Уроците от България показват защо е по-лесно да върнеш отнетата собственост, отколкото да възстановиш гражданската инициатива – и защо един музей може да бъде част от това възстановяване.

Преди години, по време на семинар в бившия комунистически трудов лагер на остров Белене, един млад мъж ме прекъсна: "Съжалявам за случилото се, но това е в миналото. Какво общо има с мен?"

Първоначално се подразних. После осъзнах, че той е задал въпроса, на който ние не бяхме успели да отговорим. Бяхме му разказали какво се е случило, но не бяхме обяснили защо това трябва да има значение за него. Един американски читател би могъл да зададе същия въпрос.

Отдавна се възхищавам на готовността, с която американците се организират, когато трябва да се свърши нещо. Виждам го при всяко свое посещение: хора събират средства за музей или се ангажират с местна кауза. Един обществен проблем не се превръща автоматично в нечия чужда отговорност.

Именно затова ме впечатли и скорошно социологическо проучване, според което 38% от американците под 30-годишна възраст имат положително отношение към комунизма. Не бих придавала прекалено голямо значение на самото определение (на комунизъм – бел. ред). Един 22-годишен човек може да мисли за достъпа до жилища или здравеопазване, а не за национализирани предприятия. Това, което ме интересува, е историческата дистанция. Много по-лесно е да се възхищаваш на обещанията, когато споменът за последиците им върху свободата на избор, инициативността и личната отговорност вече е изчезнал от живата памет.

През 1951 г. комунистическото правителство в България дава на благотворителните фондации и асоциации три месеца, за да предадат паричните си средства на държавата. Имуществото им трябва да премине към местните власти. Предприятията вече са национализирани. Сега режимът посяга и на онова, което хората са изградили със средства, дарени за обществени цели.

Още по темата

"Раят, превърнат в ад". "Белене" и опазването на паметта на жертвите на комунизма

01.02.2026 07:30 Mediapool, Voxeurop

През 1878 г. България излиза от близо петвековно османско владичество. През следващите десетилетия граждани и частни дарители допринасят за изграждането на училища и болници. Съветската окупация през 1944 г. проправя пътя към установяването на комунистическия режим. Сред жертвите му е и способността на гражданите сами да решават от какво се нуждае страната им и да предприемат действия, за да го постигнат.

И все пак след като режимът смазва политическите си противници, повечето хора продължават да ходят на работа и да отглеждат семействата си. Те се научават кои въпроси е опасно да задават, научават се да говорят у дома неща, които никога не биха изрекли на работното си място. Режимът вече няма нужда да арестува всички. Хората се научават сами да се контролират.

Днес в България носталгията по комунистическите години често се свързва със спомена за гарантираната работа и предвидимия живот. Но държавата, която осигурява препитанието ти, същевременно отнема свободата ти и силно ограничава възможностите ти за избор. Не можеш свободно да решаваш къде да живееш или да пътуваш, а частното предприемачество е премахнато. Сигурността, която хората помнят, върви ръка за ръка със зависимостта от власт, на която почти нямат възможност да се противопоставят.

Хората могат да бъдат лишавани от права заради семейния си произход, убежденията си или дори заради прическата и личния си стил. Управляващите премахват политическата конкуренция и конфискуват частната собственост върху предприятията. Режимът може да дава обещания, но не позволява на гражданите да се организират и да предложат алтернатива.

България живее под комунистическо управление от 1944 до 1989 г. – 45 години, приблизително две поколения. Децата порастват и на свой ред стават родители в система, в която държавата контролира както сдруженията, така и работните места. Възможностите за самостоятелно организиране са изключително ограничени, а подобни действия могат да носят сериозни рискове. Практиката на свободното сдружаване и благотворителното дарителство изчезва напълно.

В продължение на десетилетия хората свикват да очакват решения от държавата, докато предприемането на действия без нейно разрешение става все по-непривично. Тези навици не изчезват заедно с режима.

Още по темата

Луиза Славкова: С "аз съм извън държавата" демокрация не се постига

10.01.2025 09:27 Радослав Александров

Можеш да върнеш една конфискувана сграда. Но е много по-трудно да възстановиш увереността, че обикновените хора могат да се обединят и да променят нещо.

Заедно с колегите ми от фондация "Софийска платформа" създаваме "Фасада" – музей, посветен на комунистическото минало на България. София остава една от последните столици на бивши комунистически държави, които нямат собствен музей, посветен на този период.

Искаме посетителите, особено младите хора, да разберат как репресиите са прониквали в ежедневието и как хората са се опитвали да живеят достойно въпреки тях.

Името на музея препраща към пропастта между обещанията на режима и действителния живот на хората. То описва и маската, която хората са се научили да показват пред света, за да защитят истинската си същност, скрита зад нея.

Един музей може да покаже обещанието за гарантирана работа наред с компромисите, които човек е трябвало да прави, за да я запази. Може да разкрие връзката между конфискацията на едно предприятие и загубата на независимостта на цяло семейство. Трябва да съхраним тези свидетелства, докато хората, които са преживели всичко това, все още могат да отговарят на въпросите ни.

Наели сме къща на ул. "Искър" №37 в София. Построена през 20-те години на миналия век, тя е конфискувана от собствениците си по време на комунистическия режим и им е върната едва след 1989 г. Мазето ѝ все още е с недовършени бетонни стени.

Ако успеем да съберем необходимите средства, се надяваме да открием музея през 2028 г. Самата сграда ще бъде част от разказа: частен дом, отнет от държавата, който сега трябва да служи на обществена кауза, избрана от самите граждани.

Тази есен ще замина за Съединените щати, за да потърся хора, готови да ни помогнат да изградим музея. Набирането на средства само по себе си е част от нашата работа – възстановяването на навика да разпознаваш обществена потребност и да предприемаш действия, без да чакаш държавата да го направи вместо теб.

Все още мисля за младия мъж от Белене. Той ще има политически възгледи, различни от моите, както и трябва да бъде. Не бих искала просто да наследи моите страхове. Но свободата да изразява тези възгледи също има своя собствена история.

Не бива да се налага да загуби тази свобода, за да разбере какво общо има миналото с него.

Никой от нас не бива да го преживява.

*Текстът е публикуван в LinkedIn профила на автора на английски език. Преводът и заглавието са на Mediapool.