Все пак става дума за един сезон, в който виждам такава тенденция. Не мога да твърдя, че тя е съществувала напълно преди, защото не съм имала възможност да прочета всички пиеси в предишни сезони. Познавам творчеството на Елин Рахнев, Христо Бойчев, Юри Дачев, Теодора Димова, Яна Добрева, Емил Бонев, но това са само те. А сега става дума за още много нови имена, които аз за първи път видях сред четиринайсетте участници.

Абсурдизмът като тема в състояние ли е да привлече публика в театралните салони?

Като наша тема, като тема, която извира толкова очевидно от нашата реалност - мисля, че да. Защото тук става дума за абсурдизъм, който се гради на отражение на реалността, която е абсурдна, и от там нататък използва изразни средства за съвсем малко преувеличение.

В какъв театрален контекст се появяват новите български пиеси и това моделира ли ги по някакъв начин?

Средното ниво на театъра ни не е високо. Едновременно с това през последния сезон има много големи качествени скокове напред. Не мога да не кажа, че това е най-очевидно в прелестното представление на Народния театър "Иван Вазов" - "Хъшове". Тази постановка изведнъж скочи на толкова високо световно ниво! Така че летвата е много вдигната дори от едно-единствено представление. Не че няма и други, които също са много добри, но те са изключения, а "Хъшове" е голямото изключение. И с това изключение ние сме не само на световно ниво, а на много високо световно ниво. Драматургията ни сега трябва да се състезава с една изключително качествена режисура.

 Кой и какво вдига летвата?

Талантът.