В името на Републиката

Оскърблението, което представляваше за Франция, а и за всички в чужбина, резултатът на Жан-Мари Льо Пен от първия тур на президентските избори, беше измит на втория тур с смелото и масово гласуване в полза на Жак Ширак.
За петнадесет дни кошмарът отстъпи място на обновената мечта за една побратимена и вече изпълнена с облекчение Франция.
Ситуацията, родила се от гласуването на 5 май е непозната:

Ширак е избран от 8 от всеки 10 французи, той олицетворява общият избор всички тези, които продължават да вярват в републиканските принципи, той е избран заради принципите, а не заради програмата си, избран е колкото от десницата, толкова, а ако не и повече от левицата, тъй като във Франция десницата може да има мнозинство само с гласовете на крайната десница.

На непозната ситуация - нов президент:
на този, който има зад гърба си една толкова дълга политическа кариера, се пада да измисля, да обновява, ако не иска да загуби инерцията от 5 май.
В момента Жак Ширак е между две безкрайности: той е този, който за цялата Пета република събра на първия тур зад името и програмата си толкова малко гласове; едновременно с това той е този, и то за цялата история на Франция, който събра толкова много от гласовете на съгражданите си!
От този човек се очаква най-лошото: да се свие до малкото си ядро от първия тур, както вече се случи през 1995, или най-доброто - да се издигне на висотата на доверието, което му беше оказано на 5 май.
И този човек, както по всичко личи, търси себе си, колебаейки се по деголовски между "Разбрах" и "Разбрах ви" или по митерановски между "Винаги ще съм на ваша страна" и "Винаги ще съм сред вас".
Ако се върнем на старата фройдистка дистинкция "аз-ът" на Ширак блуждае между ежедневната политика и "свръх аз-ът", който изискват французите от него. Нужен е синтез, който да трансцендира нашите разделения като от тях изкара едно обединение, насочено към бъдещето, което да компенсира слабостта на позицията на Франция на европейската и международната сцена.
Това е значи човекът, олицетворяващ най-пълно най-традиционното виждане за политиката, който ще е принуден да я променя. И това трябва да стане без помощта на две ключови понятия, с които се бяха въоръжили неговите предшественици - "президентското мнозинство" и неговото опако- "съжителството" с правителство от друг политически спектър.

Оттук нататък, в рамките на републиканския кръг, всяко мнозинство, което ще се формира на парламентарните избори, ще бъде президентско.
По същия начин "съжителството", т.е. институционализираната борба за власт на държавния връх, няма да е логически възможна: които и да се конкретните фигури, правителството ще бъде избрано от мнозинство, което вече е гласувало за Ширак!
Оказва се, че този който сред всички президенти по време на своя първи мандат беше най-слабият, става неатакуем и недосегаем, ако запази връзка с ролята, която му вмениха французите на 5 май.
А тази роля не може вече да е тази, която му отреждат говорителите на десницата- инструмент за пълно връщане на властта, желанието за пълен монопол над нея както по времето на Помпиду или вариантът на Ширак от 1995-1997 г., тъй като бързо ще дойде санкцията на населението, което ще се почувства отново измамено.

Ролята не може и да е тази, определяна му от левицата, която иска Жак Ширак да замръзне като едно въплъщение на републиката, без друга "мисия", освен тази, а тя никак не е малка, на краля на Испания. Ако, както самият Ширак го обяви, гласуването на 5 май е "основаващ избор", ще му се наложи да "президентства иначе"! Тоест да изобрети едно президентстване, което, от една страна, да има морално начало, и тук историята е много иронична, и от друга да има динамичната сила- отвъд партиите, отвъд мнозинствата.

Задачата е особено трудна за човек, който никога не си е задавал истински въпроси и чиято грижа винаги е била - да спечелим, пък после "ще видим"! Този път ще трябва да премисли два пъти.
Задачата е още по-трудна тъй като проблемите са тук, точно тук и вече са станали негови, а не на правителството, което той се задоволяваше да критикува.
Тъй като петте милиона гласоподаватели на Льо Пен, за жалост, са тук, трябва да си припомним:
Франция е в политическа криза.
Криза, която е открита на 21 април с електоралната катастрофа на социалистическия кандидат. Кризата е потвърдена и на 5 май с пищния и безпрецедентен плебисцит на преизбирането с гласовете на собствените му противниците на довчера миноритарения президент. Откакто крайната десница се настани трайно в националния политически пейзаж, кризата продължава да е все така глуха, пълзяща и какавидирала.
Диагнозата не се променила откакто, вече станаха 20-тина години, през 1984 г. Националният фронт направи своя първи значителен пробив на европейските избори.
Не социалната или икономическата криза са тези, които подстилат тази ксенофобска партия.

Кризата, която я храни е политическа, криза на политическите връзки във всичките им измерения- от уморените монархически по дух институции, до изчерпаното местено якобинство, като се премине през разнообразните болести на образователната система, на телевизуалната сфера, политическото ангажиране и др.

Тази криза на политическата връзка се храни от кризата на социалната връзка, за което свидетелства липсата на сигурност, и от кризата на националната връзка, което пък освобождава расизма, задълбочавайки го.

Тази именно социална връзка трябва днес да се възстановява - от горе на долу и от долу на горе. Това няма, разбира се, да реши всички трудности на една стара нация, блъскана от несигурността на света, на Европа и на глобализацията.

Не са известни обаче други лостове, за да се сменят нещата, да се създаде движение, да се преобърне ситуацията и да се превърне кризата във възраждане.
Това е залогът, който Жак Ширак има днес в ръцете си, и който чрез избора на премиер, а след това и на правителство, ще намери първата си конкретизация.
Това е и залогът на левицата, чиито републикански устрем също я задължава да се самонадминава.
"Истинската победа се ражда от случайността като се присмива на нуждата, приличието, модите и консерватизмите, който тежат открай време". Преди една година най-близкия сътрудник на Ширак, Доминик дьо Вилпен обяви тази препоръка в разказа си епопеята на наполеоновите Сто дни.

Преизбран поне толкова, ако не и повече от левицата, отколкото от десницата, дали Жак Ширак ще съумее да чуе, да ни чуе?

С незначителни съкращения