Пукнатини и разломи

Истинската пукнатина в България не е просто физическа, нито само социална. Тя не минава по магистрални пътища, по околовръстното шосе на столицата, през горски участъци или плажни ивици, а през сърцата на все повече хора, изгубили доверие не само в елитите, но и в самите себе си.

Тази пукнатина е отвъд трагедиите по пътищата, даже отвъд недоимъците или нищетата. Тя е реална и причината за нея се корени наистина дълбоко; затова не може да бъде запълнена дори с най-качествения асфалт, нито със сериозно социално подпомагане.

Тя е пукнатина на доверието. А там, където няма доверие, не може да има общност, прерастваща в общество. Щом хората си нямат доверие, не може да възникне никакъв що годе читав или по-дълготраен обществен проект. Иван Хаджийски описва в студиите си как сделки за десетки хиляди грошове са се сключвали през Възраждането с обикновено стискане на ръце, даже без писмен документ. Без да идеализираме миналото, нека кажем, че така е възникнала и се възмогнала възрожденска България. Създавал се е поминък, отваряли са се школата, читалищата. Предците ни са се самооблагали, за да платят на учителите на децата си, за да благоустроят улиците и чаршиите, за да помогнат на вдовиците (отново Хаджийски дава невероятни примери от Троян, Копривщица или Котел). Калдъръмите на възрожденските ни градчета не са мръднали до ден-днешен, за разлика от разпадащите се и криви плочи по сегашните ни градски площади. В обществените поръчки или в раз-обществяването, тоест в липсата на общ хоризонт е проблемът?

Днес за всичко у нас се подписват документи, има предвидени санкции или съдебни процедури, ала ефектът е почти нулев. Проблемът е, че днешното българско общество е „общество на недоверието“. Пълна противоположност на някогашните „обществата на доверието“, описани от Франсис Фукуяма като динамични модели на социален успех: буржоазните общества в Англия, Франция, Германия или другаде от зората на Новото време, общините на преселниците в Северна Америка. Такова е и обществото ни през Възраждането.

В тоталитарните или пост-тоталитарните общества, които са „общества на недоверието“, нещата изглеждат по друг начин. Тук, колкото и да е парадоксално, „единение“ има, но то обхваща специфични категории лица, „хората в сянка“, а не онези извън нея.

Редно да се замислим над това в дните около Съединението. Спомнете си историята на прехода: специфична форма на единение сe наблюдаваше само сред особено проблемни групи, сред хора от бившата номенклатура, службите или спортните среди. Те имаха общи „властови кодове“, разпознаваха се като себеподобни и дори когато воюваха помежду си (с цената на трупове по улиците), периодично постигаха „съгласие“.

Злото има своите си правила, своя негативна „етика“. Проблемът, пак се връщам към него, е защо доброто няма по-голяма притегателна сила, защо малкото моменти на сцепление на нацията (1991, 1997, 2013) идват все в моменти на мащабна социална или политическа криза, а пък след това процесите на разпад бързо вземат връх.

За да сме исторически честни в ден като днешния, трябва да признаем, че и през 1885 г. истинските съединисти са били една шепа самоотвержени хора, че срещу тях е имало цели групи от „лъжесъединисти“, сред които откриваме и колоси на Възраждането, но е вярно, че голямата маса от населението е била „за“ Съединението. А че правилото е било „като дружбата между кучето и котката“, както пише Захари Стоянов, така е било. Какво да си кривим душата.

Трудно обаче, наистина трудно е днес да кажем зад какво или за какво са повечето български граждани. Каква е каузата ни, освен целокупно да оплакваме общите си неуредици или поредните жертви? Не я знаем или мълчим. И само смътно да се догаждаме колко нови и сериозни разломи се очертават, какви са пукнатините след всеки пореден скандал, всяка нова афера или далавера, корозиращи общественото доверие.

Тази обща пукнатина може да изглежда символна, но е всъщност реална, толкова реална, че трудно може да се запълни с нещо, особено с преизобилно политическо говорене. Най-вече с него.

В тази връзка не могат да не будят смях идеите на Корнелия Нинова как тя и съпартийците ѝ ще обикалят страната, за да разговарят с гражданите и така да разтушат всекидневието им. Подобна нелепост може да хрумне само на човек, който изобщо не си представя колко сериозни са разломите в днешното общество. Хората в България могат и да не знаят какво точно искат (или да не са наясно как да го постигнат), но едва ли чакат някой (и то Корнелия Нинова) да им се изтърси на крака, за да им държи казионни речи „за тяхно добро“. Да не говорим, че шоуто по места ще е съпоставимо по досадност с просташките изпълнения и дембелските сръдни на патриотите с ГЕРБ.

Един внимателен прочит на структурата на българския вот от последните десетилетия показва, че в основата му се съдържа едно неизменно „не“. Голяма част от българските граждани периодично вдигат този червен картон на „червените“, докато друга част от носталгично червените показват същия този картон на „другите“. Огрубявам картината, но твърдя, че в основата на този вот се крие най-вече „не“ – което нито е толкова необяснимо, нито е неочаквано. И това общо „не“ има основополагащо и символно равнище, без което не можем да мислим случващото се в днешното българско общество.

„Не“-то е това, което днес ни съединява повече от „да“-то.

„Не“-то е елемент на общия бунт, на нежеланието да се превърнеш в заложник на срещуположен социален модел, то е елемент на оспорване на статуквото и в същото време на удържането му в сегашното положение.

Без това „не“ преходът би бил невъзможен, но пък оттук насетне „не“-то блокира поемането в която и да е посока. Растежът на икономиката и подобренията в социалната сфера едва ли биха могли да променят „не“-нагласата.

Властта в България е съвсем виртуална (каквато и да е фасадата ѝ – повече или по-малко просташка). Ключовият проблем е, че доверието между хората е на своя минимум. И всеки следващ (ненадеен) социален проблем е в състояние да разрази бурята на натрупалото се „не“.

*Текстът е препечатан от Портал "Култура".