Не щем така, а не можем иначе!

Политическите раздумки преди и след изборите чоплят градинката ни плитко, а тя е буренясала. Въображението на властния естаблишмънт и на сервизиращатата го параинтелигенция наподобява полета на мисълта на невестулка, забила нос в миша дупка. Яловият ни парламент се напъва - може и да роди някакво правителство: хем коалиционно, хем програмно, хем експертно, хем спешно, хем дългосрочно, дясно-център-ляво, подкрепяно от заинтересованите да не им секне кранчето. Всички са кротки, та даже вежливи. Общуват си с хитови песнички и английски идиоми, сиреч contemporary persons, europeans, братя българи.

Не им се изпуска кормилото на властта, но се чудят как да го въртят някак си солидарно, почти всички заедно. Дойде време, внушават ни, не да се джавкаме, а да спасим Родината /от кого ли любезни?/, че току виж дошли някакви от някъде, които ще се захванат със скубане на плевели, премахване на вредители и отстрелване на хищници…

А евентуалният следващ парламент едва ли би бил кой знае колко по-различен. Как ли, мили Боже, един народ може да се научи да прави свободен, но и верен национален избор? Не съм чувал или чел някой да знае отговора.

Дребнавостта и пустословието на политическата ни класа се разиграват на фона на:

1. Разклатената ни "изведнъж“ финансова стабилност /наша гордост от 1997 г./, от някои алчни олигарси и тяхната държава, на които задължените по закон да сторят това институции, не противодействаха, а съдействаха. Нарочиха за виновни 1-2 персони и 1 банка, за да потулят мащабни мафиотски преразпределения, съизмерими с тези през 90-те години. А някои традиционно всезнаещи и „позитивни“ играчи и коментатори продължават да ни баят за надеждната BG финансова регулация, за това, че банките ни издържали реални, а не виртуални стрес-тестове, че КТБ била особен случай и т.н.

2. Конкурентоспособността на българската икономика, дори и на традиционно експортно насочени сектори като селско стопанство, туризъм, тежка химия, преработваща индустрия, IT сектор и др., е слаба и не осигурява нужните за развитието ни инвестиции, технологии, пазари, капитали, работни места, растеж на доходите и т.н.

3. Разрастващ се тежък проблем с българската енергетика, причинен от колосална корупция, погрешни инвестиции, беззаконие, съучастие на властимащите и безволие на политическата класа да спре упадъка и потърси отговорност на виновните. И тук, както и при КТБ, никой от управляващите и техните съучастници, не желае да се покаже и види истината, защото тя ще ги изкара завинаги от играта, а може и да ги вкара някъде другаде.

4. Повсеместна офшоризация на българската икономика, в която практически е невъзможно да се установи кой, къде и на какво е реален собственик. А това означава и неустановимост и анонимност на вериги от престъпления – криминални, капиталови, данъчни, търговски, финансови… Това се знае отлично навсякъде по света, но в страната ни съвсем умишлено нищо реално не се прави вече повече от 25 години. Дебатите по въпроса през годините обаче са проследими и кои са героите и апологетите на офшорната икономика могат да се обозначат, дори и поименно, ако някои иска това.

5. Българският публичен сектор е претоварен от непоносими разходи, ниско качество и отрицателна ефективност, но повечето от партиите и мнозинството от хората искат да го натоварят още. Здравеопазване, образование, пенсии, социално подпомагане, административно обслужване, ред и сигурност и т.н. функционират мъчително и заплашват да се разпаднат пред очите ни. Работещите в някои от тях, към които всяка власт е особено „чувствителна“ /разбирай страхуваща се от тях!/, искат все повече от държавата и дават все по-малко на обществото. Илюзорният консенсус при дълбоките реформи е непостижим, а популисти и хора в конфликт на интереси нямат място в управлението на държавата. Но други извън тях там няма.

6. Населението се топи, емигрира, професионално и културно деградира под въздействието на разрастващи се икономически, политически, демографски, етнически, морални и др. тумори, причиняващи упадък в начина на живот, независимо от статистически подобряващите се макроикономически данни. Потискаща посредственост, достигаща до смайваща некадърност, интелектуална немощ, морално безразличие, както и всеобща безотговорност, поглъщат безмилостно живота в тази страна. А властта и тълпата, хем ги произвеждат, хем не ги усещат.

7. Стандартът на живот за огромно мнозинство от българите е прекалено нисък и пречи на решителното реформиране на болните сектори на националната икономика, което няма как да стане безболезнено. В същото време приказно богато малцинство живеят като персийски шейхове на гърба на всички останали. Това не са за жалост бизнесмени, суперталанти, творци и иноватори, упорити предприемачи…, а олигарси, политици, висши и не чак толкова висши държавни чиновници, кметове, магистрати, адвокати, финансисти, аферисти, контрабандисти, наркотрафиканти и подобни. Това състояние не вещае нищо добро в не много далечно бъдеще за всички.

8. Политическа класа и народ са два свята, свързани с тънка нишка пред скъсване. Хората не вярват на политици, партии и политики, защото не са идиоти, които можеш да лъжеш безкрайно. При тази отчайваща алиенация да се надяваме на дълбоко реформиране от страна на демократично излъчени политици, по кандидат листи, поименно подготвени и предплатени от мафията, е заблуда и/или измама.

Да, българинът продължава да се бори. Той работи, гледа си семейството, помага при нужда на ближния, развива, доколкото може сам, своите способности и таланти, мъчи се да овладее хаоса около себе си. Устойчиво племе сме. А и надарени българи се раждат, то си е биология, но нищожно малка част от тях успяват тук. Всички ние заедно само оцеляваме. Развитието ни като общество и държава е спряло. И причините за това са очевидни - порочно публично управление, дължащо се на безогледна корупция и некомпетентност, отсъствие на солидно построени, ефективно функциониращи и развиващи се държавни институции, нищожно малко на брой почтени и волеви държавници и „експерти“, ценящи общото благо и готови да пожертват поне част от личните си интереси в негова полза. Както и видимото отсъствие на елити и лидери, излъчени по естествен начин, заместени в публичния ни живот от обучени нищожества, готови да обслужват всеки, който им плаща достатъчно.

Любимият на мнозина мирен преход не се оказа никакъв преход, а мимикрия. Формалната демокрация покри реалната клептокрация. Безхарактерното живуркане, користолюбието, властолюбието и пошлите удоволствия замениха достойния живот. Зомбитата станаха повече от нормалните хора, ако все още се сещаме кои бяха те.

Съзнавам, че не е особено подобаващо да се констатират подобни неща съвсем скоро след Деня на будителите, който не е празник на даскалите, а на духовно непримиримите хора – рядко срещани по нашите земи днес екземпляри с много гънки в главата и с яки топки между краката /само метафора дами, не сексизъм/ и в навечерието на 25-та годишнина от „падането на комунизма“. Но да се лъжем по-добре ли е? Падна ли въобще старата система и ако да, какво дойде на нейно място? И не е ли време будителите, доколкото имаме истински такива, след като проспаха т.нар. „преход“, вояорствайки и нагаждайки се, да влязат в ролята си и да разбудят резигниращата в примирение тълпа, да прогонят фалшивите елити и да дадат пример, че винаги и навсякъде може да се живее честно и достойно, па макар и не охолно.