Авторитетът на властта

Двете лица на Борисов

Авторитетът на властта

Карикатурните неволи на премиера от тази седмица са повод да се вгледаме в публичния му образ. Този образ е най-вече проекция на обществени нагласи, настроения и фантазми. Анализът му не е упражнение по психология на личността на даден управник, а е разрез на политическата култура на дадена общност.

Властта е винаги асиметрична: едната страна е по-силна от другата и е в състояние да ѝ налага определено поведение. Поради което е изключително важно как политикът излъчва сила. В този смисъл първото лице на Борисов е „силната“ му страна.

Политическата власт трябва да е и легитимна обаче, тоест тя трябва да притежава авторитет. В едно сложно и многомилионно съвременно общество властта не може да бъде удържана просто със сила – дори и при авторитаризма и тоталитаризма, а да не говорим за демокрацията. Още Дейвид Хюм е знаел, че властта зависи от някаква степен на сътрудничество на населението, нещо като доброволно, пък макар и неохотно подчинение. В този смисъл всяка политическа власт се крепи на обществена конвенция (негласно разбирателство), според която хората са по-добре с нейните решения, отколкото без тях. Тази конвенция зависи най-вече от „авторитета“ на властта – нейната компетентност, експертиза, способност да решава проблеми на колективното действие. Колкото повече те отсъстват, толкова повече и конвенцията отслабва.

Второто лице на Борисов – в тази връзка – е неговата „авторитетна“ страна.

Силата

Различните общества имат различни представи за проекция на сила. Нашата е по-скоро директна и физическа, както се вижда от съвременната ни иконография – карикатурите. Тази седмица Борисов се оплака отново от карикатурните си образи и специално от обема и видимото им тегло. Той сигурно добре разбира обаче, че точно обемът и теглото са базови мерки за сила. Според тези критерии, той е абсолютно сравним с иконата на чистата, груба и арогантна сила, в която се е превърнал днес (справедливо или не) Делян Пеевски.

От гледна точка на силата окарикатуряването на министър председателя – така както се е наложило – парадоксално работи в негова полза. Той напълно се вписва в кодираните исторически образи на политическата ни фантазия. Като изключим средновековните ханове и царе, тези образи на силни фигури започват със Стамболов, който чудно защо засенчва по-кадърни и заслужили политици (а и безспорно по-добри хора от него) като Константин Стоилов и Петко Каравелов. И продължават през изпъчения и своенравен Фердинанд, за да достигнат до Живков – този епитом на първична жизненост, политическо дълголетие и народно здраве.

От тази перспектива става ясно защо слуховете за миналото на Борисов не само не му влияят негативно, но всъщност дори и му помагат като го свързват с една друга проекцията на силата от 90-те години – мутрите и борците. Тези герои, които в народното въображение с воля, тренировки и физически дадености взеха уличната власт и натрупаха богатство.

В рамките на демократичната държава теглото, обемът и борческото минало не са решаващи обаче. Силата се мери на избори и тук идва Цветанов – алтер егото на Борисов и символ на изборната машина ГЕРБ. Напоследък този символ трябваше на два пъти да бъде публично дисциплиниран, защото явно политическите му амбиции нарастват. Борисов доста остро и на пръв поглед излишно напомни на Цветанов „че никой няма да го избере“ за президент – израз, който е груб дори по родните разбирания за протокол. Но това беше необходимо, за да се знае кой владее силата.

Авторитетът

Реалната опасност за Борисов не в проекцията на сила, а във втория компонент – авторитетът. Проблемът е, че в народното огледало на образа му хората може да видят само грубата, нелегитимна сила – изобразена чрез Пеевски. В тази посока са и най-големите щети, причинени на Борисов от карикатуристите.

В интерес на истината образът на Борисов не е толкова еднопланов и той съзнателно инвестира в развиването на „авторитетната“ му страна. На първо място, тук идва про-европейската му позиция и „приятелството“ с Меркел. Европа в очите на българите е все още символ за компетентност и добро управление. Настоящите кризи със сигурност подронват този образ, но все пак Европа остава най-доброто приближение към подобни идеали. (Опитите за „реабилитация“ на Русия, за „други гледни точки“ и т.н. са по-скоро дилетантски и комични, въпреки усилията инвестирани в тях.)

Втората котва на „авторитетността“ на Борисов е финансовата стабилност на държавата и строежа на инфраструктурни обекти. Излизането от депресията – макар бавно и неуверено – работи в полза на премиера. Същото може да се каже и за реализацията на големи обществени строежи, което макар и да е най-вече резултат от еврочленството ни, все пак може да бъде приписано и като заслуга на управлението от 2007 г. досега.

Третата котва на „авторитета“ на Борисов е кооптирането на експертни фигури от про-европейската десница: Москов, Кунева, Бъчварова, Дончев, Митов и т.н. С това кооптиране се затварят възможностите за остра критика от дясно. Затова на Борисов му е необходимо и присъствие на Реформаторския блок в правителството, дори когато то не осигурява никаква сила със своите десетина депутата.

В този смисъл, когато Борисов говори за „балансиране“, това което има предвид е балансът между груба сила и авторитет. Тоест целта е хората да го виждат като разположен между Пеевски и РБ.

Грешката на реформаторите

РБ беше създаден с претенцията да бъде по-компетентна, по-авторитетна дясна формация от ГЕРБ. До декември 2015 г. този проект се развиваше възходящо – представи се добре и на парламентарните и на местните избори, участва в правителството с ясна собствена физиономия. С жертването на Христо Иванов и отстъплението по отношение на съдебната реформа, РБ влезе в криза. Конституционната поправка не беше нищо друго, освен демонстрация на сила от страна на ГЕРБ и ДПС. Бойкотът на предложената реформа трябваше да „сложи“ реформаторите на място, да ги накара да се огънат и те в голяма част го направиха. Показаха се безсилни и неспособни да защитят автономията си.

Понастоящем останалите в правителството реформатори просто работят за политическия образ на Борисов. Оправданието, че „вършат реформи“, за които са жизнено необходими, е удобна рационализация, но няма общо с действителността. Тези реформи – в рамките на договореното с ДПС – ще бъдат извършени и без съответните министри от РБ. Ако тях ги няма, Борисов ще се постарае да ги замести с такива, които приличат на тях и „следват“ тяхната линия (примерът в правосъдието е показателен). Това е просто следствие на стратегията му да развива „авторитетната“ си страна, описана по-горе.

Бъчварова, Митов и Дончев действат разбираемо и рационално: те са заложили на ГЕРБ и инвестират в неговото политическо бъдеще. Неразбираемо е политическото поведение на частта от реформаторите, останали в правителството. Те също инвестират в политическото бъдеще на ГЕРБ, като допълнително обезсилват собствения си проект.

Образ и реалност

Анализът на публичния образ показва как една фигура може да владее общественото внимание въпреки натрупването на множество справедливи критики срещу нея. Политиката е състезателна дейност и оставането на повърхността зависи и от кондицията на твоите конкуренти. Борисов засега успява да „обезсили“ своите опоненти и да се възползва от тяхната авторитетност за свои цели. Те – и особено РБ в частта ДБГ и СДС – охотно се впускат в тази игра.

Алтернативата на Борисов, в този смисъл, не се състои в търсенето на по-юначна личност. Необходим е политически проект, който последователно да се налага и като „сила“, и като „авторитет“. От ключова важност е способността да се демонстрира гръбнак, да се отстоява собствен възглед, особено когато този възглед е ясно и прозрачно аргументиран. Част от РБ грешно предположи, че хората автоматично ще дадат приоритет на експертността им пред тази на ГЕРБ, независимо от силата и способността им да отстояват собствените си тези. Това е очевидно еднопланово и опростенческо разбиране за властта, което ще им струва скъпо, ако продължат да се придържат към него.

В по-общ план тревожното са масовите фантазми за проекцията на грубата сила в политиката у нас. Тези фантазми започват да раждат динковци, доброволни отряди, културисти-патриоти и други подобни феномени. По-тъжното е, че за 138 години независимост все още не сме успели да произведем политически образ наинтелигентната сила, който да се превърне в разбираем масов идеал. Българските Рузвелт, Чърчил, Аденауер, Тачър, Митеран и т.н. са все още в процес на ставане, като готовите продукти към момента натежават повече или на страната на грубата сила, или на безсилната експертност. Тоест ситуацията е благодатна за карикатуристите.

Споделяне
Още от Анализи и Коментари

Вярвате ли на приказката на Божков за Али Баба и подкупите към управляващите?