Един различен Трети март

Няма как този Трети март да не е много по-различен, включително от предходните национални празници в тежките дни на пандемията. Слава Богу, този път ще си спестим тегнещото присъствие на Путин или Лавров, на московския патриарх Кирил или на посланичката Митрофанова. Ще минем и без имперски назидания. Смисълът на един национален празник е тъкмо в това: сами да осмислим отрязъците от време, превърнали се в синкопи на националната ни участ и новата българска държавност. Време за наш размисъл.

От една седмица Русия води война в сърцето на Европа, в Украйна загиват хиляди хора. И това няма как да не промени този Трети март. На българските политици, които ще застанат днес на трибуните, ще им се наложи да потърсят по-различни думи от обичайните. Дори да се връщат към историята, би трябвало да осъзнават, че пак става дума за свобода и независимост. Нашата, но и на украинските ни събратя, чиито прадеди са ни се притекли на помощ преди век и половина. А заговорят ли за държавност, редно е да намерят думи за състрадание и съпричастност към върволиците от украински жени и деца, идващи към нас през Румъния.

Един свят рухва и това е второто начало на XXI век. В някакъв смисъл днес отново преживяваме разпада на СССР от 1991 г., а на хоризонта се задава и провала на втората руска империя, изправена сама срещу целия свят. XXI в. е радикално различен от онзи XIX век, от който продължава да черпи фантазиите си Владимир Путин.

* * *

Един национален празник задължително побира в себе си много повече време, отколкото допускаме на пръв поглед. В този век и половина на нова България е закодирано питането кои сме и защо сме и как все така се люшкаме между еуфория и страхове. И най-важното – с оглед на последните събития – защо все Русия е разделителната линия в собствената ни политика.

Днес отново спорим по датата Трети март. И по омагьосания кръг от чужди зависимости. Затова и мнозина българи биха предпочели да честват своя национален празник в деня на Съединението или в деня на Независимостта. Или на 11/24 май – в деня на св. св. Кирил и Методий, нали "азбуката е като стълбица към съвършенството", както учи още през XIV в. Константин Костенечки. И тук на българите се пада да изберат – защото те са тези, които правят празника национален. За разлика от герба, знамето, химна или столицата този ден не е вписан в Конституцията. А би трябвало да присъства в сърцата на гражданите, иначе се обезсмисля като национален празник.

Какво е Трети март за нас българите?

Трети март 1878 г. е датата на един прелиминарен (предварителен) военен договор между две империи – Османската и Руската. В турската история той е знак за една военна загуба. В руската – датата на временен военен успех, последван от провал на мечтите за контрол над Проливите и овладяването на Балканите. Ако се позовем на един стих от "Медният конник" на Пушкин, това е и край на мечтанията за един важен "прозорец към Европа", за да може Русия "с твърда нога да стъпи на морето" (в случая – на Черно море).

За българите това е много важна стъпка към тяхната свобода. Но не е първата стъпка: първата е април 1876 г., когато България е озарена от пожарите на пловдивските и пазарджишките села – както от героизма на въстаналите, така и от страданията на невъстаналите, които обръщат европейското обществено мнение на своя страна. Именно това общобългарско страдание подготвя решенията на Цариградската конференция, а след отказа на Османската империя да се съобрази с тях се стига и до Освободителната война от 1877–1878 г. За това си освобождение българите са платили с жестоката цена на десетки хиляди жертви.

* * *

Ала политическата свобода никога не е безвъзмезден дар. Ако я нямаше Търновската конституция, ако ги нямаше първостроителите на държавата ни, нова България бързо щеше да се превърне в чужда губерния и да има съдбата на бившите съветски републики.

Затова се надявам в речите, които ще прозвучат днес, да се долавя тази тънка, но важна разлика между освобождението и свободата. Можеш да освободиш някого от едно иго с намерението да му наденеш друг хомот, но това не прави "освободения" свободен човек. Свободата е състояние на духа, но и въпрос на политически суверенитет, който един народ си извоюва.

Ето откъде тръгват и всичките тези "руски приказки" за българската неблагодарност. Разказват как един високопоставен чин в руската армия попитал русенския митрополит Григорий, дошъл през 1878 г. в Сан-Стефано, следното: "Кажете, Ваше Високопреосвещенство, нима и българите ще се покажат тъй неблагодарни към нас, както се показаха румънците и сърбите?".

Митрополитът му отговорил: "Българите ще бъдат такива към вас, каквито ги направите вий!"

*Препечатваме текста от "Портал Култура" без редакция.

Още в края на 1878 г. – както признава в мемоарите си генерал Паренсов – руските окупационни власти отделят от българските приходи 1 млрд. рубли и връщат на руското държавно съкровище авансираните в началото на войната суми. Това прави впечатление, но се приема от българите като желание руско-българските отношения да започнат на чиста основа.

Само три години по-късно със съгласието и по волята на Русия е суспендирана Търновската конституция, разпуснато е Народното събрание и България на практика се управлява от руските генерали и казашки нагайки.

Тогава пред руската легация в София се събира протестиращо мнозинство, което пита: Искаме да знаем това: като ни тъпчат правата, дали е съгласна нашата Освободителка? Симеон Радев, летописецът на този исторически миг, предава и отговора на дипломатическия агент Михаил Хитрово: "Всичко, което става, е с нейно съгласие!". За да няма вече илюзии.

След което затварят вестници, защото някой бил изрекъл думи на несъгласие с Русия. И свободната българска преса започва да излиза в Източна Румелия, която формално е под опеката на султана.

Стига се дотам българският вътрешен министър и руски генерал Ремлинген да публикува в българския Държавен вестник (бр. 88, 1881 г.) известие, че всеки, който критикува Русия или иска да прогони русите от България, ще бъде бит с камшик!

Всичко това са факти. Редно е да си го спомняме дори на Трети март. На деня, в който българите по традиция отдават почит на всички паднали за тяхната свобода. На русите, но и на многото украинци и румънци, на беларусите и финландците, на поляците и на всички останали.

Никой не оспорва приноса на Русия в освобождението на България през 1878 г. Това е факт, вписан в историята ни завинаги. Но очевидно е, че руснаците и българите по различен начин възприемат датата Трети март 1878 г.

Видяна от Москва, тази дата явно е ден, в който българите би трябвало да преклонят глава пред величието на Руската империя, повела война за тяхното освобождение. За руската държавност – някога, а и днес при Путин – Империята е всичко, а хората са треските на историята. За народ като българския, стъпил далеч по-здраво на земята, благодарността е насочена не към Империята, а към конкретни хора; така тя се съхранява от поколения и се пренася към техните потомци.

На балканския театър на бойните действия през 1877–1878 г. са изпратени около 260 000 воини от южните губернии – Одеска и Херсонска – където поне половината от солдатите са украинци. Тези полкове са зле оборудвани, въоръжени със старо оръжие. И това ясно проличава в хода на войната – особено след неуспешната обсада на Плевен. Атаките на ген. Скобелев се измерват в живота на хиляди убити воини. Отрядът на ген. Гурко – заедно с българското опълчение – е изтласкан обратно към Балкана. Стара Загора е в пламъци (30 000 български жертви!). Оттук идва и огромното значение на сраженията при Шипка – ако елитните части на Сюлейман паша бяха стигнали Плевен, изходът от войната би бил друг, а катастрофата – неминуема.

Ето защо великата поема на Вазов "Опълченците на Шипка" не е никакво преувеличение, а историческа истина. На българските опълченци руският цар е бил принуден "да повери войната, прохода и себе дори". Без тяхната саможертва изходът от войната щеше да е различен, а Александър II би могъл да попадне дори в турски плен.

Неща, които уж знаем, а сякаш забравяме.

Историята губи смисъла си на жива памет, ако престане да има досег с истината. А тази истина, която е и наша национална памет, би трябвало да бъде съкровено опазена. Каквито имперски обиди или заплахи да се сипят по нас. Щом дори думата "подлоги" (или "прихвостни", въртиопашки) по наш адрес вече влиза в речника на руската дипломация.

Но и в това отношение цветистият език на руската посланичка Митрофанова далеч отстъпва на класика Леонид Андреев, позволил си през 1914 г. да заклейми българите с всички обидни думи, дошли му наум: хора продажни, с раздвоени езици, които играят кървав танец на духовна нищета, коварни убийци, стадо овце и т.н.

Давам цитатите в превод на Иван Вазов, който въпреки обичта си към руския народ, не се поколебава да отговори на писателя Леонид Андреев по следния начин: Преди да сме видели любовта ви, виждаме омразата ви.

Реакцията на дядо Вазов е пример за национално достойнство и отказ от традиционното ни "снишаване".

Защото идва време, в което всяко ненаричане на нещата с истинските им имена е равносилно на отказ от българската свобода.