Обикновена демокрация в рамките на една историческа седмица

Малко неочаквано за мен, през седмицата се разбра, че дори България може да проведе референдум за европейската “конституция”. Изненадата идва от обстоятелството, че от първото публично представяне 27 септември 2003 г. от Гражданския конвент до сега становището, че текстът е по-скоро проблем отколкото решение и че трудно подлежи на одобрение чрез допитване до народа, не бе споделяно публично почти от никого.

Напротив, защитаваше се тезата, че “авторитети са мислили”, че това е “единствено възможният вариант” на основен договор, че “влизането в клуба предполага...”, че избирателите у нас всъщност вече са овластили своите представители, а изследванията на общественото мнение вече са доказали и т.н. Без да има нужда премиерът дори подписа проектодоговора за конституция на ЕС, макар България все още да нямаше и подписан договор за присъединяване.

Ясно обаче, че таз-седмичната промяна във възгледите на г-жа Кунева и независими наблюдатели следва политическата конюнктура, след референдумите във Франция и Холандия. Вероятно е обаче, също така, през тази седмица да сме станали свидетели на историческа промяна в modus operandi на Европейския съюз, която може би след години ще доведе и до промяна на цялостния му характер като международно обединение.

Къде е кризата?

Всъщност имаме работа с обикновени демократични процедури, които и Съюзът и отделните правителства на страните членки са изоставили с развитието на механизмите на самото членство. Няма особен смисъл да се търсят определени мотиви свързани с разширяването на ЕС, с либерални, консервативни или социалистически настроения на избирателите. Навсякъде има такива основания на одобрението или неодобрението на “конституцията”. Важен е самият факт, че тя получава неодобрение от целия политически спектър, от настроения, които носят както етикета “ляво”, така и етикета “дясно”.

Двама винопроизводители от Бордо споделят пред ББС, че гласуват съответно с “да” и “не”:

“да, защото Франция е малка страна и само като част от по-голямо цяло мога защитя продажбите си от агресията на големите страни”

“не, защото тук работим за 4,20 евро на час, а в Полша за 1,20 на час”.

Само при много силно натягане тези възгледи могат да се определят като “леви” или “десни” (и ще се намерят аргументи за включването им в двете категории).

Така или иначе, референдумите в тези две страни произведоха ефектът на доминото. Според сполучливия израз на един холандски социолог става дума за “общо неразположение спрямо Брюксел”.

В България коментарите не отиват по-далеч от тюхкане пред публиката.

А фактът е, че е налице криза на представителната демокрация на Съюза.

Най-добре това се вижда по разликите в тълкуването на т.нар. принцип на съподчиненото, спомагателното представителство (или на “субсидиарността”). В ЕС той се схваща в смисъл, че “решенията трябва да се взимат колкото се може по-близко до гражданите”.(1) Докато в нормалното разбиране става дума, че цялото не взима решения, които не произтичат от решения на частта.(2) В ЕС решенията се движат “отгоре” към “гражданите”, както например би било движението на решенията между фирма майка и нейните филиали. При субсидиарността като част от демокрацията движението е “отдолу”, от суверена – “нагоре”.

Всички други упреци към “евроконституцията”, че не е конституция, че е дебел документ, които не подлежи на референдум, че не е писана на ръка и затова е толкова дълъг и не въодушевяващ документ – са отговор на осъзнаването на тази криза. 

Реакцията на “старите” членки и перспективата за нови членове

Докато изтрезнеят, водачите на отделните страни ще предлагат най-причудливи решения. Вече се появи идеята за среща на “бащите-основатели”. Известен министър председател предложи след националните да се проведе общо-европейски референдум. В пресата се промъкна и замисъл за пренаписване на проекто-конституция и за приемане само на някои “безспорни” и “нужни” части.

Всичките идеи от последните дни или не зачитат волята на гражданите на Франция и Холандия, или не зачитат действащите механизми на вземане на решения, или и двете.

Очевидно трябва да мине време, за да бъде намерен изход. Това време едва ли ще бъде по-кратко от две-три години. През този период положение на страните-кандидатки се променя съществено Най-общо има три възможни сценария. Първият е продължаване на процеса на разширяване с тези, които са го започнали и които са на входната врата, вторият - “замразяване” на процеса за определен период от време, третият – неговото спиране за неопределено време.

Най-вероятен е вторият, но при различни последици за различните страни, чакащи на опашката.

За България и Румъния едва ли ще се допусне спиране или дори отлагане на процеса по вина на самия Съюз. Много е вероятно отлагане поради несъвършенства и недостатъци на самите тези страни. Те никак не са малко, а местната способност за бърза мобилизация вършене на работа по-същество е по-слаба от уменията за манкиране.

Възможно е различно третиране на Хърватска и Турция (например пропускане” на Хърватска, при определени условия), но е вероятно и отлагането на процеса за тях двете като пакет.

Дори и да спре формалното разширяване на ЕС (преди влизането на България и Румъния и по тяхна “вина”) този процес не ще може да обърне интеграцията в смисъл на търговия, инвестиции и движение на хора, стоки и услуги. Преките стопански въздействия – като съотношенията щатски долар – евро и други подобни са продукт на други причини и са в рамките на нормалното.

В крайна сметка, ако нещо в механизма на Европейския съюз трябва да се поправя, по-добре е това да стане колкото е възможно по-бързо. Такава е и несъмнената полза от двата референдума.

(1) Виж: http://europa.eu.int/scadplus/leg/en/lvb/a27000.htm

(2) Един мой приятел обяснява този принцип така: “Субсидиарността е принцип в организацията на обществото. Според този принцип функциите, които ефективно се изпълняват от индивиди, от сдружения или общности, от низшестоящи органи, или от местни организации, трябва да