"Когато внезапно, постепенно всичко изчезна"

Граничното състояние между живота и смъртта връща към истинския и дълбокия смисъл на това, което сме като хора, в спектакъла на Иван Добчев "Не аз" по пиесата на Самюъл Бекет. Сценичната равносметка за един живот в неговия край събужда индивидуалния размисъл за нашия извървян път. Помага преживяното, споделеното, изстраданото, изплаканото и примиреното от душата на сцената. Тя е една, но в постановката на Иван Добчев говори с три уста. Една след друга те повтарят, допълват, доразвиват разказа за живота на една жена, била на този свят "60. Какво? 70 години!" Какво може да се каже за смисъла на нейния живот в неговия край? Думите не очертават пъстра мозайка на преживявания, полагащи се за 70 години на този свят. Тяхната функция е да се промъкнат в съзнанието с тревожния въпрос за смисъла на моя, твоя, нашия живот досега. Когато всичко е в мига на неговото безвъзвратно приключване, какво можем да кажем за себе си? Какви заставаме пред нашия Създател и как изглеждаме в свършилата вече перспектива на нашите цели, емоции и желания? Това е провокацията на спектакъла, който не разчита толкова на разказа за преживяното, а на събуждането на личното преживяно на всеки един зрител. Затова всяка от устите-главни действащи лица споделя и страда за различни неща, от един и същи текст извлича различен смисъл, за да помогне на зрителя да се ориентира в емоциите, някога усетени по един начин, а по-късно и по-мъдро осмислени по друг.

В текста не се казва много, но той радва и те кара да страдаш за случилото се с теб, поставяйки те в контекста на преходността на битието.

Колкото и тези внушения да са мощни сами по себе си, те са подсилени от специфичните режисьорски решения на Иван Добчев. Всяка от устите, разказваща това, което има да се разказва за живота на един човек, го прави с характерен акцент - на крещяща емоционалност, покорно смирение и тъжен размисъл. Думите се леят от лице, побрано в кутията на телевизор - нали на медиата днес до голяма степен сме вменили функцията да провокира нашата емоционалност. Образът на смъртта натрапчиво не дава покой от сцената. От там тръгва и някъде над публиката свършва пластичната композиция "Тунелът" на Станислав Памукчиев, превеждаща от живота към неговия край. Или някъде другаде? А конкретиката на един човешки живот е изведена в универсалното звучене на човешкото същество и с музиката на Асен Аврамов, която той изпълнява на живо. Тя унася, възнася, тревожи и вълнува и като фон, и като главно действащо лице.

Смиряването на съществованието с неговия край
интервю с режисьора Иван Добчев

Формулирате търсенията си в постановката "Не аз" с думите: "три опита да се изповяда/оправдае/смири смисъла на съществованието с неговия край". Как обаче такова принципно индивидуално изживяване добива общото звучене, характерно за човека като творение?

Това е благодарение на гения, на таланта на Самюъл Бекет, който избира последния, най-незначителния, най-неизвестния човек. Вътре в него се опитва да види голямото - онова, което е валидно за Човека. В пиесата се разсъждава и се правят опити да се надникне в съзнанието и паметта на една такава жена, която е живяла 60-70 години. За нея и за целия ѝ житейски път като че ли не може да се каже нищо съществено. Идеята е именно в този живот да се види смисъла на цялото съществование, да се открие дали има нещо, с което този живот да застане пред вечността, има ли начин да се смири смисълът на това съществование с неговия край, със смъртта, с това, което предстои оттам насетне.

До каква степен задаването на въпроса за смисъла на съществованието дефинира ценностната система на един човек?

Има някои вечни и важни екзистенциални проблеми, пред които бледнеят незначителните отклонения и всички онези дребни неща, които имаме като залъгалки и мимикрии, които като че ли предпазват живота от задаването на големите въпроси - какво се случва после, какво става след голямото събитие. Много обичам образа, създаден от Бекет във "В очакване на Годо" - нашите майки ни раждат, клекнали над гроба. Светлината проблясва за миг и угасва. Според него голямото събитие в човешкия живот е смъртта. Това е единственото, най-голямото събитие. Обикновено живота си го напълваме с дребни събития - влюбваме се, женим се, раждаме деца, купуваме си кола и къща, губим на комар или печелим на лотария. Но това са някакви дребни жестове, които според Бекет са ефимерни. Тъй като големите изпитания започват, когато накрая пристигне този голям жест, зачеркващ цялата светлина, целия този свят. Там е голямата трагедия на съществованието. Там се случва същинската трагическа емоция.

Как да различим дребните жестове от същественото, което ни определя като хора?

Това е библейски тезис. "Суета на суетите - всичко е суета!" "Няма нищо ново под слънцето." Така е казано в Еклисиаст. Там пише, че човекът се ражда гол и гол умира. В този смисъл отговорът е в лекотата, с която можем да гледаме на тези дребни препятствия, дребни успехи, дребни несполуки, които ни съпътстват в живеенето ни, и да се готвим за голямото изпитание, което следва на финала.

Как това се съотнася към обществения живот в България днес?

Както винаги се е съотнасяло. Когато големите философски въпроси се поставят срещу дребното политическо боричкане, всичко това изглежда като временна врява, като пяна, която шуми и се мъчи да изглежда по-съществена, отколкото е. Ако хората могат да погледнат като истински християни, тогава вероятно ще могат и много лесно да отделят лъжливото от истинското; кресливото от онова, което мълчи, но отстоява някаква много по-съществена истина за стойността на човешкия живот. Стойността на човешкия живот не се измерва в такива фалшиви, кресливи, парадни, бутафорни жестове, с които е пълен политическият ни живот.