Никога повече*

Перспективите за реформа в правосъдието и вътрешния ред

Никога повече*

Възможността обществата да направят крачка напред в натрупването на демократичен опит зависи от способността им да формират споделено разбиране за досегашното си състояние. С други думи, развитието на обществото, изглежда, че става не по пътя на точното полагане на следващия етап, колкото е въпрос на осъзнаване на това, което трябва да остане в миналото, въпрос на натрупване на консенсуси от вида „никога повече”.Сега тандемът Борисов–Цветанов се прибра зад кулисите, от които преди това произлезе. Дали става дума за антракт, в който медийният грим ще бъде освежен преди второ действие, или е край на представлението им, зависи не толкова от успеха ни да определим непрестанно предъвкваната липсваща управленска алтернатива, колкото от способността ни да назовем какво представлява(ше) техният режим и да определим дефицитите на демокрацията ни, които го направиха възможен.

Тази обърнатост назад в моментите на обществен напредък личи и от актове като конституциите на САЩ и ЮАР, които започват с позоваване на миналото и са пропити от намерението да създадат гаранции, че то повече няма да се повтори. Нашата конституция от 1991 г. не съдържа каквато и да е референция към историческия си или социален контекст. Тя прилича на приемлива конституционна конфекция, която може да бъде облечена на всяка нововъзникваща демокрация. Заедно с други аксиоми на прехода, Конституцията остана в много отношения една „окачена фасада”, която досега не успя да се свърже с вътрешността на обществото. И днес с особена сила звучат искания за замяната ѝ с нова.

Макар тази идея да е лоша (нито ни е нужна нова Конституция, нито имаме времето и колективните ресурси да я създадем), в нея трябва да разчетем желанието да фиксираме колективното осъзнаване на това „как стигнахме до тук” и как повече да не се връщаме. Освен чрез създаване на нови фундаментални актове, трупането на демократичен опит става и чрез вдъхването на нов смисъл в заварените. Тук е съществено да бъдат проведени задълбочени и честни разговори за състоянието на медиите, важността на институциите и процедурите (а не на свеждането им до личната воля на един „началник там горе”), легитимността на партиите и организациите на гражданското общество, изборите, ценността на правата на човека (и особено на тези от нас, които не се харесват на медийно конструираното мнозинство) и прочее. Ако подобни кристализации бъдат доведени до успешен край, големи сегменти от обществения ни ред (често определян като договор, инкорпориран в Конституцията) ще бъдат обновени чрез вдъхването на ново разбиране и легитимност в съществуващите форми, привнесени механично от развитите демокрации. При характерната ни половинчатост и със скоростта, с която процесът на осъзнаване протича, не е безпочвена опасността да продължим с осмислянето в условията на презареждане на проекта ГЕРБ в нов управленски мандат.

Вземайки повод от статията на Мирослава Тодорова от миналия брой на „Култура”, ще се опитам да дам принос за този процес по отношение на правосъдието. По парадоксален начин г-н Цветан Цветанов се оказа особено важна фигура за развитието на правосъзнанието ни и оздравяването на правосъдните и правоохранителните ни институции. Г-н Цветанов доведе до чудовищна кулминация поредица от съществуващи политически технологии в областта на правосъдието и с това ги направи графично видими. Само неговата бруталност, както и спецификата на публичния му образ, можаха да внесат днешната яснота в този сектор и да направят възможен прехода от дифузно недоволство от „дефицита на правосъдие” към изграждане на достатъчно нюансирана картина за конкретните проблеми и нужните реформи.

Превръщането на конкретни дела в медийни позорища разкри дълго скриваната истина, че твърде често полицейските разработки и прокурорските преписки представляват зле скалъпени симулации, обречени на безопасен за продуцентите си крах в съда, който накрая да понесе вината за целия резултат. Почна да се провижда и истината, че в много случаи подобни дела имат други употреби – свързани с шантажиране, ликвидиране на бизнес конкуренти, заграбване на икономически ниши, поставяне на политически фигури в зависимост. Невъзпряната от реакция на медиен имунитет кампания на Цветанов срещу съда и изваждането в светлината на прожектора на съдиите, с които силовият вицепремиер „си говори”, направи много за осветяване на механизмите, по които политическата класа инсталира свои протежета, зависими от професионалната си несъстоятелност (най-малко), и ползва услугите им. Безжалостното и безпроблемно вземане на предишния Висш съдебен съвет (ВСС) на абордаж и инсталирането на нов състав на съвета (в незабравимо сценично партньорство с г-жа Искра Фидосова) всъщност освети парцелирането на подобни органи между управляващи и „опозиция” и формирането на зависими клики, които са неспособни да управляват, а посвещават мандатите си на злоупотреби и търговия с правомощия с всеки следващ силен на деня. Подчиняването на прокуратурата и налагането на фаворита на ГЕРБ за нов главен прокурор разколеба разбирането, че за преодоляване на безконтролността на държавното обвинение и тенденцията то да се превръща във властова база за квазиполитическа (граничеща с мафиотизиране) игра, се налага прокуратурата просто да бъде преместена в изпълнителната власт. Скандалите, които последваха въвеждането под обществен натиск на нови процедури за назначения във ВСС и Конституционния съд, показаха как зависимостите, размяната на услуги и търговията с постове са истинската същност на „политиката” по отношение на съдебната власт. А упоритият отказ на прокуратурата, Народното събрание, ВСС и всички други органи да събират информация за кандидатите, да задават въпроси и да обсъждат сериозно съмненията в нравствеността им и в нужните професионални качества, оголи липсата на воля за реформа.

Изключително важен комплекс от въпроси, който ни остава след Цветановото самодържавие в силовия сектор, е свързан с конкуренцията за легитимност между вътрешното ни обществено мнение и продуцираната от пресцентъра на МВР подкрепа от „евро-атлантическите партньори”, както и неизвестността какво точно се дава от наше име в замяна на тази подкрепа. Преди да са се демократизирали и преминали под контрола на националния интерес, нашите служби изведнъж се оказаха интегрирани (или поне допуснати докъдето са нужни) в западната тенденция за засилване на ведомствата по сигурността, снабдени с качествено нова технологична и правова възможност да правят собствена външна политика, да водят войни или, както изглежда е в нашия случай – да играят вътрешнополитическа роля с неясни параметри. Това, съчетано с фигурата на г-н Цветанов, породи остро усещане за нарасналата власт върху гражданите и тотална липса на граждански контрол. На този фон реална стойност започна да придобива наличието на независим и неограничен в компетентността си съд, прилагащ Европейската конвенция за правата на човека (да се свети името ѝ!). Мрачното могъщество на г-н Цветанов на върха на МВР би трябвало да доведе до твърд консенсус министрите на вътрешните работи никога повече да не бъдат ярки политически фигури.

Ако допреди няколко години темата за дефицитите на съдебната власт оставаше въпрос на технически преговори с експертите на ЕК и беше възможно председателят на едно от двете Върховни съдилища да повтаря как не знаел какво се има предвид под съдебна реформа, а понятията „реформа на прокуратурата” и „реформа на МВР” практически отсъстваха, днес ние се намираме в много различна ситуация. В предишни периоди насилието на политически и икономически лобита върху съдебната власт, конкретните механизми на корупция и търговия с власт, формите на негативна селекция в магистратурата, управленските провали, липсата на реформи в „службите” и несмутената им симбиоза с мафиотски структури оставаха под повърхността на вътрешната омерта и външната липса на медиен интерес. Сега обаче, след поредицата от институционални кризи, причинени от политиката на ГЕРБ, и чудовищните злоупотреби със силите за сигурност, те станаха ясно видими за всеки, който не си затваря очите.

Вероятно най-важният принос на г-н Цветанов за възможността за съдебна реформа обаче е, че с агресията срещу съда той катализира необратимо процесите на вътрешни промени в състоянието на съдийското съсловие и предизвика неочаквана обществена подкрепа за съда. Докато видимостта на проблемите дава ясни цели на реформата, наченките на нов съсловен и обществен климат гарантират, че ще има и агенти на промяната. Годините на принудена енергична съпротива от страна на една група съдии, подкрепена от неголяма правозащитна общност, започна да променя начина, по който самите съдии и юристи гледат на ролята си. Все повече съдии по нов начин осъзнават призванието си и отстояват съдебната власт. Преминаването от състояние на пасивни чиновници, които просто прилагат закона и си затварят очите какво се случва в съседните кабинети и в коридорите на съдебните палати, към състояние на легитимни и осъзнати носители на държавна власт в името на публичния интерес, постави въпроса за легитимация чрез самоочистване на съсловието и търсене на обществена подкрепа. В обществото пък самата картина на противопоставяне на група интелигентни лица, въоръжени единствено с компетентността и чувството си за чест, срещу груба шаячна сила, нетърпяща граници и институционален интегритет, индуцира приливи на не докрай осъзната подкрепа за съдиите. Знаково в тази насока беше завеждането на делото за клевета от съдия Мирослава Тодорова срещу министър Цветанов като израз не само на лично упорство за защита на достойнството, но най-вече като настояване и припомняме, че правните средства за внасяне на ред съществуват и тъкмо те са изходът за реабилитиране на ценностите, по които се упражнява държавната власт. А кулминацията настъпи с искането на оставката на предишния ВСС и безпрецедентния съдийски протест от миналото лято след уволнението на председателката на съдийския съюз.

В предговора към изследването на френския Държавен съвет(Conseild’Etat – грубо съответен на нашия Върховен административен съд) със средствата на етнографското наблюдение Бруно Латур пише, че съдът е институция, натоварена да произвежда истина. Той споделя наблюдението, че вътрешната увереност на юристите в легитимността на произведената от съда истина е предпоставка за всички други процеси за формиране на истина в западното общество, дефиниращо себе си през върховенството на закона. Очертаните по-горе уроци изглежда ни дават шанс да превърнем това в реалност – осъзнавайки необходимостта да осигурим независимост на съдиите, да подкрепим процесите на промяна в съдебната система, така че най-сетне да имаме институция, която утвърждава върховенството на закона и позволява да градим обществения си живот на сигурни факти и ясни отговорности. С други думи, днес най-сетне имаме шанс да започнем реална съдебна реформа, чиито цели можем да осъзнаем чрез своя опит.

Това обаче засега е само възможност. Все още съдът и прокуратурата не са реформирани, корупцията и политическото влияние в тях са факт, процесите на манталитетна промяна в средите на магистратите са в началото си, обществото е далеч от дълбоко осъзнаване на ценността на независимия и легитимиран чрез независимостта и изключителната си компетентност съд. Ето защо, след този опит да фиксираме къде стоим днес, неизбежно се налага да пристъпим към конкретен разговор за нужните реформи в структурата на съдебната власт, администрирането на съда и прокуратурата. Поуките от изтеклия период ни позволяват да формираме не просто конкретен пакет от реформи на съдебната власт и силовите ведомства. Наред с другите важни изводи, които трябва да си направим от миналото, постижимо е обединение, което може да формира един рубикон на осъзнаването ни като демократична общност, което може да ни позволи да пристъпим към скъсване с миналото на криминализирания преход и към ренационализацията на държавните институции от ръцете на мафиотизираната олигархия. Кауза, която вече изведе хората на улицата. За първи път от началото на демокрацията имаме реална възможност за това тъкмо заради възможността за осъзнато и споделено „никога повече”, което най-сетне да бъде годна отправна точка на обществената ни траектория нататък.

*Текстът на Христо Иванов е публикуван във вестник „Култура“ 

Споделяне
Още от Анализи и Коментари

Защо името на премиера се свързва с аферата с къщата в Барселона?