Досието "Юлия Кръстева"

Или "сивата памет" за комунизма

Досието "Юлия Кръстева"

Странно е колко се боим от паметта, а сме хипнотизирани от историята. Поредното доказателство е случаят "Юлия Кръстева", който от две седмици разбуни духовете у нас и зад граница. Уви, интерпретациите на досието "Сабина" са най-вече емоционални, злостни или чисто "негационистки". А става дума за един паралелен (скрит) разказ от времето на комунизма, отворил незараснали рани, сякаш за да покаже, че онова време още не е слязло в "архива", нито безпроблемно е "влязло в историята". Че още му се снема "анамнеза", а издирването на фактите и тълкуванията продължават. И би трябвало да продължат – отвъд "черното" и "бялото".

Ето защо може да се каже, че "досието Юлия Кръстева" изникна внезапно, но не дойде изневиделица. Доколкото то е брънка от цяла една верига от сложни обвързаности с бившия режим, от методите на вербовка и сътрудничество, налагани от Държавна сигурност, без чието проумяване историята на комунизма в България, както и на някогашния съветски блок, просто няма как да бъде разбрана.

А за да се случи това, то и фактите, обстоятелствата и документите, изникващи от архивите на тоталитарните служби за сигурност, би трябвало да бъдат положени в точния си исторически контекст. В случая на Юлия Кръстева затруднението е двойно, тъй като се налага това да става чрез кръстосването на българската и френската история от края на 60-те и средата на 70-години на ХХ в. Нещо, което липсва в българския дебат до момента и което ще се опитам донякъде да сторя в следващите редове.

Ала няма как, още в самото начало, да избегнем най-обсъждания въпрос: имало ли е реално сътрудничество между Юлия Кръстева и ДС? Отговорът се крие в досието над триста страници, носещо наименованието "Сабина". И той е: да, имало е вербовка през ноември 1970 г. в Париж, последвана от повече или по-малко регулярни срещи в периода 1970-1973 г. с резидента на ПГУ "Любомиров" (Лука Драганов). Означава ли това, че Юлия Кръстева е била "агент" на ДС? – факт, който тя категорично продължава да отрича. Дори в момента на нейния личен сайт откриваме следното комюнике, започващо с думите: "Никога не съм принадлежала към никаква тайна служба – нито българска, нито френска, нито руска, нито американска!". А вестник "Монд", в търсене на формулировка към статията на историчката Соня Комб, дори използва термина "кореспондент на режима". Терминологията, разбира се, е важно нещо.

Но струва ми се, че никой, прочел досието "Сабина", не си представя Юлия Кръстева като някаква нова Мата Хари или агент от романите на Джон льо Каре.

Добре, да приемем, че това е била нейната "лична стратегия", която тя е провела в своя полза (да осигури връзка със семейството си, както и да поднови българския си паспорт).

Работата обаче е там, че и ДС е провела своята "лична стратегия" спрямо Юлия Кръстева (с по-голям или по-малък успех), която в момента дава горчиви плодове. Нещо, което също трябва да се проумее.

Защото, нека се замислим, каква е била ползата на ДС от Юлия Кръстева, тази изгряваща звезда на парижкия интелектуален хоризонт? Очевидно тя не е имала достъп до никакви френски "държавни тайни", интересни за службите на НРБ и техния Голям брат. Така изглеждат нещата от днешна перспектива. Логиката на комунистическия режим обаче е друга; тя е перверзно идеологическа. В нейната призма Западът е населен с "идеологически центрове", водещи "разложителна идеологическа борба срещу социалистическия лагер и особено срещу България" (цитат от оперативния документ за вербовка в досието, който очертава поставените задачи).

Оттук и набираните информации – за писателя Луи Арагон и членове на ЦК на Френската комунистическа партия като Льороа и други. На днешния млад читател на досието това може да изглежда като някаква "идейна боза", ала навремето е било приоритет на ДС. Освен главен редактор на "Летр Франсез" (издание на комунистическата партия), Арагон е бил и член на ръководството на ФКП. В очите на френската левица, както пише Бернар-Анри Леви в книгата си "Авантюрите на свободата (Субективна история на френските интелектуалци)", Арагон е Партията, както Малро е Министърът на културата, а Пол Клодел – Академията.

А както гласи една максима на Жан Кокто, напълно приложима към онова време, Франция е страна, където повечето писатели са провалени политици, а повечето политици – несъстояли се писатели. Арагон е единственият голям френски писател, който докрай остава верен на СССР, независимо от лутанията си след Пражката пролет през 1968 г. Затова ДС проявява интерес към него, още повече че, както личи от други разсекретени документи в сборниците на Комисията по досиетата, БКП поддържа привилегировани връзки с ФКП (най-сталинистката компартия в Западна Европа) и дори отделя немалки средства за нейното подпомагане.

И още един важен щрих към френския контекст на "досието Кръстева". От кадровите справки става ясно, че тя е била активен сътрудник към международния отдел на ЦК на ДКМС (което предполага тъкмо посрещане на френски комунистически делегации и съответните контакти). И още едно обстоятелство: в спомените на нейния съпруг Филип Солерс се заявява, че между 1968-1971 г. той е "почти" член на компартията (макар и без партийна книжка). Лично Луи Арагон го насърчава към подобна стъпка. А френският изследовател на кръга "Тел Кел" и неговите политически обрати Франсоа Урман е повече от категоричен, че сближаването между този отначало независим от политиката литературен кръг и ФКП е толкова силно, че през 1968 г. се обмисля вливането на членове от "Тел Кел" в създадения от компартията по съветски образец Съюз на писателите. Тогава именно Солерс пише във в. "Монд", че "всяка революция може да бъде само марксистко-ленинска". А Юлия Кръстева е неотлъчно до него. Тя има само български паспорт и очевидно е принудена да поддържа връзки с посолството. От досието "Сабина" става ясно, че тъкмо тогава двама нейните колеги журналисти – Боян Трайков (Тибо) и Владимир Костов (Кръстев) препращат сигнали към Центъра, че тя е подходящ обект за вербуване. Което, както знаем, се случва през ноември 1971 г. И документите от архива на ДС го потвърждават категорично.

Вербовката става на два етапа. Първо, среща с "Петров" (Ст. Димитров), оперативен работник от VI управление на ДС, който е провел с нея беседа в София, повторена при срещата им в Париж. Следва среща с местния резидент "Любомиров" (Лука Драганов), пред когото Юлия Кръстева поставя две условия. Първо, да не пише лично донесенията си (мотивът е очевиден – да не остават следи, не само с оглед на бъдещето, но и такива, които прихванати от френското контраразузнаване (DST), биха сложили край на кариерата ѝ). Впрочем такава е и практиката в българското външно разузнаване (ПГУ), където резидентът синтезира и препраща по сигурен канал информацията. И второто условие – да не ѝ се поставят несвойствени задачи – тоест да дава информация за кръговете, в които се движи. ДС приема и това. Така може би за първи път в архивите на службите на НРБ (а вероятно и в България) изникват имената на Ролан Барт и Мишел Фуко, на Луи Алтюсер и Жак Лакан – изписвани по най-различен начин от машинописките на службите в София.

Това "неписане на ръка" днес е основен аргумент в стратегията на Юлия Кръстева, че никога не е имала нищо общо с ДС. Нали "всяко писане, искаме или не, е политическо. Писането е продължаване на политиката с други средства…" (Филип Солерс, романът "Числа", 1968 г.). А говоренето? То също може да бъде политическо и да навреди някому (освен на субекта на речевия акт). Очевидно, че може.

Най-притеснителни, от моя гледна точка, са "говоренията" за българите, с които тя работи в радио "Париж" (прототип на Радио Франс Ентернасионал): Красимира Борозанова, Вълчо Вангелов, Никола Факиров, Невена Янкова. В "резюметата", дадени от "Сабина", се правят техни характеристики, съобщават се аспекти от личния им живот, които ги правят уязвими като емигранти пред ДС. Резолюцията под този документ в досието настоява за пълна проверка на споменатите лица. Въпросът е дали архивът на ДС пази такива досиета. И дали след проверката на споменатите лица и евентуално на техни близки в България не са им заведени оперативни разработки. Трябва ли да припомняме, че една от основните задачи на ДС е да неутрализира всички, работили или работещи в чуждите радиостанции.

И накрая, няколко думи за "отдръпването" на Юлия Кръстева и прекратяването на сътрудничеството на "Сабина", което започва да личи от края на 1971 г. до средата на 1972 г.

Обяснението отново следва да се търси във френски контекст. От юни 1971 г. кръгът "Тел Кел" и съпругът ѝ Филип Солерс яростно се "маоизират". "Лудостта Мао" ме обзе в продължение на три години", пише Солерс в последните си издадени мемоари. Кръстева отново е неотлъчно до него. Прочитът на "досието Сабина" показва, че шокът на резидента "Любомиров" е наистина силен. Той не знае как да съобщи в София този сериозен "идеологически грях" на своята "кореспондентка". Защото след опита за прокитайски преврат на Горуня и ген. Анев (1965 г.), както и политиката на СССР към Мао, на тези неща се гледа не на шега. В този период Солерс превежда книгата на Мао "За противоречието" и стиховете на Великия кормчия. През 1971 г. писателят Симон Леис вече е публикувал във Франция книгата "Новите одежди на президента Мао", която вдига шум, доколкото в нея се разкрива истината за милионите жертви на режима в "Лаогай" (китайския Гулаг), както и за насилията, съпътстващи културната революция. Никой в кръга "Тел Кел" (включително Кръстева и Солерс) не искат и да чуят за това.

През същата година те съдействат за издаването в Париж на прокитайския ръкопис на италианската философка Мария Антониета Макиоки (факт, грижливо отбелязан в срещите на "Любомиров" със "Сабина", пред когото тя възхвалява въпросната книга – "За Китай"). Така стигаме до пролетта на 1974 г., когато по покана на ККП и лично на Великия вожд видни представители на "Тел Кел" (Ролан Барт, Филип Солерс и самата Юлия Кръстева) посещават поднебесната страна на "културната революция". Жак Лакан се въздържа. След завръщането си всеки от тях споделя впечатления пред жадната за новости френска, а и световна публика (Китай е затворена страна). В излязлата след това книга "Китайките" Кръстева заявява, че "Мао е освободил жените и е "решил вечния въпрос на половете(?)". А насилието? Тя е категорична, че "не е констатирала никакво насилие". Нищо, свързано с опита ѝ от комунистическа България.

От гледна точка на левите си убеждения Кръстева избира маоистки Китай пред Живкова България. А от гледната точка на "Любомиров" досието "Сабина" е сложено на трупчета, без да бъде свалено в архива. Поне това разбираме от наличните в него страници (Екатерина Бончева и Христо Христов обръщат внимание, че то е било "прочиствано", липсват страници от по-късните години. Ето един аргумент в подкрепа на същата теза (на който ми обърна внимание д-р Момчил Методиев) – в досието на Владимир Костов (от времето на неговото бягство на Запад през 1977 г.) има упоменаване за нов контакт с Юлия Кръстева. Новият резидент в Париж Димо Станков я търси, за да събере информация: знае ли къде са се укрили Костов и съпругата му, а тя заявява, че не знае (което е и самата истина). Владимир Костов е наясно със ситуацията около "Сабина" и не прави опит да я потърси.

Всичко това можеше да изглежда като съвременен авантюрен роман, както писа в. "Цайт", ако зад него нямаше реални страници от архивите на ДС и немалко горчиви изводи.

В резултат от което някои продължават да настояват, че блестящ учен със световна известност като Кръстева няма как да е агент на ДС. Нещо, емоционално обяснимо.

Други, с тон, нетърпящ възражения, както винаги "знаят истината": виновна е Комисията по досиетата, която трябва веднага да се разпусне, а законът да се хвърли в коша.

Какво до кажем тогава за хилядите отворени досиета по същия закон и по същата процедура? Нима следва да допуснем, че за всички осветени имена (включително и на изтъкнати български интелектуалци) трябва да важи един закон, а за Юлия Кръстева, която е "национална гордост" – друг?

Не виждам адекватно морално съждение в подобно твърдение.

Както не разбирам и яростните атаки срещу Комисията по досиетата, която си върши добре работата и стриктно изпълнява закона. И не само това. Преди време (през 2012 г.) членът на комисията Ваня Жекова подписа протокол, с който се оповестява името на собствения ѝ баща – човек, осъждан на смърт, репресиран земеделец, лежал дължи години по затворите. След което тя направи документалния филм "Прошка" – прочитът на една дъщеря на документите в архивите на ДС.

Досието "Сабина", тъкмо поради интелектуалната значимост на Юлия Кръстева, предполага по-задълбочен прочит на времето на комунизма. Версия, която при всички случаи не бива да е "в черно и бяло". Ала няма как и да е "сива памет" за онова време, в която да се размиват всички факти и обсотятелства.

Едно подобно завръщане към "спомена за комунизма" на самата Юлия Кръстева очевидно е болезнено, но то е наложително. И не може да се изчерпва със сегашните ѝ гневни реакции от комюникетата на личния ѝ сайт.

Независимо от всичко. Включително и от заявеното някога, в изповедалния ѝ роман "Старецът и вълците" (1991 г.): "Беше ми дошло до гуша да бъда специалистката по онова окаяно кътче на света, за което никой не искаше да чуе и където властваше пълно своеволие".

*Публикуваме статията от Портал "Култура"

Още от Анализи и Коментари