Бегом на място към НАТО*

Миналата седмица София определено беше обект на нещо като руско-американски десант. Тъкмо си отиде бившият руски премиер Примаков, пристигна председателят на руската Дума Селезньов. А шефът на американския комитет за разширяването на НАТО Брус Джаксън пое щафетата от генералния секретар на пакта лорд Робъртсън. "С Робъртсън си казахме, че сме стари познати, че ние пристигаме, а той излита", отбеляза многозначително Селезньов, разминавайки се с натовския шеф на летището. И до ноември, когато ще е срещата на върха,

със сигурност ще има поредица такива "десанти".

Разбира се, веднага се появиха доморасли коментари, че видите ли, великите сили едва ли не се бият за нас. Нищо подобно. Руските гости обсъждаха вредите от НАТО, а гостите от НАТО обсъждаха спънките пред собственото ни желание за членство. Разликите всъщност са многопосочни. Ако с наближаването на деня "х" в Прага едно зачестяване на посещенията на експерти от пакта и политици, от които зависи решението за разширяването му, е в реда на нещата, то заявената руска културно-политическо-икономическа експанзия спрямо България е така внезапна, че мнозина, отвикнали от "братската" прегръдка, се стреснаха.

Най-напред Йосиф Кобзон сподели пред многомилионната аудитория на "Шоуто на Слави" разочарованието си от

демокрацията, която разделила двата народа.

Български естрадни певици пък му отвърнаха, че го обичат, така както обичат и Съветския съюз. (Тези дни стана ясно, че Дарик радио ще лансира ново предаване за руската музика под името "Балалайка рок"). После Примаков пак от същата трибуна припомни, че на Русия няма да ѝ е приятно НАТО да се доближава до границите ѝ, а Селезньов почти злокобно предвиди, че при възникнал проблем София най-напред ще почука за помощ на вратата на Москва, а не на вратата на Брюксел. Председателят на руската Дума изрази интереса на страната му към приватизацията на "Булгартабак", както и задоволството от факта, че българското правителство предпочете руската консорциум МиГ за ремонта и модернизацията на военните ни самолети. И в прав текст заяви, че за България има и други

възможности за гарантиране на сигурността,

които не минават задължително през НАТО. Междувременно преди дни шефът на централната банка на Казахстан спомена, че България и Румъния могат да се присъединят към един бъдещ валутен съюз на Общността на независимите държави(бившите републики, от които се състоеше Съветският съюз, без трите балтийски държави - Латвия, Литва и Естония). А друга вест, долетяла от Москва, разкри желанието на президента Путин да си построи държавна резиденция в Несебър(!)

Логично на случващото се дойде и отговорът на европейския авиационен консорциум EADS - най-големият авиопроизводител в Европа и втори в света, че ще замрази проектите си за инвестиции в България, защото е отпаднал от търга за МиГ-овете. Консорциумът между другото подчерта, че никога няма да бъде подизпълнител на победителя РСК "МиГ".

На този фон София, която до миналата година настойчиво се стремеше да бъде отделена от "тандема" с чувствително изоставащата Румъния, тези дни получи справедливия съвет да сложи край на стратегическото отчуждение със северната си съседка. "Румъния почиваше през 2000 г., през 2001-ва около изборите България излезе във ваканция". Така Брус Джаксън отговори на въпроса коя от двете кандидатки е по-напреднала по пътя за НАТО. По думите му сега и двете са на еднакви позиции, но това е по-скоро задължителната дипломатичност. Защото Румъния, освен че

няма печалната слава на бивш съветски сателит,

през годините се държи много по-последователно в желанието си за членство в алианса. Докато София праща навън все по-тревожни сигнали за икономическа и политическа непредвидимост, Букурещ все по-успешно се опитва да компенсира икономическата си изостаналост с политически действия. Само пример: докато ние пазаряхме на тъмно тук ремонта на МиГ-овете, Румъния заяви желание да купи бомбардировачи F-16. А вчера стана известно, че румънското правителство е сключило сделка с Великобритания за две фрегати на британския кралски флот, което според в. "Таймс" трябва да помогне на присъединяването ѝ към НАТО.

Отделно от всичко това при посещението си в София Робъртсън и Джаксън поставиха за размисъл такива въпроси, че за оставащото време до Прага те все повече изглеждат неразрешими. "Оперативната съвместимост е нещо много важно, но по-важното е страните да

споделят една и съща ценностна система",

бяха думите на шефа на американския комитет по разширяването, които дават ключа към проблема с българската кандидатура за НАТО, а и към смисъла на интензивното руско присъствие тук. Така то става обяснимо, доколкото в политически план в последните няколко месеца България направи ценностен завой от западния модел към модела в днешна Русия - силна власт, съсредоточена в ръцете на един човек, маргинализирани партии, неразвито гражданско общество, директо влияние на олигарсите върху политическите решения и медиите. Набиващата се от пръв поглед аналогия с посоката, в която се развива и българския политически живот, дава основание на днешните руските управляващи да виждат смисъл в

подновяването на ЦЕННОСТНАТА битка за България,

която почти бяха отписали. А тя е нещо твърде различно от добрите отношения между две суверенни държави и от добрите икономическите отношения помежду им. Без съмнение и министърът на отбраната Свинаров си дава сметка за основния препъникамък за Прага - това, че доверието на алианса в надеждността ни като стабилен бъдещ партньор е силно разколебано. Но няма адекватен отговор на въпроса след като вие не си вярвате, защо да ви вярваме ние? И самият министър едва ли си вярва след поредицата назначения, направени от управляващо мнозинство в сферата на сигурността, както и от изявленията на негови представители както по проблема с Чорни и Ершов, така и по въпроса за досиетата. Вероятно притиснат от обстоятелствата, които не може да промени, Свинаров е стигнал до екстравагантната идея да разпусне парламентарните групи,за да ги превърне в една единствена група за НАТО. Надявайки се може би, че по болезнения вече за управлението въпрос ще имат право да говорят само неколцина. Лошото е че отчаяността, съдържаща се в това предложение, ще предизвика реакция на още по-голям ужас сред страните от пакта. Така или иначе до срещата в Прага не икономическите реформи, нито социалното недоволство, а въпросът ще ни поканят ли или не в алианса ще се превърне в екзистенциален за сегашното управление в България. За пореден път по липсата на

устойчива във времето ценностна "вътрешна" карта,

съдбата на страната отново изглежда поставена изцяло на външна. А това въобще не решава проблема. Защото дори да не получи покана за членство, за България това не би трябвало това да е нещо като краят на света. Ако наистина го желае, все някога ще го получи. Но ако дилемата наистина се окаже с два външни фактора - Русия или НАТО, едно отрицателно решение в Прага ще има непредвидими към момента последици.

*Публикуваме статията от вестник "Дневник"