От вас парите, от нас музеите

Велислав Минеков сн. БГНЕС

Последната половинвековна история на българската култура е възможно да бъде елементарно измерена в периоди на имане и нямане, когато някои дават и когато изобщо не дават. Графично ще бъде представена като сърдечна кардиограма с дребни аритмии и политически инфаркти. Графиката постепенно след 1989 г. се превръща в права линия със симптоми на инсулт и незабележима клинична смърт. В лечението на смъртниците демократично избраните правителства не пожелаха да предложат изкуствено дишане или поне да търкулнат аспирин от състрадание и практично лицемерие.

Едва днес родните художници, скулптори, концептуалисти и приложници, превърнали се в уличните кучета на българската култура, ще получат заслужен дар – малки, елегантни гробници, наречени с измамното заглавие музеи. Музеи на една предизвестена смърт.

В години на обявена тежка финансова криза, предизвикана от подли предишни коалиции, правителството се захвана да гради музеи, иначе крайно необходими, за подслон и модерно развитие на художественото ни наследство. Героично дело, довело до ремонт на три сгради, извършено с парите на данъкоплатците и дребни суми усвоени от чужбина.

Би било похвално, ако не бъдат разяснени някои дребни истини, малки срамни тайни, негодни и неприлични за задрямалото обществено мнение. За да бъде ясно – става дума за постепенната поява на три нови загадъчни обекта – Музей за съвременно изкуство, Музей на тоталитарното (социалистическо) изкуство и за десерт, родният балкански франчайзинг – "БГ Лувър".

САМСИ (музей за съвременно изкуство)

Всъщност САМСИ би бил реализираната мечта на едно ново артистично поколение, сравнителен аршин спрямо европейската ни принадлежност. Реалността е друга. В непопулярна градска част е създадена сграда, напомняща луксозно ремонтирана плевня, с нищожно малък обем, напълно неподходяща за постоянна експозиция и с възможностите на провинциална галерия с временни експозиции. Това луксозно читалище е резултат от серия архитектурни скандали, уволнение на директора на НХА и похарчени 1 200 000 евро, необясними пари и то само за първия етаж.

Пред входа на заведението е предложена колекция от скулптури на "съвременни" стари автори, с аромата на фосили от зрелия соцреализъм, минали през подбора на съмнителен гений. Интересно е, че тържественото откриване на излъсканата постройка става на фона на окрадения поради кризата една четвърт бюджет на и без това мизерната Художествена академия – един от малкото очаквани източници за съвременно изкуство. Сега завинаги остава запушена устата на родните концептуалисти и техните просовидения.

В този музей ще имате винаги неочакваното щастие да бъдете единствен посетител. Побратимяване с музея на космонавтиката в Тирана би било подходящо решение.

Музей на тоталитарното (социалистическо) изкуство

Този набързо реализиран проект ("схема" на съвременен политически език) носи в себе си серия от безобразия и беззаконие, леко прикрити през тихите летни месеци.

Градежът на това безсмислие започва с обява на официална министерска концепция за създаване на "Музей на тоталитарните изкуства". В самата концепция липсва определение за тази странна формулировка, като в замяна са предложени географски позиции за бъдеща сграда и терминология, присъща на пенсиониран, хоноруван архитект.

Само месец и половина преди завършване на обекта, заглавието е променено на "Музей на социалистическото изкуство", поради очакван скандал най-вече от автори, прилъгани, че творбите им ще бъдат "спасявани" от забрава и безчестие. За извършената промяна липсва официална концепция, одобрена от Министерския съвет, факт превръщащ реализацията в народно творчество на едноличен търговец с небрежно прескачане на закона.

Разбира се, т.н."музей" не е създаден заради заглавието си. Тук срамните тайни не са общодостъпни и е нужно разяснение. Основното усещане в сградата е миризмата на похарчени пари. 3 200 000 лева са отсъдени не за изграждане, а за ремонт на съществуващата неголяма читалищна постройка - гипс, боя и дограма.

Интересен факт е, че фирмата изпълнител печели обществената поръчка след като предлага бюджет с една трета по-висок от другите оферти. Това е и повод за питане в парламента, където министърът обяснява как скъпото означава качествено. По тази логика полицаите трябваше да се движат с мерцедеси, а униформите им да бъдат шити от Пиер Карден.

Най-интересната част е създаването на колекцията. В "тоталитарното начало" идеята, а и част от реализацията, е събирането на партизански паметници, малко Ленин и Димитров, както и типични за соцреализма трудови и патриотични композиции. След неочаквано бързото изчерпване на този продукт (намалял поради добрите изкупни цени на цветните метали) следва аварийно решение за преместване (облекчаване) на колекцията на НХА.

Започналият вторичен подбор оставя усещането за отмъщение към автори, засегнали със своята скромност, майсторство и признание гениалните създатели на този злонамерен карашък. Примъкнати са и работи (едва ли поради грешка), получили присъда в миналото за западно влияние и формализъм.

В същото време отсъстват "творците", прославили се като партийни паразити, сатрапи и цензори, днешни медийни звезди. В резултат, маргинални творби с откровен политически характер съжителстват с достойни работи, оцелели по случайност и встрани от партийната схизма. Комунизмът нямаше кураж за подобна подредба, само германските националсоциалисти си позволиха да определят творчеството като отхвърлено или признато. Тъжно е, когато хора с фалшиви заслуги и биографии подреждат историята с личните си комплекси и творческа нищета.

От гледна точка на съществуващия закон за авторското право, създадената колекция е банално безобразие, подкрепено от наглостта на възприетото всекидневно безправие. "Авторът има право да реши дали създаденото от него произведение може да бъде разгласено и да определи времето, мястото и начина , по който да стане това…” "Авторът може да се противопостави на всяко действие…, което би могло да наруши личното му достойнство.”

Същият този автор трябва да даде изрично съгласие за публично представяне на своето произведение (срещу възнаграждение), и то в договор не по-продължителен от 10 години…

В бъдещия музей ще бъдат представени и работи, наследени от опожарения партиен дом, за които не е ясно какво е било поръчвано, платено или просто използвано за временна експозиция или евентуален правителствен подарък. Би трябвало произведения, лишени от документален произход да бъдат върнати на авторите или на техните наследници…

За сляпото обществено мнение е съчинен и "фактът", че България е последната източноевропейска страна без подобен музей. Това не е елементарна заблуда, а по-скоро откровена лъжа. Подобен музей на соцарта в бившите комунистически държави няма. Съществуват обаче музеи, излагащи неприятната истина от един тъжен исторически период.

"Къщата на терора" в Будапеща представлява разтърсваща колекция от периода на една насилствено появила се утопия. Музеят на комунизма в Берлин е паметник на трагедия, съчетана с комичния бит и дизайн от обидното за германеца време, а експозицията в Литва носи зловещото заглавие "Музей на окупацията".

Над иначе безобидното създаване на родния соцмузей, изплува незабелязано мазно петно на родната ченгесарница. Желанието за създаване на действителния музей на комунизма и на близкото ни минало да остане в забрава. Подобно дело е опасно – престъпления ще се превърнат във факт, а митични носталгии ще бъдат болезнено опровергани.

Не бива да се подминават и твърденията за бъдещата масова посещаемост и печалба на обекта, най-вече от чужденци и туристи. За жалост обаче, единствената разпознаваема физиономия в сбирщока е тази на Ленин, всичко друго би било скука и отвращение за всеки случайно примъкнат и незапознат с историята ни посетител, попаднал в грозен и неизвестен софийски квартал.

Всъщност цялата тази боза се създава с помощта на търсещи служба цивилни изкуствоведи, подпомогнати от жалък състав гладни художници с очакване за дребни материални награди. Покойната художничка Златка Дъбова казваше, че няма нещо по-страшно от гладен изкуствовед.

БГ "Лувара"

И накрая няколко думи за очаквания трегер на музейното дело – "Лувъра", както престижно е наречен проектът за овековечаване на най-достойните, отсяти сред най-съмнителните първенци в родното изкуство. Сградата на бившето МЕИ "Ленин", ще бъде преработена във филиал на НХГ, предназначен за "елитни" творци и техният слугинаж.

Разбира се, този ерзац, спечелил конкурс с добре изпълнен макет на съществуващата сграда, е също неподходящ и напълно непригодим за изложбена зала. Единствената логика в създаването му е количеството похарчени държавни пари.

Все пак ще дойде време, когато тази случайна музейна трилогия ще получи достойно място в един истински и построен нарочно музей на българското изкуство. Едни ден, когато с усмивка ще си спомняме за управлявалите ни монархоподобни бърдокви, ще имаме възможността да реставрираме и покажем истинската история на времето, в което живяхме.

И за да не бъде всичко тъжно, там, на входа на новия музей ще поставим на висок постамент голяма, позлатена тиква с генералски пагони, сърдито гледаща към восъчната фигура на набит полицай. Плетени кошове пълни с фалшиви творчески биографии и грамоти за мултащина ще галят очите ни…

Ще бъде.

"Глупакът има голямо предимство пред образования човек, той винаги е доволен от себе си."
Наполеон

* Авторът е скулптор, професор в Националната художествена академия. Председател на контролната комисия на СБХ.

Споделяне

Още по темата

Още от Анализи и Коментари

Колко време давате на новия парламент?