Русия трябва да се вслушва в заветите на Солженицин, а не в думите на Хавел

Русия трябва да се вслушва в заветите на Солженицин, а не в думите на Хавел

Миналата седмица бе рядко богата на събития в Централна и Източна Европа (ЦИЕ), много от които свързани с Русия. Българският премиер каратист Бойко Борисов обяви на среща с първия вицепремиер на Русия Виктор Зубков, че след дванайсетмесечни колебания България все пак ще се присъедини към проекта "Южен поток".

Президентските избори в Полша пък бяха изгубени от Ярослав Качински - човек, изградил политическата си кариера върху борбата срещу "руската заплаха". Дали това означава, че ерата на отблъскване от някогашния "голям брат" е отминала и Русия може да разчита на нормални отношения с ЦИЕ?

Уви, пълната нормализация все още е далеч. Изборните сражения в Полша едва бяха започнали да отшумяват - и ето че се изостри въпросът с разполагането на американски ракети "Пейтриът" край руските граници. Ще припомним, че и българският хепиенд има тъжна предистория: щом дойде на власт, българският премиер Борисов тутакси замрази сътрудничеството с Русия и обеща до два месеца да отговори дали България ще участва в "Южен поток". В крайна сметка се наложи да чакаме година и повече. А и сегашното премиерско "да" за "Южен поток" не е стопроцентова гаранция. Никой не знае каква ще е съдбата на "Южен поток" в България. Утре Борисов може да каже нещо противоположно на онова, което казва днес, обяснява ситуацията Георги Георгиев, наблюдател на българския в. "Дума".

Неясна остава и съдбата на другите руско-български проекти. Те обаче са подписани от предишни български правителства и евентуалният отказ от тях може да струва милиарди долари на тази небогата държава. Тъй че поведението на Борисов щеше да е необяснимо, ако не бе широко разпространената в България версия, че е подложен на неприкрит натиск от страна на САЩ и ЕС.

Явно се налага Русия да плаща, за да се пребори с този натиск: след срещата със Зубков Борисов съобщи, че новото споразумение "увеличава доходността на проекта "Южен поток" за България два или три пъти". Доходността (тоест парите), както се знае, не идва ей тъй, от въздуха.

На този фон западните медии и тези от ЦИЕ обвиняват тъкмо Русия, че била непредсказуема, прибягвала до натиск и изнудване. Нещо повече, подозират Москва в кроежи за експанзия - военна и икономическа. Колкото до собствената им експанзия, ЕС и НАТО ни я "продават" като явление, извънредно полезно за нас самите, като разширяване на "зоната на сигурност, мир и процъфтяване".

По същия начин ни сервират и разполагането на американски противоракети "Пейтриът" в Полша, насочени уж някакси абстрактно да гарантират сигурността на Полша. Сигурност - срещу кого, срещу чии ракети? Срещу Литва, Германия, Латвия? Обсегът на "Пейтриът", както знаем, е ограничен.

Как да реагираме на всичко това? Либералите от 90-те, открили с учудване, че тяхната мантра от дисидентските времена "Русия няма врагове" вече не върши работа, предлагаха да минем към студената сметка в отношенията със съседните страни. Никакви субсидии и никаква дружба с Лукашенко: ако си плащате, ще имате газ, ако ли не - няма.

До едно време Западът май одобряваше тая либерална позиция. Щом обаче новото, не либерално обаче ръководство на Русия започна да действа според този принцип - някъде през 2005 г., заваляха протести. Излезе, че заплашваме суверенитета на Беларус, "закрепостяваме" Украйна и при това умишлено излагаме на студ и мраз държави от Евросъюза.

Стана ясно, че просто не можем да действаме според принципа "само бизнес, нищо лично", без обяснения и оправдания. Необходимо е морално обяснение за нашата позиция, честен и открит диалог и с тези, които недоумяват, и с онези, които искрено ни мразят. С всички - от Лукашенко до Хавел. И диалогът трябва да бъде воден спокойно, без истерика, без опити да оправдаем Сталин или да се обявим за "империя на доброто". В крайна сметка, не ние, а русофобите в ЦИЕ прекрачиха в последно време някои морални граници.

Примери ли искате? Заповядайте. През изборната нощ в Полша привърженици на Качински се струпаха пред щаба на Коморовски с викове: "Разкарайте се в своята Москва!". Явно и схемата на мислене, и моралното им равнище са били същите като на ония, които крещят у нас: "Куфара - вагона - Израел!". И едните, и другите изобщо не понечват да проумеят кои са техните опоненти. Предварително си знаят, че става дума за евреите или за руснаците. Хората, викащи подобни лозунги, заслужават и съответното отношение - да бъдат разглеждани като измет.

Някои лица от коридорите на властта не са много по-различни от уличните кресльовци. Например Карел Шварценберг, одобрен за поста външен министър на Чехия точно миналата седмица. Този човек не само настояваше на чешка територия да бъде разположен американски радар за ПРО - веднъж дори заяви не твърде учтиво, че руският външен министър Сергей Лавров не трябва да нарича Чехия държава от Източна Европа. Добре, нека да е от Централна Европа. Тогава значи Русия е Източна? О не, не сте, поправя ни политическият патрон на Шварценберг, бившият президент на Чехия Вацлав Хавел.

"Всяка цивилизация трябва да знае къде започва и къде свършва. Европа трябва да свършва на границите на Русия" - тази формула бе предложена от Хавел още в края на 90-те. И Шварценберг, който му дължи политическата си кариера, действа изцяло според формулата на Хавел.

Дори поканата му към Лукашенко да присъства на форума в Прага през май 2009 г. за създаване на "Източното партньорство" на ЕС произтичаше от същата логика: в интервю за "Свободна Европа" Хавел бе заявил, че Беларус е част от Европа, а Русия - не.

Фактът, че Лукашенко е по-авторитарен от руските управници, не бе от значение за Шварценберг и Хавел. В интервю за агенция Блумбърг Хавел отреди на руснаците далеч по-злочеста съдба, отколкото на Лукашенко: "Необходимо е да им кажем с приятелска усмивка, че сме свободни и ще правим каквото пожелаем". А Хавел желае най-вече НАТО и ЕС да се разширяват, без да приемат Русия в редиците си под каквато и да е форма.

Иска ми се да отвърна на Хавел - без описаната от него езуитско-приятелска усмивка: кой е той всъщност, че да определя къде започва Европа и къде свършва? И нима истинската свобода е да пренебрегваш желанията или страховете на своя съсед? Как да съчетаем това със собствените му предишни извисени (без сянка от ирония!) морални принципи?

Щом някой споменеше за съвестта на днешния свят, името на Хавел често бе поставяно наред с името на Солженицин. Струва си навярно да помислим защо в залеза на живота си Солженицин тъй рязко се размина с Хавел в оценката за своята родина? Изобщо не обръщам внимание на версията, че Александър Исаевич е бил страхливец или се е водел от материален интерес.

В началото на 70-те Солженицин се прослави дори не с повествованието си за ГУЛАГ (избягали в чужбина вече бяха разказали за ужасите там), а с това, че след като написа "Архипелага", не прояви никакво желание да напусне родината си. За пръв път ужасите на сталинския режим бяха огласени не от благополучен чиновник или бивш чекист, укрил се на Запад от гнева на началството, а от човек, готов да носи най-тежка отговорност за своите думи.

През 1974 г. Солженицин не замина по свое желание, а бе експулсиран, изхвърлен. Тъкмо там е огромната разлика между него и разни шпиони от КГБ, на които изведнъж им се бяха отворили очите в комфортните "чистилища" на ЦРУ и МИ-5.

За да запази материалното си благополучие и репутацията си на Запад, за Солженицин би било най-добре да остане в САЩ и оттам тихичко да ругае сегиз-тогиз Русия, загдето "не се е реформирала до ден днешен". Така правят все още мнозина дейци на Руската православна задгранична църква. Той обаче избра да се върне в Русия през 1994 г., да критикува в медиите Елцин и Запада, да бъде обсипван с хули от критици отляво и отдясно. Защо ли?

Вероятно защото е разбрал, че ако по времето на Брежнев негов морален дълг е било да критикува Съветския съюз, по времето на Путин вече е бил длъжен да брани Русия. Без да се страхува, че ще бъде обвинен в неблагодарност, той нарече в своя книга Бжежински и Кисинджър "неистови политически врагове" на Русия.

На следващата страница от книгата "Русия в разруха" четем гневния отговор, който писателят дава на днешните и на бъдещите съмишленици на Хавел и Шварценберг:

За разширяването на НАТО "не може да се открие друго реално обяснение, освен да е замисъл за натиск върху Русия. Разширяването на НАТО дори с първите три държави се плаща с 30-35 милиарда долара, но пък не може тези източноевропейски съюзници да бъдат привличани в бъдещи тежки противопоставяния между Севера и Юга: новите съюзници най-малко ще са склонни да инвестират в този конфликт, там ще са най-малко полезни".

Минаха едва няколко години и ето че предсказанието на Солженицин се сбъдна: конфликт между Севера и Юга избухна в Афганистан и в Ирак. И Полша заедно с Чехия и Унгария наистина участва в тези битки пряко сили. Затова пък с нова сила пламна желанието Русия да бъде принудена да плаща сметките.

Тези пламъци няма да угаснат нито по времето на Коморовски, нито на Шварценберг. Трябва да ги потушим не толкова с изключване на газа, колкото с твърдо морално "не".

И при първа възможност да подобряваме отношенията. А също и задължително да помним: зад гърба на политиците от ЦИЕ, които правят антируска кариера, има много наши приятели. И ако те мълчат, това е нещо временно, ще трае само до първата възможност да се изкажат. Трябва да дочакаме тази възможност. Ако пък започне да ни изневерява търпението - да препрочетем Солженицин. Той чака още по-дълго.

По БТА

Споделяне

Още от Свят

Одобрявате ли поисканото от здравния министър затваряне на държавата?