Турция е ключът на новата американска политика в Европа

Турция е ключът на новата американска политика в Европа
Почти едноседмичният маратон от срещи на върха на Г-20, НАТО, ЕС с участието на американския президент, както и заключителната му визита в Турция, остави впечатление за успех и за възстановяване на трансатлантическото единство. В действителност обаче впечатлението за единство е резултат от това, че Съединените щати приеха несъгласието на европейците по ключови теми. Американският президент Брака Обама искаше тази седмица да изглежда успешна и затова отстъпи по важни въпроси; европейците направиха същото.

Има обаче и друго, Обама като че даде началото на процес, който заобикаля Европа и се фокусира върху последната спирка на обиколката му – Турция.

Берлин, Вашингтон и Г-20

В Европа имаше различни позиции по отношение на глобалната финансова криза, която бе разисквана на форума на Г-20, но САЩ реагираха само на Германия. Не само защото Германия е най-голямата икономика в Европа, но и защото е най-големият износител в света. Всяко споразумение, което не включва Германия, би било безполезно, докато от споразумение, изключващо останалата част от Европа, но включващо Германия, все пак би имало полза.

Две са фундаменталните теми, които разделяха САЩ и Германия. Първата беше дали позицията на Германия ще съвпадне или ще се доближи до тази на САЩ по въпроса за икономическите стимули. САЩ искаха Германия да стимулира собственото си вътрешно търсене.

Опасенията на Обама бяха, че ако Съединените щати дадат ход на своя план за стимулиране на икономиката, Германия ще се възползва от нарасналото вътрешно търсене на американския пазар, за да разшири износа си. САЩ ще трябва да се справят с огромни дефицити, докато Германия ще спечели от разходите на американското правителство и по този начин ще има най-доброто и от двата свята.

Вашингтон знаеше, че трябва да стимулира собствената си икономика и че от това неизбежно ще се възползват останалите страни. Желанието на Вашингтон беше тази тежест да бъде споделена. Берлин, твърде разумно, не искаше това. Дори преди да започнат срещите, САЩ се отказаха от настояването си – Германия нямаше да сътрудничи.

Вторият въпрос беше за финансирането на спасителни мерки за банковата система в Централна Европа, силно контролирана от банките в еврозоната и отчасти от финансовата система на ЕС. Германия не искаше ЕС да полага усилия за спасяване на банките, а вместо това Международният валутен фонд да помогне на значителна част от финансовата система в ЕС. Причината е проста: МВФ получава заеми от САЩ, както и от Китай и Япония, което означава, че европейците няма да са сами в разходите по оздравяването на банките.

САЩ сигнализираха, че са съгласни да предоставят 100 млрд долара на МВФ, от които съществената част да отидат към Централна Европа. (От настоящите заеми, предоставени на МВФ, почти 80% са отишли за бедстващи икономики в Централна Европа.) Поради тази причина САЩ се съгласиха с Германия.

След това, на срещата на НАТО, европейските страни - включително Германия – отказаха да изпратят по-съществени военни сили в Афганистан. Вместо това те предложиха символична част от 5000 души, повечето от които е предвидено да останат в Афганистан до приключването на изборите там през август, и само малка част от които ще са ангажирани във военни операции.

Това е далеч по-малко от подкрепата, която Обама очакваше, когато стана президент на САЩ.

Споразумение бе постигнато по въпроса за сътрудничеството при разкриване на международни данъчни измами, както и по-нататъшно сътрудничество при управлението на международни кризи. Какво точно обаче означава това остава изключително неясно – какъвто в действителност бе замисълът, тъй като няма консенсус по въпроса какво трябва да се прави. В действителност актуалните насоки тепърва трябва да бъдат очертани на срещата на финансовите министри от Г-20 през ноември в Шотландия.

Любопитен е фактът, че след като настояваше за създаването на глобален регулаторен режим – с вяло съгласие от страна на САЩ – Европейският съюз не успя да се споразумее за европейските регулации. На срещата в Прага на 4 април Великобритания отхвърли предложения от Франция и Германия регулаторен режим, като заяви, че той е в ущърб на британската банкова система.

Като цяло, и срещата на Г-20, и тази на НАТО, не произведоха някакъв значим пробив. Вместо сериозен натиск по определени теми или договаряне на сделка - като например приемане на несъгласието на Германия да увеличи собствения си пакет от икономически стимули в замяна на повече войски за Афганистан, САЩ не успяха нито да се наложат, нито да се спазарят. Америка предпочете да бъде видяна като част от консенсуса, отколкото да изглежда изолирана. САЩ систематично избягваха всяка проява на несъгласие.

Причината за това беше, че договарянето на каквото и да е не беше проста работа. Германците не бяха готови да преговарят. Те дойдоха на срещата с готови позиции и САЩ не разполага с никакви инструменти да ги помръднат. Единствената опция беше да откажат предоставянето на финансиране за МВФ, което щеше да е политическа катастрофа. САЩ щяха да изглеждат като страна, която не желае да участва в намирането на многостранни решения, вместо Германия да изглежда като страна, която се опитва да хързулва собствените си проблеми на останалите.

Обама се позиционира като политик, който е за многостранен диалог и не може да си позволи политическите последици от едно отклонение от този образ. Парите, предназначени за МВФ, на фона на спасителните планове за трилиони долари, бяха най-евтината алтернатива. Така Германия постави САЩ в ъгъла.

Политическите аспекти на тази ситуация не бива да бъдат подценявани. Джордж У. Буш беше в доста лоши отношения с европейците (основно защото бе готов да се конфронтира с тях). Това беше първото голямо международно начинание на Обама и той не можеше да допусне то да приключи с ожесточение или да бъде видян като неспособен да постигне напредък с европейците, след като водеше кампания, базирана на способностите му да управлява Западната коалиция. Важното е да се прибере у дома с постигнат консенсус с европейците. Той получи този "консенсус", като отстъпи от ключови икономически и военни искания.

Турция и по- дълбоката игра на Обама

Това обаче не беше просто въпрос на вътрешна политика. Става ясно, че Обама играе по-дълбока игра. Две седмици преди срещите, когато беше станало очевидно, че европейците няма да променят становището си по въпросите, които засягат САЩ, Обама планира визита в Турция.

По време на срещите с ЕС в Прага Обама енергично подкрепи кандидатурата на Анкара за ЕС, която е блокирана от няколко страни членки, които посочват проблемите с човешките права и ролята на военните в Турция. Реалната причина обаче е друга – пълноправното членство би отворило европейските граници за миграция от Турция, а европейците не искат това. По този въпрос Съединените щати се конфронтираха директно с Европа.

Една от основните теми в дневния ред на срещата на НАТО беше изборът на нов генерален секретар. Фаворит бе бившият датски премиер Андрес Фог Расмусен. Турция се противопостави на кандидатурата му, като се позова на публикуваните в датско списание карикатури на пророка Мохамед. НАТО работи с консенсус, така че всяка страна членка може да блокира каквото и да е. Турците се отказаха от вето, но спечелиха две ключови позиции в НАТО, включително на заместник – генерален секретар.

Така че, докато Германия успя да прокара своето на срещите на върха, Турция се оказа тази, която спечели най-много. Не само, че засили позициите си в НАТО, но и получи мощната подкрепа на Обама за членството си в ЕС, към който, както е известно, Америка не принадлежи. След това Обама отлетя за Турция, където освен срещи с ръководството на страната, взе участие в значим международен форум, който му дава възможност да позиционира САЩ по отношение на исляма.

Руското направление

Има и друго направление в разговорите, което засяга Турция, но също засяга и Русия. След срещите миналата седмица атмосферата може и да се е подобрила, но без да има фундаментален обрат в американско-руските отношения. Руснаците отхвърлиха идеята за натиск върху Иран във връзка с ядрената му програма, в замяна на което САЩ да изоставят плановете си за разполагане на елементи от противоракетения щит в Полша и Чехия.

В същото време САЩ омаловажиха значението на руския маршрут към Афганистан. Вашингтон заяви, че разполага със задоволителни резерви в Афганистан и достатъчно сигурност за маршрута през Пакистан, така че Русия не е от особена важност за осигуряване на доставките за операциите на Запада в Афганистан.

Паралелно с това САЩ постигнаха споразумение с Украйна за транспортиране на доставките – в голяма степен символичен жест, който обаче е достатъчен, за да разгневи руснаците.

Нещо повече, в комюникето от срещата на НАТО не е изоставена идеята за приемане на Украйна и Грузия в Алианса, макар че в текста присъства и позицията на Германия за неизвестно колко дълго отлагане на това членство.

Когато Обама погледне към шахматната дъска, ключовото предизвикателство си остава Русия.

Германия няма да се присъедини към САЩ в блокирането на Русия. Между енергийната зависимост от Русия и слабия апетит за противопоставяне на Москва, в която Берлин не вижда непосредствена реална заплаха за себе си, германците няма да започнат да търсят решение на проблемите с Русия.

В същото време Съединените щати не желаят да тласкат Германия към Русия, особено по спорове от второстепенно значение, по които Берлин няма да отстъпи.

Обама знае, че германската левица е първично антиамериканска, докато Меркел е само прагматично на антиамерикански позиции – слабо различие, но достатъчно важно за Вашингтон да не притиска Берлин.

В същото време на хоризонта се очертава изключително важно събитие между Турция и Америка. Американците дълго държаха Турция отговорна за масовото убийство на арменци по време и след Първата световна война – обвинение, което турците отхвърлят.

От няколко години Конгресът на САЩ заплашва с прокарване на резолюция, която заклеймява турския геноцид срещу арменците.

Турците са особено чувствителни към тези обвинения и приемането на резолюцията може да означава скъсване на отношенията с Вашингтон. Миналата седмица те започнаха да обсъждат публично споразумение с арменците, включително дипломатическо признаване, което съществено обезоръжава заплахата от каквато и да е американска резолюция за геноцида. Макар че такова споразумение все още не е подписано, очаквания за него има от всички страни.

Отварянето на Турция към Армения съдържа потенциал за съществено влияние върху баланса на силите в Кавказ. Руско -грузинската война от август 2008 г. създаде нестабилна ситуация в район, който е от жизнено значение за Русия. Руските войски все още са разположени там, а НАТО призовава за оттеглянето им от отцепническите територии Южна Осетия и Абхазия.

Руски войски има и в Армения, което означава, че руснаците са заобиколили Грузия. В допълнение към всичко това, се водят разговори за алтернативна мрежа от газопроводи, които да тръгват от Азербайджан и да стигат до Европа.

Турция е ключът към всичко това. Ако Анкара колаборира с Русия, Грузия остава в зависима позиция и азербайджанският маршрут за Европа е блокиран. Ако Турция си сътрудничи със САЩ и също така успее да постигне стабилно споразумение с Армения под егидата на Вашингтон, позициите на Русия в Кавказ отслабват и се отваря алтернативен маршрут за природен газ към Европа, с което се отслабва руският инструмент за натиск срещу ЕС.

От гледна точка на Америка, ЕС е загубена кауза, тъй като страните членки не могат да намерят обща позиция, а най-големите страни от ЕС са обвързани чрез отношенията си с Русия. Европа не може да се договори по икономическата си политика, нито икономическите ѝ интереси съвпадат с тези на САЩ, поне доколкото става дума за Германия.

По отношение на Русия, Германия и Европа за блокирани от своята зависимост от руския природен газ. По този начин американско-европейските отношения са разкъсани не от личности, а от фундаментални икономически и военни реалности. Колкото и много разговори да се проведат, те няма да разрешат този проблем.

Ключът към поддържането на американско-германския съюз е редуциране на зависимостта от руски природен газ и поставяне на Русия в дефанзивна, вместо в офанзивна позиция.

Сега ключът към това е Турция, тъй като тя е единственият енергиен маршрут, през който енергийни суровини от нови източници може да стигнат до Европа, тръгвайки от Средния Изток, Централна Азия или Кавказ.

Ако Турция, която има силно влияние в Кавказ, Централна Азия, Украйна, Средния Изток и Балканите, е готова да си партнира със САЩ, Русия изпада в отбранителна позиция и може да бъде намерено дългосрочно решение на германския енергиен проблем.

От друга страна, ако Турция реши да заеме отбранителна позиция и вместо със САЩ, да играе с Русия, инициативата остава в Москва и Германия е заключена още десетилетия чрез енергийната си зависимост от руснаците.

Ето защо, участвайки в поредица безплодни срещи с европейците, Обама реши да не влиза в безсмислена конфронтация с тях, при това без да има опции. Вместо това Обама завърши обиколката си в Турция, за да обсъди какво означава споразумението с Армения и да се опита да убеди турците да играят на високи залози, предизвиквайки Русия в Кавказ, вместо да бъдат неин младши партньор.

Ето защо най-важната реч на Обама в Европа беше последната, след като Турция изплува като основен играч в политическата структура на НАТО. В тази реч той зае страната на Турция срещу Европа и изтръгна някакви минимални отстъпки от европейците по отношение на процеса, свързан с присъединяването на Турция към ЕС.

За нас не винаги е очевидно защо Турция иска да бъде член на ЕС, но тя иска това членство. Обама се опитва да покаже на турците, че може да свърши някаква работа за тях. Той подчерта всичко това – дори прекалено силно – в своята реч в Анкара. Обама изложи американската позиция като такава, която отчита сериозната геополитическа позиция на Турция и лидера, в който страната се превръща, посочи и нещата, които свързват Вашингтон и Анкара. Точно това Турция искаше да чуе.

Кавказ далеч не е единствената тема за дискусия. Такива са как да бъде блокиран Иран в Ирак, американските отношения със Сирия и сирийските преговори с Израел, също така Централна Азия, където и двете страни имат интереси.

Но най-важното послание на към европейците ще е това, че Европа е мястото, където отиваш за фотосесии и ръкостискания, но Турция е мястото, където се върши работа по отношение на геополитиката.

Едва ли Германия и Франция ще приемат това. Тяхното чувство за случващото се по света е изцяло европоцентрично. Но централноевропейците, които граничат с Русия и които се чувстват достатъчно отблъснати от позицията, която зае Германия по отношение на техните банки, естествено, че ще приемат.

Споделяне
Още от Свят