Николай Михайлов: Българите са болни от политическия ред, който сами сътвориха

Скоро ще се задръстим с парцалите на приказния царски сюжет, който всъщност свърши с таксите смет, казва психиатърът

Д-р Михайлов, по-болно ли е нашето общество от другите, нормалните?

Нашето общество е толкова болно, колкото са болни неговите българи. А те не са здрави. След този дълъг стрес на тоталитарна сигурност шеметът на свободата е на път да ги довърши. Нашите сънародници са дълбоко травмирани от политическия ред, който сами сътвориха. Този ред им се струва безредие, инсталирано по неясен исторически механизъм. И за миг не подозират, че са съавтори на споменатото безредие. Възцарен е режим на масова политическа фрустрация. Витае усещане за всеобща политическа некадърност и за фалит на това, което с омерзение наричат преход.

На този фон царят беше почувстван като по-толерантно провидение за българите с умение да спестява неприятните фази на историята. Сега предстои задръстване с парцалите на този приказен сюжет, който всъщност свърши с таксите за данъка смет. Предстои да бъдат търсени виновни от позициите на народната невинност. Ще бъдат активизирани Ериниите от програма "Хоризонт". А може би предстои Аржентина.

Нашето общество е болно, защото няма понятие за жертва, отговорност и чест. Защото не е възпитано, неблагодарно е, завижда и защото не го е срам от това. Защото не може да формира здрава идея за собствения си живот. Масово си представяме Европа като безмитна зона за елементарната потребителска похот, но не са ни потребни достойнството, стилът и тайнствата на нейната културна история. Витрините за кинкалерия са важни.

Стоян Михайловски, който се е мъчил много с българите като тема за политически и философски размишления, казва, че България има съдба на духовно безок народ. Освободен, но не свободен. Тези десет години на прехода представляват сякаш аборт на идеята за национален консенсус въпреки политическите декларации за неговата наличност. Националният консенсус не става чрез колективно самовнушение, нито еконюнктурен политически текст за риторична употреба

Винаги съм подозирал, че да управляваш българи е акт на крайно себеотрицание. Ако не е просто жажда за посвещение в тайнствата на българската приватизация. Едмънд Бърк казва, че Англия се управлява с благоговейна сериозност. България, струва ми, се стопанисва с тиха приватизационна възбуда, в атмосфера на арогантност и дифузна завист. Българите са изтерзани от драмата на насъщния. Няма меродавна интерпретация на ставащото и убедителни основания за неговата допустимост. Остава впечатление за циничен комплот на силните срещу слабите на фона на несекваща риторика за равенство пред закона.

Винаги ли правенето на добро е признак на душевно здраве?

Гогол говори за тъгата да не виждаш добро в доброто. Съществува филантропия, директно продиктувана от досада към човешкия род. На свой ред мизантропията има навик да добротворства от време навреме и понякога го прави убедително и в исторически мащаби. Този механизъм е разгадан като реактивен феномен в психодинамичната психология и представлява неосъзнаван начин на защита срещу собствената злост. Няма здраве в тази маневра.

Ще правя добро, за да не бъда лош - такъв е афоризмът на тази симулативна стратегия. Така руснаците стават социалисти - от безчестие и сантиментализъм (Достоевски). Така мутрата става полицай например, за да постигне равновесие и по-приличен образ. И се стига до сублимираната мутра. До мутрата с рейтинг. Доброто и злото често си разменят маските и не е лесно да разпознаеш лицата.

Тънката, постоянно подвижна граница между доброто и злото се долавя трудно и предполага търпение да се живее с известна несигурност на моралната ориентация. Като че ли не можахме да улучим мярата през последните години, изглежда, не ни е по силите дилемата малоумен радикализъм-циничен компромис.

На човека е дадена възможност да различава добро и зло, от тази повинност няма как да се избяга. И сложността на действието не е извинение за абдикация от този дълг. Някои препоръчват да плеснем с ръце и се прегърнем, като междувременно изгорим всички досиета. Такова е тяхното предложение за консенсус на нова България. То е доста лицемерно, защото всички сме братя, но трябва да знаем кой е Каин и кой е Авел.

Защо българският престъпник избра като отмъщение плисването на киселина в лицето на жени?

Предлагам ви една най-обща експертиза: анонимна мутра - жестока и страхлива, анатомичен мъж, но много повече жена (отколкото подозира), вероятно колекционер на портретна живопис, на много ранен етап потресен от срещата със себе си, организира садистичен хепънинг за друго лице, различно от неговото, защото е до ужас различно от неговото.

Чела съм, че по време на войни, природни бедствия и крайна бедност хората се мобилизират психически и намалява броят на депресивните състояния. Това звучи доста обнадеждаващо за българина. Така ли е всъщност?

Клиничната депресия е сериозен медицински проблем и изисква отговорен терапевтичен подход. Понякога обаче човек се обзавежда с депресия и се отпуска в унинието като в дълбоко кресло. Става съзерцател от позициите на доброволното нещастие. Дава обет за лошо настроение. Ако е склонен към философски разсъждения, казва, че е в Сплин, че чете Чоран или нещо подобно. Депресията често пъти бива нарцистично много доходна професия. Нерядко споменатото депресивно кресло се превръща в трон за тероризиране на околните, защото те са по-щастливи, а заелият креслото - нещастен. Пие водка, защото осъзнава размера на безсмислицата, а тези, които не пият, даже и не подозират нейния размер. Ако му вземат болестта, правят нещо по-лошо от отнемане на пенсията.

Няма как обаче да останеш в креслото без алиби за депресия. Тези индулгенции за опрощение на мързеливата претенция ги раздават лекарите и са масово търсени по този повод. Националната здравноосигурителна каса не подозира какво ѝ коства тази стратегия на бягство към ленивото "меланхолно" блаженство.

Самооценката в режим на конкуренция завихря негативното въображение и тласка към обобщения в отчаян стил. Трябва да се знае, че отчаянието има демоничен чар и че флиртът с него е опасен. Съществува навик за дрогиране с лоши мисли и даже признаци на абстиненция, когато тези мисли са в оскъдица.

Когато не съм отчаян, съм нищо, казва Иво Андрич. Въпросът за човешката меланхолия е твърде дълбок, за да бъде оставен единствено на психиатрите, казва пък един знаменит австрийски психиатър. Цялата нарцистична казуистика се разлита обаче при челен удар с реалността. Когато се случи война, бедствие или крайна бедност, се оголва нагонът за оцеляване и човек предпочита да бъде по-скоро жив, отколкото хубав, успял, прославен. И предприема стратегии за оцеляване - според разбирането си за смисъла на тази дума. Съществуват потресаващи документи за човешкото поведение в ситуация на пределно изпитание.

Ситуациите, когато човекът надскача себе си.

Когато имаме съзнание за достигнат предел, казваме: "не мога повече". Т. е. решаваме да не можем повече. Това обаче е във висша степен парадоксално, защото така сами лимитираме нашите възможности. Парадоксът на свободно избраната неизбежност. Отчаянието при определени условия е най-лесно достъпната човешка възможност. "Словата на отчаяния - вятър ги вее", е казано в Библията.

Интервю на Пепа Витанова, публикувано във в-к "Сега"