Палестина е ключалка без ключ

Нищо чудно, че речта на президента Джордж Буш за Близкия изток предизвика толкова недоволство в Европа. В нея той наруши едно основно правило на дипломатическия диалог. Той каза на палестинците истината и се отнесе с тях като с възрастни хора. Макар да даде надежда за палестинска държава, той ясно заяви, че палестинците ще трябва да си я заслужат. Той предупреди, че няма да има сериозни преговори, докато те не си изберат сериозно ръководство. Като цяло Буш ги сблъска с реалностите на живота и смъртта в Близкия изток. Такава интелектуална бруталност предизвика гнева на по-чувствителните.

На американците бе припомнено, че Израел съществува само благодарение на провала на европейската цивилизация. Обвинителните актове срещу онези, които трябваше да бъдат наказани за престъпленията на Хитлер, не включваха палестинците. Нещо повече - въпреки патоса, с който е свързан произхода на тяхната държава, израелците отдавна са в нарушение на резолюциите на ООН, окупирайки територии, завзети по време на война. Наред с това когато става дума за погрешно политическо лидерство, Ясер Арафат е един от малкото, които могат да направя Ариел Шарон да изглежда добър политик.

Всички тези точки са истина, но нито една от тях не е уместна.

Речта на Буш не бе за морала. Тя бе за силата. Това е начинът, по който суперсилите са склонни да се държат в споровете между един от техните клиенти и враговете му - особено, когато са единствената суперсила. Това е за добро. Едно уреждане на близкоизточния проблем не може да пренареди фактите, то трябва да признае настоящата реалност Това ни води до едно очевидно възражение към речта на Буш. Опитите за подкопаване на Арафат ще засилят позициите му, следователно водят към задънена улица. Арафат обяви избори през януари 2003 г. Ако ще трябва да се състезава с Джордж Буш, който не се ползва с голяма подкрепа в Рамала, той ще победи и то с голяма преднина. Тогава надеждите на Буш за модерно палестинско ръководство ще изглеждат напълно нереални.

В краткосрочен план всичко това е вярно, което не означава, че администрацията на Буш може да бъде обвинявана в наивност. Напротив - те застъпват една реалистична, дългосрочна перспектива. Не хората на Буш са наивни. Това определение е запазено за онези, които въпреки фактите продължават да вярват, че едно ранно уреждане на проблема предоставя възможност за запазване на статуквото в Близкия изток. Буш и неговите съветници обаче са решени да променят близкоизточната шахматна дъска. Тяхната израелско-палестинска стратегия е само част от радикалната преоценка на американската външна политика след атентатите от 11 септември. Каква ирония!

Макар Буш да дойде на власт с най-силния екип в сферата на външната политика и отбраната в американската история, той също не желаеше да се ангажира с една широкомащабна външна политика. Това се дължи отчасти на неговото отвращение от мошеничеството и грандоманията по времето на Клинтън. Според Буш неговият предшественик използвал външната политика, за да отвлече вниманието от вътрешните проблеми на Белия дом. Това е отчасти вярно за Близкия изток, където той се опита да наложи едно темпо на събитията, което да отговаря на личното му разписание. Буш бе решен да пренасочи американската външна политика към защитата на тесните американски интереси. Събитията от 11 септември обаче показаха както на президента, така и на американския народ, че този подход е неадекватен по една проста причина. Американските интереси никога не могат бъдат тесни. Една глобална сила трябва да има глобална външна политика и като се има предвид стратегическото значение на региона, да има близкоизточна политика.

В продължение на няколко месеца бе обсъждано каква трябва да бъде тази политика и спорът бе поляризиран още в началото. От едната страна бе Колин Пауъл, голяма част от Държавния департамент и онези републиканци, които вярват в приоритетното значение на петролните доставки и които винаги ще са готови да заклеймят Израел. Те твърдят, че палестинците са ключът към стабилността.

Срещу тях са Доналд Ръмсфелд и неговите съюзници, които еднозначно подкрепят Израел, независимо дали е прав или греши, и дори отказват да приемат, че еврейската държава може да сгреши. Във всеки случай в момента дебатът достигна до нов синтез. Президентът стигна до извода, че палестинците, които далеч не са ключ към мира, са по-скоро ключалка без ключ. Те трябва да бъдат принудени да се отворят с други средства. Според Буш ключът към отварянето на вратата на мира може да бъде открит на изток от Палестина.

Американците не обичат песимизма. Те са безскрупулни оптимисти и това обяснява подхода на Буш към Близкия изток. На него му бе предложена експерта оценка, че арабската система на управление е безнадеждна. Макар някои режими да били приятелски настроени, повечето били корумпирани и деспотични, и последното нещо, от което се нуждаят, е демокрация. Техните улици били пълни с взривоопасни бойци, които биха гласували за Арафат. Съществували и корумпирани, авторитарни и враждебно настроени режими, които спонсорират тероризма, докато се опитват да се сдобият с оръжия за масово поразяване.

Регионът представлявал истински хаос и най-добрата политика била да се контролира кризата, така че да се продължат петролните доставки до дългоочаквания ден, когато нефтът ще може да бъде заменен с нов източник на енергия. Такава картина бе представена на президента Буш. Той обаче я отхвърли в полза на по-добър съвет. Ирак може и да е държава-престъпник, но той има голяма средна класа, древни цивилизационни традиции и значителни нефтени запаси. Няма причина да се предполага, че неговото население е съставено от лесновъзбудими екстремисти. Има основателен повод да се вярва, че те ще подкрепят една умерена позиция. Саддам вече наруши условията на мирното споразумение от 1991 г. Неговият стремеж към ужасяващи оръжия представлява огромна заплаха за останалата част на човечеството, оправдавайки действия по член 51 от Хартата на ООН, който гарантира правото на самозащита, евентуално и на превантивна защита. Така че американците се подготвят да свалят Саддам и този път няма да има полвинчати мерки.

Много араби все още желаят да дадат на американците частни гаранции за доброжелателство, които обаче няма да се осмелят да изразят публично. Американците вярват, че промяната на режима в Ирак може да наложи такива личности и да освободи силите на умерената промяна. Тогава и само тогава ще бъде възможен един израелско-палестински мир, базиран повече на настоящите реалности, отколкото на историческите обиди. Стратегията на Буш не е без риск и успехът ѝ не е гарантиран. По-добре обаче безскрупулният оптимизъм на САЩ, отколкото европейският сантиментален песимизъм.

По БТА