Девет мита за българската образователна реформа

Някой беше казал, че да реформираш образованието е като да местиш гробище: първо, акцията е много непопулярна и, второ, не можеш да се надяваш на никаква подкрепа отвътре.

Ако реформирането на образованието е толкова тягостна и непосилна задача - факт, доказан и от 15 години безплодни опити да се проведе образователна реформа в България - защо на всички толкова им се иска да го реформират?

На мен ми се привиждат две причини. Първата е, че образованието e политически безинтересно и затова е оставено на чиновниците и експертите. Те си общуват с европейски чиновници и експерти и слушат за чудесата на европейското образование и за това колко пари отделя Европейската комисия за образователни проекти. После те разказват как от Европа искат 12-класна система, агенция по акредитация, тристепенно висше образование, премахване на задочното образование, заменянето му с дистанционно, ликвидацията на полувисшето и какво ли още не. После запретват ръкави и реформират, обикновено следвайки слухове, дочути в превод.

Наскоро се появи и втора причина. Политиците усетиха, че образованието е мазна политическа мръвка и че избирателите се вълнуват повече от съдбата на децата си и от собствената си конкурентоспособност на трудовия пазар, отколкото от националната сигурност или войната в Ирак. Затова партиите се разтревожиха за образованието, за да се харесат на разтревожения избирател, което е знак, че най-сетне демокрацията в България започва да работи. И каква по-добро доказателство, че наистина ги е грижа за образованието от това да вземат и да го реформират.

Така политиците се наредиха до чиновниците и експертите, за да демонстрират своята необуздана мъжественост върху износената, но все още жилава снага на българската образователна система.

Трябва да призная, че в цялата тази оргия прословутият доклад на Милен Велчев беше свеж полъх. Не толкова защото каза нещо неизвестно, а по две други причини. Едната, че неволно заяви, че съдбата на образованието не е дело на образователите. Другата, че напомни, че преди отново да се опъва и разпъва българското образование, добре би било да се направи равносметка за състоянието му.

Реформата е хубаво нещо, светът се променя, хората се променят, климатът дори се променя, така че институциите е добре да следват този дух на постоянна промяна. Реформата обаче не бива да лежи върху залежали идеологически остатъци, събрани от масите незнайни гуляджии. Такъв за съжаление е случаят с българската образователна реформа, която твърдо е стъпила върху десетина мита за това какво му е и какво трябва да му се случи на българското образование.

Мит 1. Българското образование...

Няма такова нещо като българско образование. Има училища, има университети, има индивидуално обучение (частните уроци), има различни форми на следдипломно професионално обучение и много други неща, които са много различни. Някои като началните и средни училища зависят в много голяма степен от държавата. Други като университетите - в доста по-малка. Трети като частните обучителни организации почти не зависят от държавата. Проблемите на отделните фрагменти на така нареченото българско образование са много различни. Тази статия се занимава предимно, макар и не единствено, с проблемите на училищата в България.

Мит 2. Българското образование е в катастрофално състояние

Българското образование не е в катастрофално състояние. Училищата все още се държат, макар и да демонстрират много неравни стандарти (което е естествено за всяка национална образователна система). Анекдотични доказателства (световна шампионка по шахмат, златни медали от международни олимпиади по математика и информатика, успехът на български ученици в чужбина) подсказват, че в страната има центрове на академично качествено образование. Вярно е, че сравнителните анализи PISA на ОИСР поставят България на 30-33 място сред развитите страни, позиция, която е тревожна, но не катастрофална. Вярно е обаче, че не по-малко авторитетното изследване PIRLS на Boston College поставя българските четвъртокласници на 4-о място в света по стандарт на грамотност, което е великолепен резултат. По ред други показатели България също се нарежда над други високоразвити в образователно отношение страни - например брой на учители с висше образование или съотношение учители - ученици (за което ще стане дума по-надолу).

Мит 3. Необходим е по-висок процент от БВП за образование

Няма доказана връзка между процент от БВП, изразходен от държавата за образование, и качество на образованието. България отделя за образование около 4.2% от БВП. Великобритания и Холандия отделят по 4.9 % от БВП и двете страни се нареждат високо в класациите (второ и трето в PIRLS). Франция отделя 6%, а стои по-назад от Великобритания и Холандия (18-о място в PIRLS и 13-15-о в PISA). Дания, Норвегия и Нова Зеландия изразходват по над 7% от БВП за образование, а в нашумялата напоследък класация на Института по висше образование на Шанхайския университет те не фигурират въобще сред първите 50 университета в света. Франция фигурира с един, който е на 41-во място. САЩ обаче имат 20 сред първите 25, а изразходват за образование 5% от БВП. По-детайлно проучване на цифрите само ще затвърди заключението, че няма връзка между процента от БВП и качество на образованието. Проблемът с този показател е, че той не взима предвид целия останал ресурс, който движи образованието - частните училища, университети и индивидуални уроци, семейните навици на четене и образоване, читалищната и библиотечната мрежа, гурбетчийството и образованието в чужбина, образователния ефект на медиите, милионите, вкарани чрез различни международни програми, и ред други фактори и дейности, които захранват двигателите на образованието.

Мит 4. Българското образование трябва да се компютризира

Няма доказана връзка между компютризация на образованието и равнището на образователните стандарт. Неотдавна във Великобритания по държавна поръчка се проведе проучване, което трябваше да установи как над един милиард лири (около 2 млрд. евро), похарчени от правителството на Тони Блеър, са се отразили на образователните стандарти. Резултатите показаха, че компютризация на училищата не се отразява по никакъв начин на образователните стандарти в училище. Изключение прави само математиката, където компютризацията има лек отрицателен ефект. И това става в страна с висока обща компютърна компетентност на учители и родители, които могат да помагат на децата. Как точно ще работи тази компютризация в България, където общата компетентност е далеч по-ниска и децата не могат да получават компетентна подкрепа от родители и учители? Резултатът от това изследване се потвърждава и от други изследвания, както и от здравия разум - умението да ползваш компютър е частно техническо умение като това да можеш да караш кола. То се усвоява бързо и лесно, но има реално приложение в по-късна фаза, когато образователният процес включва значителни изследователски или проектно базирани компоненти.

Мит 5. България има прекалено много учители

България няма прекалено много учители. България има средно повече учители, отколкото имат европейските училища. Това обаче не означава нищо.

Във Великобритания съществуват, грубо казано, две училищни системи - държавна и частна. Само 6% от децата учат в частни училища. Въпреки това в класацията на Financial Times на училища в страната само 13 (!) държавни училища са сред първите 100. Дори 50% от британските олимпийски медалисти са възпитаници на частни училища. Една от тайните на успеха на частните английски училища е съотношението учител - ученик. В частните то е 10:1. В държавните е двойно - 20:1. В България съотношението е 14:1 за началното образование и 12:1 за средното. Средната величина за ОИСР е 18:1 за основното и 15:1 за средното. Именно тази разлика - между българското съотношение и това в ОИСР, се сочи като признак за неефективност на българското училище.

Статистиката обаче е в полза на България. Смята се, че по-малките класове осигуряват по-добро образование. Проблемът не е в многото учители, а в това каква е квалификацията им, има ли система за постоянното и актуализиране, има ли измерими критерии за това кой учител е добър и кой не.

Мит 6. Българското образование трябва да следва европейските стандарти

Няма европейски образователни стандарти. Всяка страна в Европа си има свое образование, своя система, а често и по повече от една система. Съществуват различни инициативи и схеми за превод, сравнимост и акредитация на националните и институционалните стандарти, но това е друго. Освен това членството в Европейския съюз не е свързано със задължения към образователната система.

Европейското членство отваря страната към международна конкуренция. Едно отговорно правителство трябва да постави тази конкуренция в центъра на своята политика и да гледа с критично, макар и с добронамерено око, на всяка общоевропейска образователна инициатива.

Една подобна инициатива например беше подета в Лисабон през 2000 г. Тя се опитва да подтикне Европа да се превърне в първото десетилетие на XXI век в най-конкурентната и динамична знаниева икономика в света. За някои основният критерии за подобна силна знаниева икономика е качеството на висшето образование и научните изследвания. Споменатата класация на университетите показва, че сред най-добрите 25 университета в света няма нито един европейски университет (с изключение на "Оксфорд" и "Кеймбридж", които са особен случай). Надали в оставащите 6 години от първото десетилетие тази класация ще се промени съществено. Идеята за Европа като водеща световна знаниева икономика е по-скоро израз на комплекса на еврофункционерите спрямо Америка.

Едно от продълженията на Лисабонската инициатива е Барселонската инициатива от 2002 г., която е насочена към знанието на чужди езици. Тя призовава към учене на различни европейски езици. Похвално. Само че пред България този въпрос стои малко по-различно - не е ли по-важно българите масово да научат английски и главно английски език, преди да се впускат в културното разнообразие на Европа? Не е ли по-разумно България да въведе английски като задължителен чужд език, така както той е въведен в Гърция, Холандия, Швеция, Дания? Масовото знаене на английски ще даде достъп на българите и до знаниевия ресурс на 24 от 25-те най-добри университети в света, които са все англоезични.

Мит 7. Образованието трябва да се децентрализира

Децентрализацията е идеологическа задача. Тя е като развитото социалистическо общество и националното единство.

Определени форми на децентрализация могат да доведат до значително нарастване на бюрокрацията, спад в стандартите и корупция. България е малка страна, която има единна система на начално и средно образование. Нейното разделение е по-скоро по етнически, а не по териториални граници. България се състои от българи, цигани и турци, не от Пловдивски окръг, Бургаски окръг и Ямболски окръг. Различните общности трябва да бъдат насърчени да имат тяхно образование, да освободят техния образователен и културен потенциал, но в същото време стандартите в ядрената програма на училищата - обучението по български, английски, математика и естествени науки, трябва да се централизират. Проблемът с децентрализацията трябва да се формулира по различен начин - на училищата трябва да се даде контролирана самостоятелност, която да зависи от степента, в която те покриват задължителните национални образователни стандарти. Това обаче не е децентрализация, а по-скоро извоювана самостоятелност.

Мит 8. Образованието трябва да се модернизира

Модернизацията е друга идеологическа фантазия, подобна на европеизацията, компютризацията и децентрализацията.

Основните показатели на качественото средно образование в области като езикова грамотност, математика, естествени науки, спорт, изкуства, чужд език, дебат, древни езици, история нямат нищо общо с модернизацията. Ако влезете в "Харвард" или в "Оксфорд", това, което можа да ви впечатли, е многото на брой почти извехтели аудитории. Ако посетите Щатския университет на Оклахома, средна ръка американски университет, това, което вероятно ще ви впечатли, е невероятната му лъскавост, футуристичният му облик, зали за сателитни връзки и всяка друга технология, за която човек може да си мечтае. Това далеч не го прави по-добър университет от "Харвард".

Британските училища още не могат да се отърват от катастрофалната модернизация на преподаването през 70-те години, когато в училищата масово беше въведено "модерно" образование, прекомерно центрирано около изискванията на ученика, работата в групи, индивидуалната експресивност. Ако сега много англичани не могат да напишат едно изречение без правописна грешка, те го дължат точно на тази модерна вълна. Когато през 1997 г. Тони Блеър дойде на власт с лозунга "Образование, образование, образование", една от задачите му беше радикална реформа на този криворазбран образователен либерализъм и въвеждане на стриктни старомодни образователни стандарти, особено в началните училища.

Мит 9. Образованието трябва да се реформира

Защо? Защото било лошо. Ако е лошо трябва да се подобри, не да се реформира. Ако подобряването на образованието изисква реформа на отделни негови сегменти, тогава те трябва да се реформират. Идеята за реформа обаче не бива да стои пред целта на тази реформа, както се случва през последните 15 години. Основната цел трябва да бъде повишаване на качеството на образование. Затова е необходимо да е ясно какво е качеството сега и какво искаме да бъде. За съжаление не е ясно какво е точно качеството образованието в България, а още по-малко ясно е какво искаме то да бъде. А преди да си отговорим на този въпрос, всяка реформа е прахосване на ресурси на гърба на децата и родителите.

***

Преди да говорим за реформа на училището, трябва да си изясним какво искаме от него. Някои ще кажат: "Как какво? Искаме европейски граждани!" Друг ще каже: "Как какво? Искаме патриоти, които знаят своя род и език!" Поставен така, въпросът за българското училище се връща там, където беше преди 20, 30 или 40 години, когато от училището се изискваше да произвежда примерни членове на социалистическото общество. Дори тезата, че училището трябва да обучава хора, които мислят самостоятелно, решават проблеми и усвояват съвременни умения, е съмнителна и идеологическа постановка.

Училището не е институция, която произвежда кадри по поръчка на правителството или според възгледите на един или друг специалист, националист или работодател. Училището е институция, за която плаща данъкоплатецът, който иска добро образование за себе си и децата си и просперитет за страната, в която живее и в която ще остарее, и в която ще получава пенсия и медицинско обслужване.

Този данъкоплатец има ясна идея за качествено училище - училище, което охранява детето ми и което гарантира неговия успех в живота. За обикновения човек, който не е чиновник, консултант или професор по велика българска история, този успех е просто нещо. Той означава добра и сигурна работа с висока заплата или място в университет, който после ще осигури още по-добра и сигурна работа с още по-висока заплата.

Тази проста цел би трябвало да застане в основата на анализа и проучването на качеството на българското училище и когато този анализ приключи, тогава ще знаем какво е необходимо да се прави с образованието. И ако през това време България не получи нито лев подаяния от Европейския съюз или Световната банка за образователните си реформи, толкова по-добре - по малко поразии ще бъдат извършени.

*Публикуваме статията от в. "Дневник"

**От 1994 г. Юлиан Попов живее в Лондон. Работил е като съветник по въпросите на образованието за Европейската комисия, бил е стратегически съветник на ректора на Open University (най-големия британски университет), ръководил е и е оценявал проекти в областта на образованието и управленското и професионалното развитие в над 20 държави в Европа, Средна Азия и Кавказ от името на множество водещи европейски организации. Въвел е дистанционното обучение в България и е един от основателите и пръв изпълнителен директор на Нов български университет. Автор е на книгата "Английска България или Швейцария на Балканите", която предстои да излезе през ноември в издателство Ciela.