Футбол, неписани правила и демокрация

Институциите са системи от формализирани правила. Те лесно се пренасят, трансплантират от една държава в друга, от един контекст в друг. По тази причина и ние имаме много институции – парламент, правителство, партии, а даже Конституционен съд, ВСС и главен прокурор. Това, че сме преписали формалните правила на други държави, обаче не означава, че нашите институции изпълняват същата роля и функции като при оригинала.

Основните неписани правила на демокрацията са три – уважавай волята на народа, разделението на властта и правата на хората. Демокрацията е легитимиране на властта чрез избори и гласуване, но с една много важна уговорка. Тази власт е ограничена, а не е произволна, абсолютна и безконтролна. Ограниченията са точно тези досадни конституционни принципи като правова държава, разделение на властите и човешки права, които също трябва да бъдат уважавани и вземани напълно сериозно от властимащите.

Практиката на спазване на неписаните правила на демокрацията е всъщност етос – ценностна система, интернализирана както от политиците, така и от обществеността като цяло.

Източна Европа

Диагнозата на Източна Европа: Регионът е отличник по трансплантиране на формални институции на съвременната демокрация, но демократичният етос постепенно напуска географските му предели.

В Унгария, Полша, Македония – а да не говорим за Русия и част от постсъветското пространство – демократичният етос е изтънял до скъсване или е вече напълно изчезнал. Политиката се доминира от играчи, които използват демократичните институции основно, за да акумулират все повече власт, да маргинализират или репресират опозицията, да се окопаят в управлението за години напред. В една такава ситуация демокрацията се оказва празна формална черупка, в която автократи и разнообразни нейни врагове започват да се чувстват все по-комфортно и да ерозират нейните устои.

Турция и Русия

Тези процеси са най-напреднали в Турция и Русия, които вече трудно се различават от завършени автокрации. Политически плурализъм, разделение на властта, правова държава там все още съществуват, но само номинално и формално.

В Русия, например, по същество властта е концентрирана в президента Путин, а медиите облъчват населението, че това е единствената форма на управление, която може да ѝ върне „достойнството” и „суверенитета”. В една такава среда конституционните институции запазват името си, но не и функциите си.

Уважаваният дългогодишен председател на Конституционния съд на Русия Зоркин например заявява, че човешките права не бива да разрушават "нравствените устои на обществото и неговата религиозна идентичност". Наглед мъдри или поне невинни думи, които обаче показват, че там правата на човека вече не са ограничение на властта и че Конституционният съд се заема с непривична за такава институция функция – а именно със защита на религиозната идентичност и нравствеността на обществото. Формално Русия е запазила институцията на конституционния преглед, но в нея вече се е населил етос, сходен на този в Ислямска република Иран. В тази република Великият Аятолах и Съветът на пазителите защитават религиозната идентичност и нравственост на обществото, а не правата на отделни индивиди, които могат да имат и други разбирания за морал и щастие.

Макар и не в такава степен, подобно изпразване на демократични институции от съдържание се случва и в Унгария. Наскоро Виктор Орбан използва „правовата” държава като извинение на опита си да закрие Централно-европейския университет (ЦЕУ) – една от най-уважаваните академични институции в Източна Европа. Поради очевидната несъстоятелност и манипулативност на аргументите му, в момента ЕК разглежда възможни реакции на действията на Орбан. А Европейският парламент направо призова Комисията с резолюция да започне процедура по чл. 7 от Лисабонския договор, която може да завърши с ограничаване на правата на Унгария в ЕС.

Но ЦЕУ е само върхът на унгарския айсберг. От 2010 г. насам Орбан успя здраво да се окопае във властта. Той смени конституцията, назначи партийни лоялисти с мандати до 12 години за ръководители на „независими институции”, овладя медиите, прие „кардинални закони” по почти всички важни въпроси (а тези закони могат да се променят само с 2/3 мнозинство), а наскоро подгони и структурите на гражданското общество, които не са съгласни с него.

Ето така една номинална демокрация прогонва демократичния етос и се превръща повече или по-малко в куха черупка.

Къде сме ние?

Изводите за това къде сме ние в тази картина може да си извади всеки сам. Борисов – фигурата, която олицетворява последните десет политически години у нас, не е най-добрият пример за интернализация на демократичен етос. Той е по-скоро много талантлив ситуационен играч, който възприема демокрацията като футболен мач. И, общо взето, не се свени да вкара гол за своя отбор с ръка или от засада.

Другото е, че мачовете на Борисов са винаги домакински и под мощната хореография на медиите на Пеевски, които го изоставиха само в един кратък, макар и болезнен сезон (2013-2014 г.). Но скандалите понякога просто укрепват връзката.

Главен съдия на мачовете на Борисов пък е по-скоро прокурор (а истинският съдия в момента е в „чувал” – или поне ВСС се опитва да го вкара в такъв). А когато реферът е твой човек, можеш да си позволиш и някои уредени мачове – особено с провинциални варненски отбори, турски грандове, патриоти или други подобни спаринг партньори. Уж се състезаваш с тях, а то си с два гола напред от съблекалнята…

Това е етосът на нашата футболна демокрация. Да, не е най-лошият възможен в региона. Но не е и някакво основание за гордост.

Два примера за финал. Неписаните правила на демокрацията са много ясни в поне два случая:

Първо, не може след уредена среща на главния прокурор с бизнесмен, след която бизнесменът се оплаква от заплахи, да няма независима проверка на случая. В САЩ дори президентът ще бъде разследван за евентуални връзки с Русия под наблюдение на специален прокурор, независим от администрацията на Тръмп (който се ползва с доверие и от демократи, и от републиканци). У нас ВСС отказва дори да разгледа обвиненията срещу главния прокурор, които са достатъчно сериозни. А за да замаже случая, упражнява всякакъв натиск върху Лозан Панов – съдията, който просто си е изпълнил дълга, като е назовал очевидното;

Второ, всеки има много широка свобода на словото и може да си прави всякакви шеги. Но ако хора се шегуват с Бухенвалд или се снимат с нацистки символи, очевидно нямат работа в българското правителство, дори и ако се ползват с подкрепа в част от обществото. Грешки се правят, но когато има грешка, трябва да има поне нейно осъзнаване и извинение за нея. А ако няма – тогава оставката е единствената възможност.

Оставките на заместник министри през седмицата са стъпка напред в укрепването на крехкия ни демократичен етос. Но са нужни още стъпки и извинения. А и процесът трябва да обхване не само патриотите, а и големите партии. Защото техните лидери все още се прехласват по Тодор Живков, снимат се с цветя пред паметника му и вербално му разтриват ушите. А по този начин непрекъснато цялостно „нормализират” обществения тоталитарен опит.

Да, сигурно и в социализма е имало добри неща. По тази логика и в робовладелския период е имало постижения. Но както не очакваме хора с манталитет на робовладелци да са на власт, така трябва да си изработим и неписани правила, които да не допускат хора с тоталитарни и антидемократични възгледи близо до управлението.

Ето това би бил един здравословен демократичен етос, който, за съжаление, все още не сме успели да утвърдим. Затова и футболът ни е такъв.