"Българската мечта не е мечтата на един човек, не е дори на едно поколение, а на цял един народ. Американската мечта е Рокфелеровата мечта – с една ябълка и няколко цента да натрупаш милион долара. А българската мечта на нашите дядовци е била да започнеш с една буква и каквото и да ти струва, да я превърнеш в знание и образование за себе си и децата си", разказва пред Mediapool писателят и документалист Михаил Кунчев в навечерието на 24 май – Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност.

Михаил Кунчев от години е посветил голяма част от дните си, за да пише и разказва за живота и примера на значими личности от българската история. Така наречената от него "българска мечта" той вижда въплътена изцяло в историята на Захарий Стоянов.

"Докато е бил на 18 години, Захарий знаел само една буква – буквата "З", защото приличала на числото "3" и с нея започвало името му. Той е въплътил българската мечта – от една буква е стигнал до това да бъде кореспондент на някои от най-известните журналистически издания в света и е написал една от трите най-важни книги за България – "Записки по българските въстания"", заявява писателят.

Според него, ако днес абитуриентите на 18 празнуват, че образованието им в училище приключва и вече могат "да си поживеят", то мечтата на Захарий на 18 е била точно обратната – тепърва да учи, защото иначе не усещал да живее истински.

Още по темата

Михаил Кунчев: Безсмислено е да обожаваме будителите си, ако не следваме примера им

1 ноември 2024 07:52

"В един момент Захарий, който израснал в дома на овчар, казал на баща си: "Ние може би се грижим за много овце, може би ще имаме много вълна, ще живеем добре, ама аз искам друго. Искам букви". Той не е искал да поживее, а да заживее чрез думите", разказва Михаил Кунчев.

От една буква до кореспондент на "Таймс"

По думите му около 18-годишна възраст Захарий Стоянов, с рождено име Джендо Джедов, бяга от вкъщи.

"Когато баща му разбира, че той иска да учи и да се образова, го гони из цялото село и така го бие, че туркините крещят: "Вай, човекът уби сина си", обяснява писателят.

След като бяга от Добруджанско, Стоянов стига пеша до Варна, където иска да се запише в училище, но го гонят от всяко едно, защото бил "много дърт". Той обаче не се отказва и заминава за Русчук (Русе). Но и там го очаква абсолютно същото отношение.

В Русчук, по думите на документалиста, се разиграва и една комична ситуация между Захарий и директора на едно от училищата в града, който дори не иска да го приеме в сградата и разговорът помежду им се случва през прозореца.

"Пита го на колко е години и когато Захарий му съобщава, че е на 18, директорът казва: "Много си дърт, на 18 най-много да идеш в Букурещ и да те направят хайдутин". "Така ли? Къде, кажете ми точно къде да ида?", отговаря простосърдечно Захарий. Бесен, директорът го пропъжда, а след като разбира, че за момента няма как да осъществи мечтата си да учи, Захарий започва работа като чирак."

Въпреки тези обстоятелства, летописецът на Априлското въстание не се отказва да се образова и накрая все пак намира начин. И то какъв.

"Неговите майстори били абонирани за едни от първите вестници у нас, но така и не успявали да ги прочетат. Причината била, че не разбирали структурата на вестникарските колони и вместо да четат надолу, четяли хоризонтално по няколко думи от всяка колона. "Хванеш 3-4 думи и после почнат да говорят за друго" – ядосвали се те. Накъсвали вестниците на парчета, поне да ги използват за хартия за цигари. Нощно време обаче Захарий крадял изрезките и ги събирал като пъзел, за да ги изучава. Така съвсем сам той се научил да чете", обяснява Мишо Кунчев.

Писателят и документалист Михаил Кунчев с една от книгите си "Алманах "Нашите дядовци"", сн. личен архив

"Но не спира дотук. След като някакъв човек идва в техния дюкян и разказва колко е начетен синът на някой си чорбаджия, защото знае френски и други езици, Захарий Стоянов се възмущава. Както шие, хвърля абата и казва: "Само вий чорбаджиите ли ще знаете език? Сега ще видите". Обикаля целия Русчук и преписва на един лист всички чуждоезични табели в града, които тогава били на френски, защото това бил международният език на Европа. Той започва да запомня буквите и думите и скоро вече знае малко френски", продължава разказът му.

От обикновен овчар Захарий Стоянов се превърща в едно от най-важните фигури в новата българска история, Сн. БНГЕС

Според Мишо е трудно да разграничим Джендо Джедов от Захарий Стоянов.

"Как може да разграничим сърцето от ума ни, лявата от дясната ни ръка?" В Захарий цял живот живее и онзи овчар, и образования човек в редингота. Това е и причината да имаме "Записките по българските въстания" в този им изумителен и пленяващ вид, а не като научен или високолитературен труд. Затова и творец като Пенчо Славейков първоначално определя историите му като "овчарски", а с Иван Вазов имат дори открита вражда, но по-късно и двамата признават, че го уважават. Нещо повече – когато Вазов пише "Нова зора", той дава на някои от героите си именно черти, които казва, че помни от личността на Захарий. Черти, които вплитат простодушната доброта и смелост на българина и начетеността на западната интелигенция. Не е нужно да разграничаваме Захарий от Джендо – това е душата на българина. Тя е сложна", заявява той. 

За Михаил Кунчев, с колкото и невероятни истории за пушки и сражения да е пълен животът на Захарий Стоянов, именно тази е най-впечатляваща. Пътят от една-единствена буква до кореспондент на "Таймс".

"Словото, което води"

"Желанието на един човек да бъде полезен на света и родината си с нещо. Неговата мечта, въпреки всички лишения, е била образованието. Той е трябвало да работи денем, а да учи нощем, но не се е отказал."

Документалистът пояснява, че в началото нито едно от големите тогава издателства не желае да публикува "Записки по българските въстания", защото според тях нужда от такава книга няма.

"Въпреки всичко, той пише тази толкова ценна книга, защото знае тежестта на словото, което ни крепи и днес. "Под игото" на Иван Вазов пък е написана от носталгия и даже, казва Вазов, почти от скука, докато е бил в изгнание в Русия. Също без идея дали въобще някога ще бъде издадена. Две от най-важните български творби са написани при тези обстоятелства. Но някак си авторите им са усещали, че те просто е трябвало да бъдат написани, защото независимо дали днес често тъпчем Словото, то продължава да ни води", казва Михаил Кунчев.

Още по темата

Нуждае ли се "Под игото" от превод?

22 ноември 2019 14:11

Според него езикът е една непрекъсната нишка в съществуването ни като народ още от делото на светите братя Кирил и Методий.

"Всички значими книги в нашата история, като "История славянобългарска", "Царственикът" на Матей Преображенски, известен като Миткалото, който обикаля от село на село, за да събира тези истории за българските царски родове, "Записки по българските въстания", "Немили-недраги", "Под игото" и още много творби, са вдъхновени от едно и също нещо – копнеещата за словото българска душа", казва писателят.

Цената на българската мечта

Михаил Кунчев смята, че цената на българската мечта може да бъде визуализирана с един голям камък. Днес този камък стои на метри от храм-паметник "Свети Александър Невски" в сърцето на София и често е подминаван от стотици граждани.

Това е камъкът, който се е превърнал в надгробна плоча на Патриарха на българската литература – Иван Вазов.

"Още преди смъртта си Вазов е помолил да бъде погребан с надгробна плоча, донесена от любимата му местност – Златните мостове във Витоша. Отнело е 18 дни път с каруца, за да пренесат този камък до днешното му място", разказва Мишо.

Надробният камък на Иван Вазов, скрит в сърцето на столицата, Сн. Mediapool

По думите му за тази цел се проектира специална каруца по поръчка на тогавашния военен министър Александър Димитров, а през целия път каруцата е теглена от най-скъпите и здрави волове по това време.

"Независимо дали било ден или нощ, по пътя на каруцата винаги имало хора, които хвърляли цветя и се прощавали с големия писател, защото дори неграмотните усещали колко е важен за родината човекът, поставил основата на съвременната българска литература. Преди Вазов да бъде погребан, специално запазили мозъка му, именно с идеята, че някога технологиите ще помогнат за изследването на този негов гений за редене на думите."
"Нашият народ е казал: "Казана дума – хвърлен камък". Ако нашите дядовци са знаели това, днес ние с изключителна лекота се замеряме едни други със скали, много по-големи от тази, която са носили 18 дни. Тези хвърлени скали правят стени между нас, а в миналото камъните на словото са разбивали стените на невежеството. Това е била българската мечта", отбелязва Кунчев.

Гробът на патриарха на българската литература е на метри от храмовете "Света София" и "Св. Александър Невски", Сн. Mediapool

Според него борбата на българския народ не е била само за физическа свобода, а за "свободата да говорим на нашия език, да славим Бога на нашия език, да стъпваме на земя, която с езика си наричаме наша".

Иван Вазов и Захарий Стоянов са родени в една и съща година, но имат различен живот. Вазов се образова още от ранна детска възраст, когато Захарий е все още овчарят Джендо. За Михаил Кунчев техните истории са показателни колко важна е била грамотността за българина.

"Те тръгват от двата края на социалното съществуване, дори живеят различни животи – единият, миришещ на барут, а другият, виждал пушка само на снимка. И въпреки всичко, те се стремят към една и съща обща мечта, което показва, разбира се, че Словото е отвъд всякакви граници. Не само че са били много различни, но в един момент Вазов и Захарий Стоянов дори са се презирали, но те са били лявата и дясната ръка на едно и също тяло. Привидно нямат нищо общо, но и до днес портретите на Вазов и Стоянов ни напомнят за едно и също нещо. За Словото, което е в началото на човечеството и е изконният гръбнак на българина и днес, независимо колко го ценим", казва писателят.