Двата пътя

Тече последната седмица на кандидат-президентската кампания в САЩ. И двамата кандидати непрекъснато говорят за коренно различните пътища, които предлагат за развитието на страната.

Сериозното идеологическо противопоставяне изглежда странно на повечето европейци, които все по-трудно разпознават разликите между своите десни и леви политици.

Българският политически живот през последните двадесет години пък кара все повече хора у нас да мислят, че ляво и дясно са относителни политически понятия без конкретен практически смисъл.

От друга страна, общоприета е констатацията, че европейският политически център е значително по-наляво в сравнение със САЩ. При нас - насилственото заличаване на българската политическа традиция от 45-годишната комунистическа диктатура и последвалият мъчителен преход съхраниха обществените нагласи и много мисловни стереотипи от времето на зрелия социализъм.

На какво се дължи тази отчетлива разлика в политическия статус на обществата в САЩ, Европа и България?

Лявото (демократите в САЩ) е символ на по-голямо държавно участие и намеса в икономиката, социалната сфера, образованието, здравеопазването, повече рестрикции и правила в името на "общественото благо“, повече колективизъм и повече задължителна (т.е. – наложена със закон) обществена солидарност.

Всеизвестно е, че левите по принцип са нерелигиозни, или, в американския контекст – част от тях са умерено религиозни (каквото и да означава това). Безспорен факт е, че левите се стремят към по-бързи и радикални промени в името на обществения просперитет и изхождайки от позициите на хуманизма, равенството, толерантността.

Левите (демократите в САЩ) са обединени от разбирането за необходимостта от по-високи данъци за богатите, активната роля на държавата за създаване на нови работни места, увеличаването и развитието на държавните социални, образователни и здравни програми, разширяване правата на различни малцинства, защита на правото на аборт (особено актуално в Щатите – в Европа това е отдавна премината граница), хомосексуалните бракове и т.н.

Републиканците в САЩ категорично извеждат на преден план индивидуалната свобода, ограничаването на централната власт, равенството пред закона, минималната намеса на държавата в икономиката и в основните обществени сфери. Техните позиции се диктуват от базови и по-трудно търпящи промяна ценности, в центъра на които са морални аксиоми, най-често имащи религиозен произход. Защитават традиционното семейство и като цяло са противници на абортите.

За демократите в САЩ по-голямата държавна намеса в икономиката и основните обществени сфери е оправдано и наложително. Първо - защото по този начин се гарантират най-бедните. Другата причина - държавата да може да кумулира повече финансов ресурс, така че да е в състояние да се намесва в икономиката и трудовата заетост тогава, когато пазарът се е провалил (те вярват, че това е възможно) или не функционира както трябва.

Какво обаче означава това? Ако някой не иска да се осигурява за здравеопазване – може ли държавата да го задължи? И как държавата гарантира на нуждаещите се определени обществени услуги и кои точно?

Държавната гаранция задължително означава, че от едни ще се отнема и отнетото от тях ще се дава на други. Презумпцията тук е, че държавата ще се грижи по-сигурно и по-добре за тези, които са в най-неблагоприятно положение, отколкото частните организации на хората, които по своя воля помагат на нуждаещите се – религиозни, благотворителни и други нестопански организации. С други думи – за да е сигурно, че на нуждаещите се ще се помага, лявата държава го прави задължително – както за тези, които искат и помагат доброволно, така и за тези, които са против това.

Защо обаче тази част от обществото, която желае да помага на поставените (или поставилите се) в неблагоприятно положение, не продължи да го прави доброволно, а трябва да се насилва и другата част да го прави против своите убеждения и желание? Неизбежният резултат от тази държавна принуда е прогресивното намаляване на тези, които са склонни да помагат доброволно – защото това вече задължително се прави от държавата, а и защо да дават два пъти?

В дългосрочен план обаче помощта за слабите и бедните ще бъде несравнимо повече в общества на свободни и икономически активни граждани, самоорганизиращи се за добри дела, отколкото в бюрократизирани държави със зависимо от властта население, които рано или късно се оказват в състояние на икономическа и морална криза.

Въпросът за намесата на държавата в икономиката

Въпросът за степента на държавната намеса в икономиката е може би най-полемичният в икономическата наука цели десетилетия. Не бихме могли, а и няма смисъл и ние да влизаме в него.

Здравият разум и изобилните исторически примери ни показват, че увеличаването на държавна роля в икономиката води до непрекъснатото увеличаване на бюрократичния държавен апарат. Това са хора, които все по-малко зависят от гражданите, и чийто основен интерес е да увеличават собствената си тежест и значение.

Мотивацията за икономическа активност в такава държава драстично намалява – заради прогресивно нарастващите регулации и защото най-привлекателното в тези общества става принадлежността към привилегировата каста на управляващите. Тъжната съдба на днешна Европа е достатъчно категорично доказателство за крайните резултати от голямата държава – независимо от отчаяните опити на централизирания и бюрократичен Европейски съюз да се издърпа за собствените си коси.

Задаващ се колапс на пенсионните системи, неконкурентна икономика, безотговорно изпразвани социални фондове, задушаващ се под безсмислени регулации бизнес – това е европейският резултат от прекомерната държавна намеса в икономиката и основните обществени сфери. Голямата държава неизбежно увеличава принудата, обезсмисля инициативността и стопанската активност на гражданите, потиска свободата, разрушава икономиката и увеличава бедността – точно обратното на първоначално заявяваните намерения.

Чувствителността на левите по въпроса за моралните авторитети, толерантността и специалните права на отделни обществени групи е основна част от тяхната идеология. Левите възприемат себе си като носители на нов морал – основан на идеята за пълно равенство между хората, на всеобщата толерантност и стриктно спазване на правила, гарантиращи пълното равноправие.

Тази част от лявата идеология е най-привлекателна за младите, за хората на изкуството, интелектуалците ... Звучи хуманно, интригуващо и предизвикателно – като всеки опит да се построи съвършеното човешко общество – "без бог, без господар“. И не е ли тази цел най-вълнуващата, която безброй хора са преследвали по различни начини през цялата човешка история – включвайки тук очарователните усилия на социалистите-утописти, революцията на Фидел Кастро в Куба и трагичния експеримент на червените кхмери в Кампучия?

Нов морал означава изоставянето на нормите на традиционния морал. Левите създават и непрекъснато усъвършенстват своя нов, по-прогресивен и по-справедлив морал. Променят вековните норми, създадени от християнството – за добро и зло, за приемливо и недопустимо, за брак и семейство, за родители и деца. Полетът на лявата мисъл не се спира дори пред очевидни биологични дадености – няма мъжки пол, нито женски – човек може да бъде такъв, какъвто той самият се чувства и какъвто иска да бъде. Не се допускат никакви оценки от морален характер. Библията за левите е неприемлива, защото съдържа правила за поведение. Вече няма добро, няма зло – всичко е цветя и рози, човешката природа е добра, трябва да обичаме и приемаме без никакви възражения всеки, независимо от неговите навици, характер, постъпки. В противен случай го дискриминираме, говорим с езика на омразата, ставаме нетолерантни и опасни хора.

Основата на тази страна от съвременната лява идеология е пълното отхвърляне на факта, че в сферата на морала могат да съществуват обективни, вечни, закономерни факти и правила, с които всички хора са длъжни да се съобразяват. Такива, каквито например съществуват в материалния свят – раждане, остаряване, умиране, гравитация, маса, светлина ...

Нарушаването на обективните физическите закони води до разрушения и смърт, обективни морални закони обаче левите не признават. Това очевидно е последица от техния радикален атеизъм – няма Бог, който да ни ограничава със своите правила и заповеди. Човекът днес е свръхобразован, разумен, интелигентен – той е в състояние сам да определя какво може и какво не може. Всичко зависи единствено от човешкия ум, човешките желания, човешките усилия. Човекът е Бог. Той определя и променя своите ценности – така, както му диктуват неговите днешни мечти, страсти и интереси. Самата идея, че човекът е творение, което трябва да се съобразява с волята на някого извън и над него самия (Творец), е унизителна за този нов господар на всемира.

Принудата върху личността като основа на левите идеологии

Общият знаменател на всички леви политически идеологии неизбежно са принудата върху личността и отхвърлянето на традиционния морал, основан върху християнската ценностна система.

Това не означава, че всички леви са атеисти или привърженици на насилието. Почти винаги те изхождат от възвишения стремеж към свобода и равенство, но самата същност на левите идеи без изключение в края на краищата води до принуда, загуба на свобода и на идентичност, деморализация и упадък.

Вярно е също и че мнозина десни (особено в Европа) днес се самоопределят като атеисти, акцентирайки предимно на икономическите си възгледи - без обаче да могат да отговорят убедително на въпроса съществува ли и коя е моралната база на техните политически убеждения.

Обезличаващите трансформации на дясното в Европа и прогресивното му "олевяване“ са категорични доказателства за резултата от опитите да се дефинира дясна политика предимно в икономическата сфера - без неговата естествена и исторически формирала го ценностна система.

Разрушеният ценностен и политически баланс тласка Европа в опасна посока. Днешната европейска криза не е единствено икономическа и институционална – тя е преди всичко криза на идентичността, в основата на която е доброволният отказ на Стария континент от ценностите и принципите на християнството.

Подобна тенденция тече и в САЩ, оглавявана от водещи медии и университетски интелектуални елити - макар че дълбоката християнска традиция там все още поддържа здравословен морален баланс в обществото.

Това е причината и за различната терминология – докато в САЩ се говори за консерватизъм и либерализъм, като по този начин се прави връзка с традиционната ценностна база на обществото (а икономиката е част от цялостната визия), в Европа има ляво и дясно – изпълнени предимно с икономическо съдържание и повърхностни управленски стереотипи.

У нас - пълната липса на устойчиви морални ориентири в днешната българска обществена действителност обезсмисли напълно политиката и доведе до тежката диагноза, поставена ни с управленския триумф на Бойко Борисов.

Безспорно е, че преразпределението на блага и държавната доминация в икономиката и основните обществени сфери увеличават принудата и намаляват свободата на гражданите. Прекрачването на всякакви морални ограничения пък е възможно единствено в среда, която отхвърля наличието на трайни, наложени от един вечен Създател правила за света, човека и обществото. Творението удобно отхвърля всяка мисъл, че трябва да се съобразява с волята и правилата на Твореца – и се плъзга по наклонената плоскост на собственото си унищожение.

Западните левичарски елити водят истинска гражданска война срещу всякакви остатъци на традиционен морал и здрав разум. Отричат вярата в Бога, но с религиозен плам защитават всевъзможни каузи, само и само да срутят ограничаващите ги нравствени рамки – без да ги интересува изобщо опасността да срутят всичко.

За мнозина от неговите опоненти лявото политическо мислене е злокачествено обществено заболяване, поразяващо и интелигентни, чувствителни и добри хора – също както рака – но за разлика от него е извън интереса и приложното поле на традиционната медицина. По-скоро битката между дясното и лявото е неизбежна последица от обективната, непроменима човешка природа – в която се сблъскват съзиданието и унищожението, доброто и злото, разумът и безумието, съобразяването с Твореца и бунта срещу Него.

Краят на идеологиите, който не настъпи

Тъжно е да осъзнаем, че сгромолясването на световния комунизъм в края на 80-те години не доведе до край на идеологиите, основани върху принудата над личността и отхвърлянето на християнската ценностна система. Откровеното насилие и войнстващият атеизъм на комунизма възкръснаха за нов живот като леви социални и икономически модели и идеологическа диктатура на политическата коректност.

Теорията за класовата борба и водещата роля на пролетариата бе заменена от целенасочена фрагментация на обществото на всевъзможни социални, етнически и религиозни групи, "нуждаещи се“ от специална защита. Както комунизмът, така и днешното левичарство имат обща крайна цел – разрушаване на омразния и несправедлив капитализъм и изграждането на новата вавилонска кула на един съвършено различен свят, моделиран по личните представи и предпочитания на неговите архитекти. Съвременните мутации на лявото политическо мислене изправиха свободния свят пред ново огромно предизвикателство – битката му със самия себе си. Застрашена е самата същност, идентичността на западната цивилизация. Същност, неотделима от християнството и неговия съвършен нравствен стандарт, превърнал Запада в световен икономически, политически и морален лидер.

Резултатът от тази самоубийствена битка – вместо прогресивно увеличаване на свободата по целия свят, САЩ и останалите западни демокрации губят своята идентичност и морална тежест, огъват се пред своите противници и се извиняват за това, което все още са.

Не трябва да имаме илюзии за пътя на лидери като Обама, Оланд или Станишев. Когато те ни говорят за държавната намеса в икономиката и социални програми, нека да си представим днешна Европа. Когато ни успокояват с върховенството на закона – да си отворим очите за безсилието на властите пред радикализирани групи във Франция, Белгия, Холандия..... Когато ни учат за демократични ценности и права на човека – да не забравяме Китай и Русия.

Защото левият път винаги води натам.