Имат ли право бежанците на съчувствие?

Влязохме в ЕС с надеждата, че най-после бъдещето ни няма да се решава от нашите политици – наследници на комунизма и родени от травмите на прехода. Или поне не само от тях, а в общност с устойчиво демократично минало.

Вместо това, тази седмица Станишев, Сакскуборготски и Борисов по покана на първия решиха, че именно те трябва да обсъдят бъдещето на ЕС.

Новината сякаш завъртя стрелките на часовника на обратно. Има такива модели в магазините за майтапчийски сувенири.

Разправията между Елена Йончева и Валери Симеонов за оградата от неръждавейка по границата засили тягостното усещане за връзка: национална сигурност – обществени поръчки и патриотизъм – келепир.

Тече частично преразпределение на благата – социалистите на свой ред се опитват да извлекат политическа полза от оградата, като обвинят националистите в корупция при строежа ѝ.

Едва ли е важно кой крив, кой прав, а и в случая прави май няма. Важното е, че напълно се забрави трагедията с деветимата бежанци, загинали в катастрофа край Пазарджик само преди дни. Изпариха се и последните прояви на съчувствие към тях, ако въобще го е имало.

Политиците ни, колкото и да се карат помежду си, излъчват едно единствено общо послание по въпроса: не бежанците са заплашените, а те са заплаха за нас. Нека обаче само за миг да си представим какъв живот трябва да са имали тези хора, за да са готови да го поверят на алчни каналджии и да се наблъскат в разпадащ се микробус без прозорци, шофиран неизвестно от кого, неизвестно накъде.

Националните интереси не са над всичко, над тях е интересът към човека. И от негова гледна точка националните граници не са нищо повече от политическа измислица, да не говорим за оградите по тях.

Коментарът на доц. Г. Лозанов е от авторското му предаване „Необичайните заподозрени“ по телевизия Bulgaria ON AIR.