Кой е следващият, който ще падне? Европа. . .

Европейските компании са изправени пред огромни проблеми с кредитите и банкова криза, които чертаят перспективата на дефлация в японски стил. В края на 90-те години нито един европейски финансист не можеше да се срещне, с американския министър на финансите Лари Съмърс, без да му се наложи да изслуша лекция за добродетелите на американския капитализъм, сравнен с неспокойните европейски пазари. Единствената защита на европейците /в лицето на Nasdaq/ бе да промърморят мрачно: "Изчакайте да се пукне балонът, после ще видим..."

Мечтата на Европа за реванш се превърна в кошмар. Американският "балон" наистина се пукна. Фондовите пазари спаднаха наполовина или дори повече. Главни изпълнителни директори биват отвеждани с белезници. Гласоподавателите започнаха да се съмняват в добродетелите на безпроблемния капитализъм. Всичко, което европейците можеха да поискат да стане, се случи. С изключение, боже Господи, на това, че европейските пазари летят надолу дори по-силно от американските.

А още по-лошото е, че не става дума само за ценните книжа. Европейските компании са изправени пред огромни проблеми с кредитите, които водят кредитирането до спиране, хвърляйки банките и застрахователните компании в криза и, в крайна сметка - обременявайки Европа с перспективата за дефлация в японски стил. Какво зрелище! Само преди седмици Европейската централна банка /ЕЦБ/ коментираше евентуално повишение на лихвите. Изведнъж се оказа, че е по-вероятно те да бъдат намалени. Сега възстановяването на еврото като че ли ще претърпи обрат. А от големите застрахователни компании, които кредитираха като луди, идват твърде малко успокоителни изявления, че те непременно ще оцелеят. Вероятно, впрочем.

Възможно ли е тогава след продължителното финансиране на американския "балон" чрез изпращането на трилиони долари отвъд Атлантика и, след като търпеливо изчакаха агресивните американци сами да се забият в скалите, европейците да се окажат в крайна сметка губещите от хаоса през 2002 година? Отговорът е "да". И причината за това е, че пазарите не санкционират риска, преструктурирането и гъвкавостта. Те санкционират пороците, които наказаха по време на Азиатската финансова криза от 1997 г. и на продължителните икономически проблеми на Япония - твърде голям дълг, липса на прозрачност и "приятелски" тип капитализъм.

Да започнем с дълга. Когато преди 18 месеца започна песимистичният пазар, самодоволните европейци обявиха, че САЩ се намират в по-голямо затруднение поради екстензивната "капиталова култура" в Америка, сравнена с "дълговата култура" в Европа. И това е вярно, ако се съди по сегашното развитие на нещата. Тъй като повече американци в сравнение с европейците притежават акции, то те бяха засегнати тежко. Само че проблемът има и друга страна.

Благодарение на същата тази "капиталова култура", съчетана с "любовните отношения" на САЩ с рисковия капитал през 90-те години, американските корпорации са обременени с много по-малко дълг, отколкото европейските фирми. Така, въпреки че спадът на пазара намали тяхната оценка, те не се опитват с всички сили да изплащат огромни заеми в опит да оцелеят. За разлика от Европа.

Проблемът се усложнява от факта, че има тенденция и малкото ценни книжа, емитирани в Европа, да бъдат притежание не толкова на публични компании, колкото на самите банкови и застрахователни фирми. Компаниите няма да вземат повече заеми, когато те не могат да изплащат това, което дължат, а банките няма да отпускат заеми, когато се боят, че тези, които вече са отпуснали, няма да им бъдат върнати. Резултатът: сериозен проблем с кредитите.

За да видите не толкова приятните последици за икономическата система, погледнете Япония. Тя страда точно от същата комбинация, като банковата система и икономиката са толкова претоварени от корпоративния дълг, че не могат излязат от това състояние. Вторият смъртен грях на песимистичния пазар е липсата на прозрачност. Когато инвеститорите правят пари, няма значение какво знаят за компаниите. Кого го е грижа? Те печелят.

Когато инвеститорите започнат да губят пари обаче, това, което знаят /и това, което се боят, че не знаят/ става изключително важно. Както често се казваше по време на Азиатската криза в края на 90-те години, неясните отчети и счетоводни стандарти засилват параноята. Ако не можете да се доверите на числата, които виждате, то тогава каквито и да е цифри, "произведени" от най-параноичните анализатори, са също толкова добри, както и най-разумните числа, оповестени от компаниите, за да успокоят инвеститорите.

Резултатът е нарастваща криза на понижените очаквания, която кара пазарите да правят засечки, а това вреди даже и на добрите компании. Същото става сега в Европа. На въпроса дали европейските активи започват да изглеждат по-атрактивни, един италиански фондов мениджър неотдавна отговори: "Бих искал да купя европейски акции, но не мога да кажа колко струват. При американските акции, ако четете написаното в края на страниците, може да получите доста добра представа какво става в една компания.

Но, например, колко струва Allianz? Изобщо нямам идея". А това ни води до третия грях: "приятелският" капитализъм. Бизнес лидерите работят с хора, които познават и на които се доверяват. Те не гледат толкова внимателно или критично на плановете на хората, когато съвместната им работа в миналото е била успешна. Проблемът е, че това, което изглежда нормална бизнес практика по пътя нагоре, създава впечатление за нещо безотговорно и прекалено благоразположение по пътя надолу.

Японските и много други азиатски корпоративни култури високо ценят личните връзки, изключително усложнените вериги за корпоративни доставки, уреждането на дългови облигации и акции за кръстосано участие. Подобно на тях, европейската корпоративна култура с нейните многобройни много големи, частни компании и тесни връзки между банки и кредитополучатели, носи дух на доверие и неофициална увереност в личните гаранции. И отново ще кажем, че всичко това изглежда добре по пътя нагоре. Какво ще стане обаче в трудни времена? Помислете за Enron. Това идва към Европа.

© Copyright Mediapool