Разминаването между уменията на работещите и нуждите на бизнеса (т. нар. "skills mismatches", които ще наричаме "несъответствие в уменията”) е феномен, който все по-често попада в полезрението на политиците и на анализаторите. През последната година ИПИ посвети значителни усилия за изследване на този проблем, като в серия от материали представяме някои от основните ни заключения от работата ни по доклада за European Economic and Social Committee (EESC) - “Skills Mismatches – An Impediment to the Competitiveness of EU Businesses”.
Недостигът на труд в българската икономика има както количествени (брой хора), така и качествени измерения (липса на необходимите умения в наличната работна сила). Доколкото количественият недостиг е пряко следствие от демографските процеси и ръста на икономиката, той може най-бързо и ефективно да бъде адресиран чрез повишаване на икономическата активност на населението и чрез привличане на чуждестранни работници (основно от страни извън ЕС).
За съжаление България не е позиционирана като атрактивна дестинация за по-високо квалифицирани специалисти, което прави качественият недостиг (или недостигът на умения) по-труден за адресиране чрез промени в миграционната политика.
На тази карта могат да заложат страни като Германия, Холандия, Великобритания (доскоро) и други икономики, с чиито нива на заплащане и условия за работа и реализация е трудно да се мерим. В групата на трудните за привличане чуждестранни работници у нас влизат не само висококвалифицираните, но и средните специалисти, които са и едни от най-изявените "жертви” на образователната политика на страната ни и в частност баснословната липса на връзка между бизнеса и училищата.
Благоприятното развитие на трудовите пазари извежда на преден план един от основните проблеми, с които икономиката се сблъсква в състояние, което спокойно може да определим като "почти пълна заетост[1]” - несъответствието в уменията.
Това несъответствие стават особено осезаемо именно когато недостигът на работна ръка достигне нива, каквито наблюдаваме в момента в България, а и в голяма част от останалите страни членки на ЕС. По данни на Евростат относителният дял на българските индустриални предприятия, които определят липсата на подходящ труд като пречка пред разширяването на производството, достига рекордните 44% през второто тримесечие на 2018 г. при средно 19,3% за ЕС.
Решенията на този проблем почти винаги минават през образователната система. Преструктурирането на направленията в родното професионално образование и повишаването на привлекателността му обаче става бавно, а неговият дуален елемент е все още на фаза „пилотни проекти”. В същото време тихо протичащата промяна в структурата на наетите в преработващата промишленост подсказва накъде трябва да се насочат усилията. Някои „традиционни” производства, характеризиращи се със сравнително ниска добавена стойност (като производството на облекло), постепенно губят наети лица за сметка на по-перспективни сектори като производството на части за коли. Тази тенденция вече започва да оказва влияние и върху средното заплащане в преработващата промишленост, което на годишна база расте по-бързо от средното за страната през 10 от последните 12 тримесечия, за които има данни.
В много от тези сектори, страната ни се радва на чуждестранен инвестиционен интерес, който обаче не може да бъда посрещнат с подготвени кадри. Това забавя общия икономически растеж, пречи на по-нататъшното интегриране на индустрията ни в международните вериги на предлагането и съответно ограничава възможностите за разкриване на по-високоплатени работни места.
Наред с осъвременяването на направленията в професионалното образование, някъде сред решенията на проблема с липсващите умения би трябвало да е и ученето през целия живот като мост между текущите квалификация и умения и търсените такива. За съжаление България е сред страните, в които най-малка част от населението на 25-64 години участва в учене през целия живот – едва 2,2% през 2016 г. при близо 11% за ЕС. В навечерието на кризата беше поставена стратегическа цел от 5% участие на населението до 2013 г. После същата цел беше преместена за 2020 г., но последните прогнози на МОН сочат участие от едва 2,7% вместо очакваните 5%.
Провалът тук може да се търси не само в правителствените политики в сферата на ученето през целия живот, но и в общата нагласа на голяма част от българите, които продължават да разглеждат образованието и квалификацията като етап в живота си, а не като продължаващ процес. Може да звучи фрапиращо, но ако изключим колегите им в Малта, българските работещи са гражданите на ЕС, които са най-силно убедени в непреходността на своите умения, напук на данните за производителността на труда у нас.
Едва 30% от работещите българи считат, че е „много вероятно” или „умерено вероятно” уменията им след 5 години да не отговарят на изискванията на пазара на труда. Средният дял за ЕС е 47%, а оптимизмът на българските работници ги нарежда не сред съседните ни страни от Централна и Източна Европа, където нивата са масово над 50%, а в компанията на Дания, Германия, Швеция, Австрия и Люксембург (виж изследването на Cedefop).
Ниският дял на участието на населението в учене през целия живот далеч не е единственият качествен индикатор, по който пазарът на труда притеснително наподобява този преди и по време на кризата.
Данните за развитието на пазара на труда в България пред последните две десетилетия подсказват, че той е силно чувствителен на промените в икономическата конюнктура и че страда от редица структурни проблеми. Образователната структура на безработните лица е на практика аналогична с тази през 2009 и 2010 г., активните мерки на пазара на труда продължават да са насочени не към преквалификацията, а към субсидирането на работни места, а ако изключим някои облекчения за наемането на работници от трети страни, трудовото законодателство почти не е мръднало. Тази пролет Кодексът на труда навърши 32 години.
Неяснотите продължават и по отношение на механизма за определяне на минималната работна заплата. Заявките на работодатели и синдикати за премахване на минималните осигурителни доходи и за въвеждането на механизъм за определяне на минимално заплащане по икономически дейности са освежаващи, но и те, както и редица други важни въпроси, останаха за "наесен”, въпреки че по въпросния механизъм се работи от години. Дори при постигането на някакво разбирателство обаче, реални промени няма да видим преди 2020 г., поне ако съдим по думите на министъра на труда и социалната политика Бисер Петков.
Всичко това показва, че българският пазар на труда не може да се възползва максимално от благоприятната в момента икономическа конюнктура и остава в голяма степен изложен на същите рискове, които бяха налице в годините преди кризата.
Добрите данни за заетостта и безработицата би трябвало да се използват като подходящ момент за вземане на важни решения, а не за тяхното „протакане”. Особено що се касае до образованието и преквалификацията като средство за намаляване на несъответствието в уменията, положителните резултати отнемат време.
[1] Позволяваме си този термин заради рекордно ниското ниво на безработица, което е в голяма степен ограничено до нейния структурен и фрикционен компонент – т.е. безработни са хората, чиито умения не отговарят на изискванията на пазара на труда, както и тези, които се намират в преход между две работни места. Изключение от това общо наблюдение са някои от най-бедните региони в страната, чиито социално-икономически показатели обаче от години не демонстрират видима връзка с цялостното състояние на икономиката.
За честна и независима журналистика
Ще се радваме, ако ни подкрепите, за да може и занапред да разчитате на независима, професионална и честна информационно - аналитична медия.
8 коментара
Екипът на Mediapool Ви уведомява, че администраторите на форума ще премахват всички мнения, съдържащи нецензурни квалификации, обиди на расова, етническа или верска основа.
Редакцията не носи отговорност за мненията, качени в Mediapool.bg от потребителите.
Коментирането под статии изисква потребителят да спазва правилата за участие във форумите на Mediapool.bg
Прочетете нашите правила за участие във форумите.
За да коментирате, трябва да влезете в профила си. Ако нямате профил, можете да се регистрирате.
Бързах и останаха грешки. 1. "Да, аз скоро може и да не вземам ... " 2. "Естествено, че НЕ мога да се съглася" А колкото до банката (или която и да е сериозна компания), обучения платени от тях колкото искаш. Има си условие, да работи определено време за тях, но това е напълно разумно. Ако ми платят 10 000 Евро обучение, би следвало, да гарантирам, че няма да напускам 3 години. Или ще напусна, но ще платя 10-те хиляди. Според мен, от това по-честна сделка, здраве. А, и Мики. Като пушите с Преслав на терасата във трол-фермата, кажи му, че му пращам поздрави. Да внимава,да не падне от балкова. Не, че ще е голяма загуба.
Не разбирам коментарите по-долу. Сякаш тези хора и аз живеем в различни страни. Да, аз никога скоро може и да не вземам колкото човек в западна държава, но и разходите ми скоро няма да бъдат като техните. Преди дни имаше статия за Люксембург във вестника. 2100 евро наем на месец. Добре ли е? Според мен, хората, които са писали по-долу не са специалисти и не могат да допринесат за разговора. Например те бъркат, че ако човек е учил в БГ за програмист, трябва да взема колкото такъв във САЩ. Не е така. …
Има си ИПП. Който иска, може да се запознае. Статията не го казва в прав текст, но е пределно ясно. Повече висококвалифицирани, повече БВП, по-високи заплати. Сега, бизнеса не давал пари за тия работи. Естествено, че мога да се съглася. Работил съм в компании, занимаващи се с различни неща и ето какво видях. Кол-център (безплатно обучение по езици), банка (обучение по Ексел), друго (технически умения и ексел). :) Някой тук бърка. Но кой?
Това момче толкова труд е хвърлило да напише такива чутовни глупости. Проблемът с българския бизнес е, че успяващите фирми са свързани с мафията, респективно грабеж чрез държавни поръчки и/или евро фондове. Конкуренцията се убива, чрез изпращане на подкупени данъчни, мутри, отвличания, пожари и т.н. Българският успяващ бизнес няма, никога не е имал и няма и да има намрение да инвестира в развитие на човешкия потенциал. И защо да го правят, след като печеленето на пари и убиването на конкуранцията …
не е функция на качеството, а влияние и сила в подземните среди? Яворчо, няма как да сравняваш западноевропейските страни или щатите с българската реалност. Там хората имат стимул да учат защото по-високото образование почти сигурно води до по-високо заплащане. В България цели поколения инженери караха и продължават да карат таксита или да работят, като търговски представители. И това съвсем не е защото са некадърни, зле образовани или ... да не изброявам традиционните мантри. Хора, със същите дипломи, които избягаха в Америка работят за по 100 000 долара на година. Причината е, че българския успяващ бизнес се базира на два основни стълба - първият е, както споменахме по-горе, грабеж от държавни поръчки и евро фондове. Вторият стълб е грабеж на човешки живот, чрез продажбата на безценица на човешкия труд. Лично познавам няколко собственка на фирми, които работят за Икеа. От тях знам, че неща, които в магазина струват 5 или 10 лева, от цеха излизат на цена част от стотинката. Печалбата в такъв случай може да бъде само и единсвено за сметка на трудещия се. Дори програмистите в България, които са едни от най-добре платените, вземат в най-добрият случай половината от това, което се плаща в САЩ. Въпреки това, колко от софтуерните фирми правят обучения за тях сметка? Колко от тези фирми пращат хората си на международните конференции? Единици...
Статията е н-та подред по въпроса и много се изписа. Тук искам да добавя още един акцент, който потвърждава че рибата се вмирисва от главата. Добре е да се учим през целия живот и да придобиваме нови умения. А да видим какво получаваме срещу това в общия случай. Ако не сме на управленска позиция, която предполага кариерно израстване (това са 90% от случаите) ученето на нови умения ще ви докара само по-голямо натоварване, куп проблеми при взимане на отпуск или болнични и минимални или никакви позитиви. …
Така колкото и да им се иска на работниците да се квалифицират и образоват просто нямат желание. Съвет към работодателите - няма как целия ви екип да е от мързеливци, некадърници и т.н. предложете ясни условия без надлъгване на тези на които искате да разчитате и бас ловя ще намерите из екипа си кадърни хора, които да ви изкарат повече пари и с които да споделите просперитета си разбира се.
А, чакай, грешка - в България за заплата от 400 евро ти искат поне 2 години стаж по специалността. Иначе се назландисват дали да те вземат. :)
Явно и в Института за пазарна икономика не достигат квалифицирани кадри. :) Иначе статията им нямаше да звучи като извадена от нафталина.А работата е проста - заплащане на специалист с висше образование, стартова заплата в Германия - в порядъка на 4000 евро, в България - 400 евро /800-1000 лева, в същото време зидаро-мазач може спокойно да разчита на 1500 /!?//. И при това и в Германия постоянно се търсят способни хора. Ми както се казва - кой е луд да работи в България?ИПИ пишело статии по въпроса …
"в последната година", няколко при това, видиш ли. :) Поне от 20 години в България се говори за това, че ниското заплащане в комбинация с пълното пренебрежение към образователната система, както от страна на държавата, така и на "бизнеса" /а и на не малка част, но слава Богу, не цялото, население/ ще доведе до това. "Икономиката" и нейния "Институт" най-накрая се сетили, видиш ли. :)/и може би за първи път съм съгласен с Миша по-долу :)/
ЕС /заедно с България/ трябва да се разглежда като единен пазар на труда.
Явор Алексиев се е родил научен. А бизнесът иска всичко, по възможност за без пари. пАри нЕма-действайте.С тези заплати, най-качествениата работна ръка се изнася от България. ИПИ до вчера повтаряше-дръжте зпалатите ниски, за да додат инвиститурити. Освен Пеевски, Цеко, Георгиус, концесионери за вода и злато-други не дойдоха!