Един сюжет и неговата предистория

В понеделник Mediapool публикува коментар за най-новите развития по случая “Литвиненко”, където той бе съпоставен със загадъчната неотдавнашна смърт на руската художничка Анна Михалчук в Берлин.

Случайно открито интервю от 2006 г. на съпруга на покойната, философа Михаил Риклин навежда на определени мисли - за будната гражданска съвест на много руски интелектуалци, но и за реалната и буквално заплашваща живота им опасност, под която се налага да живеят. Независимо дали пребивават в царството на белите брези и руските бани или са намерили убежище на другия край на Земята...

Михаил Риклин (род. 1948 г. в Ленинград) е един от най-авторитетните съвременни руски философи. Ръководи сектор ”Философска антропология” в Академията на науките в Москва, близък сътрудник на Жак Дерида, преподава философия в реномирани американски и европейски университети.

Михаил е един от най-смелите, аргументирани и безпощадни критици на днешния режим в Москва. През 2007 година в Германия излиза неговата книга “С правото на по-силния. Руската култура във времената на направляваната демокрация”. Тя е отличена с “Приза за Европейско разбирателство” на гр. Лайпциг.

От 1995 г. е женен за художничката Анна Михалчук. След заплахи за живота им двамата емигрират през 2006 г. в Германия. От 2007 г. Риклин е гост-професор в Хумболтовия университет в Берлин. От лятото на 2008 Анна Михалчук трябваше да поеме семинар по руска култура в същия университет В Германия заплахите с руски произход не се прекратяват.

След като три седмици е в неизвестност на 10 април 2008 г. съпругата му Анна Михалчук е открита мъртва в канал на реката Шпрее в Берлин...

Милен Радев

"Никой вече не е в безопасност“

Московският философ Михаил Риклин за системата “Путин” и убийството на Анна Политковская.

В.”Тагесшпигел”, Берлин, 12 октомври 2006 г.

Господин Риклин, миналата събота в Москва бе убита Анна Политковская. Какво означава това убийство за Русия?

Това престъпление е знаково, то е акт с високо символично значение. Преди това убийство никой не би помислил, че ще посегнат на Анна Политковская. Ние, критиците на правителството виждахме в нея водещата фигура на независимата публицистика в Русия, човек уважаван и ценен на Запад, почетен с много награди и отличия.

Смятахме, че за Владимир Путин и неговата система е важно да имат един демократичен символ в лицето на Политковская, и че нейният вестник “Новая газета” или радио “Ехото на Москва” са за кремълския елит нещо като демократична витрина, от която не искат или не могат да се откажат. Също и някои вестници с минимален тираж и маргинално разпространение като критичното към режима списание на Гари Каспаров изглеждаха гарант за това, че съществува поне някаква тясна ниша. Сега обаче сме свидетели на смяна на парадигмите.

В какво се състои тя?

Ние, критикуващите режима, смятахме до сега, че съществува поне някакъв цивилизационен минимум, базов обществен фундамент, по който все още може да се движим. Сега на нас ни бе изпратено посланието: никой от вас вече не е в безопасност. Нито известност, нито приятели на Запад, нито авторитет или престижни награди могат да ви защитят от насилственото потъпкване на свободата на словото. Щом човек като Анна Политковская може да бъде убит по такъв зверски начин, посред бял ден, значи всеки от нас може да бъде следващият на ред. Това се възприема като шок. Особено когато знаем, че повечето политически убийства в днешна Русия остават завинаги неразкрити.

При посещението си в Дрезден Путин нарече Анна Политковская “журналист с екстремни възгледи”. Какво я правеше така опасна в очите на режима? Че оповести имената на корумпирани функционери и на офицери насилници в Чеченската война? В безопасност ли са журналисти, които не съобщават конкретни имена?

Само това още не е достатъчно. “Путин” е синоним за цяла система. Към руската концепция на вертикалата на властта, на чийто връх стои Путин спадат и армията, съдебната система, Думата, държавните медии, тайните служби, полицията – но и православната църква. Макар че в конституцията е залегнало разделението на църквата от държавата, Кремъл въобще не се съобразява с това. На всеки Великден и на Коледа Путин и неговите приближени получават в нещо като VIP-сектор лично благословението на патриарха. Той им поръчва да “спасяват Русия”, затова онзи който се заяжда с държавната религия също така бързо става обект на репресии.

Във Вашата книга “С правото на по-силния”, която разглежда състоянието на “руската култура във времената на направляваната демокрация” анализирате един такъв случай като симптом за цялото общество.

Става дума за вандалските изстъпления срещу художествена изложба в Московския център “Андрей Сахаров” през 2003 година. Тогава група националистически настроени хулигани опустошиха експозицията под название “Осторожно, религия!”, в която по един иронично-критичен начин се обиграваха различни религиозни символи. Сред художниците бе и моята съпруга Ана Михалчук. Следващите пет месеца ние прекарахме на практика в съдебната зала. Първо се гледаше дело срещу извършителите на вандализма, но прокуратурата сама оттегли обвинението срещу тях. След това започна процес срещу пострадалите художници и срещу ръководителя на Сахаровския център за “разгаряне на национална и религиозна вражда”. Прокуратурата поиска затворнически присъди, а Думата потвърди в декларация, че с творбите си художниците били засегнали религиозните чувства на православните вярващи.

Какво се случи в съда?

В съдебната зала бяхме нападани постоянно от съвършено примитивна, озверяла публика и бяхме обект на най-злостни антисемитски обиди. Получавахме и заплахи за разправа, дори със смърт. Когато запитах съдията, защо търпи такова поведение, той ми отговори “Вие самите провокирахте това държане!” На основата на този случай книгата ми анализира фаталното потискане на травмиращото сталинистко минало, руската ксенофобия и руските психози. Последица от всичко това е широко разпространения в Русия отказ от адекватно възприемане на реалността.

В книгата си пишете и за случая на олигарха Ходорковски, чиито демократични амбиции не се харесаха на Кремъл, и който бе изпратен да излежава многогодишна присъда в Сибир.

Където той не би трябвало да бъде въобще, защото излежаването на присъди по-далеко от триста километра от местоживеенето на семейството на осъдените е забранено с нарочен закон. Този закон разбира се не интересува никого. Случаят “Ходорковски” доказва, че принципът на частната собственост в Русия няма никакво значение, когато някой изпадне в немилост пред властниците. Ходорковски си позволи нещо, което е табу сред руските олигарси: той огласи публично своето милиардно имотно състояние и това на водещите мениджъри в концерна си, тъй като американските инвеститори, готови да вложат парите си в “Юкос” държат на прозрачността. С това той наруши неписан закон и веднага бе изхвърлен от обществото.

Депортиран в Сибир – както по времето на Сталин. Как си обяснявате обществения регрес в Русия?

След падането на Желязната завеса милиони хора обедняха. Но те загубиха и онази имперска мегаломания, която по съветско време поне на субективно ниво им създаваше илюзията за някаква компенсация на мизерния живот, който водеха. Травматизирани от непреодоляното минало и зле информирани поради отсъствието на свободни медии, тези хора стават податливи на манипулация и се впускат в търсене на изкупителни жертви за положението, в което се намират. Няма нищо по-просто от това да си внушиш: виновни са кавказците, евреите, азиатците. Дори и грузинците – едно време най-любими наши братя – стават напоследък обект на злобна кампания.

Е, да, но Путин осъжда антисемитизма . . .

... само на думи. Внимавайте по-добре, какви са действията му. Путин дойде на власт през 1999 г. благодарение на втората Чеченска война. Откакто той управлява, там цари непрестанно военно положение. Путин държи електронните медии под пълен контрол и така не позволява на мнозинството на населението да научи какво се случва в Кавказ в действителност.

Тук често чуваме, че Путин и неговата “силна ръка” били много популярни в Русия.

Ким Чен-ир в Северна Корея е също много популярен. Елементарно е да си популярен, когато населението няма друг избор и не му се позволява да види никакво друго лице като алтернатива. Ако той беше наистина популярен, нямаше да му е нужно да контролира медиите, а щеше да излиза на публични дебати и щеше да се осмели да се изправи срещу конкурентите си. Но единствената публична фигура е Путин и само Путин. Междувременно в обществото се започнаха много цинични спекулации за това, кого Путин щял да избере за свой наследник. Обърнете внимание – не кого ще изберат гражданите, а кого ще избере той! Ясно е, че изборите ще са просто фарс. След година предстоят избори за парламент, а след 18 месеца – и за президент. Точно навреме преди изборите беше нужен сигнал по адрес на всички възможни критици и политически съперници. Точно такъв сигнал е убийството на Анна Политковская.

Какво очаквате от западните политици?

Да ползват ясен и категоричен език. Има нещо шизофренично, когато медиите на Запад съобщават открито и категорично за тежки нарушения на правата на човека у нас, а Ваши политици разкрасяват положението в Русия, като че ли не четат вестници. Типичен пример е Герхард Шрьодер. Преди да бъде избран за канцлер той гръмогласно критикуваше т.н. интимна “политика в сауната” на Хелмут Кол и Борис Елцин, но като премиер нарече Путин “изряден демократ”, а днес поддържа и частни бизнес отношения с него...