"Вие сте проблемът. Аз исках вие да живеете..." За "Одисея" на Кристофър Нолън

Има един момент в "Одисея" на Нолан, който побира в себе си целия филм, и не съм спрял да мисля за него, откакто го гледах.

Одисей заварва хората си скрити от него, приведени над закланите говеда на Слънцето, лакомо нагъващи месото - предупредени по най-недвусмисления възможен начин, че да посегнеш на тези животни означава смърт.

Не че може да ги погуби - че ще ги погуби!!

Няма двусмислие, няма скрита клауза. И те въпреки това го правят - скришом, като зависими, защото гладът на момента крещи по-силно от предупреждението за края им.

Одисей гледа с ужас това скотско поведение, толкова нихилистично безразлично към последствията, че отменя всеки инстинкт за самосъхранение на тъпчещите се с месо и лой. И тогава той изрича най-потресните думи във филма:

"Вие сте проблемът. Аз исках вие да живеете…"

Чуйте времето на глагола. Не "искам" - "исках".

Всичко вече е свършило. Докато изрича думите, месото е в устите им, присъдата е произнесена и не е останало нищо, с което той може да ги спаси. Това е най-трудната за приемане истина на филма: че има хора, които не можеш да спасиш, чиято гибел просто трябва да гледаш, защото са избрали търбуха пред бъдещето си и никое предупреждение на света не може да надвика ламтежа. "Вие сте проблемът" е диагнозата. "Исках да живеете" е скръбта на човек, разбрал, че диагнозата не спасява никого, който отказва да я чуе.

И така филмът пита директно: щом не можеш да ги спасиш, какво можеш? Можеш да спасиш себе си. Но ще трябва да го направиш сам.

Това е дълбоката архитектура на Одисеята. Единственото, което Одисей прави гениално, той го прави сам. Троя не пада заради армия; тя пада заради ума на един находчив човек. Одисей сам замисля коня, изгражда измамата, изпълнява плана и превръща най-цивилизования град на земята в пепел - чрез самотната сила на своята хитрост. И когато се завръща у дома си, в дом, прогнил от женихи, този дом отново не се прочиства от армия. Прочистването Одисей го прави сам: същият интелект, който унищожава една цивилизация, е впрегнат към изчистването на един дом от мръсотията му. Човекът, който не може да спаси екипажа си от собствените му зурли, все още може със собствената си ръка да разруши онова, което заслужава разрушение и да изкупи това, което още подлежи на изкупление.

Изкуплението не е колективно. То се извоюва, самотно, от онзи, който е прогледнал.
Филмът бързо ни вкарва в кочината на свинете. Свинете не са само екипажът, те седят в креслата на киното, дъвчат пуканки и се опиват с пепси. Нолан ни убеждава в това цели три часа.

Най-ясното доказателство е епизодът с Цирцея - сцена, която подозирам, че ще се преподава като кино класика и към която ще се връщаме така, както се връщаме към банята в "Психо" на Хичкок.

Магьосницата превръща хората на Одисей в свине, но ужасът не е в превъплъщението, а в неговата честност. Тези мъже са гладували в морето и щом стигат до трапезата ѝ, се нахвърлят върху манджата от вътрешности и се тъпчат с нарастващо настървение. И докато се тъпчат, надебеляват, изникват им зурли, започват да квичат - докато промяната престава да прилича на заклинание и заприличва на разкритие. Такава е просто природата им, казва Цирцея с презрение, когато Одисей я моли да развали магията. И тя е права. Чародейката не ги е обезобразила; проявила ги е. Магията само прави видимо онова, което вече е било истина. Това не е екипаж от воюващи моряци. Това е стадо свине, каквото винаги си е било.

Нолан не спира разобличението; то става още по-непоносимо. Свинете никога не се научават. Върната им е човешката форма като втори шанс на живот, но ненаситните им търбуси ги завличат право към говеждите стада на Слънцето. Знанието, че ако заколят добиче, ще намерят СИГУРНАТА си гибел не озаптява ламтежа им. Историята, преживеният им опит престава да бъде учител и се превръща просто в нещо, което се е случило и ще се случи отново, независимо от последствията..

Питаме се защо човечеството никога не се учи от катастрофите си и филмът отговаря, без да трепне: защото в мига на желанието не съществува нищо освен желанието. Бихме разменили цялото бъдеще - самата вечност - за следващата евтина доза допамин. Свинската природа е ненаситна, а ненаситно същество не може да бъде поучавано. То може само да бъде предупредено с пълното съзнание, че предупреждението не променя нищо.

Веднъж щом видиш това послание на филма, го виждаш навсякъде в Одисея, защото Нолан го е посял навсякъде. Женихите са същият звяр в по-изискана кочина. Три години клечат в залите на Пенелопа и я "изяждат" до шушка - лакомо, без да са произвели нищо или да са рискували нещо. Един безкраен, вулгарен пир, жестокост, преоблечена като ухажване, една неприлична ЧАЛГА, въобразила си, че е конкурс за ръката на Царица. И какво избира стадото шопари? Глигана - най-големия, най-шумния и най-лакомия сред тях. Невъзможно е да не разпознаеш естетиката на нашия собствен момент: регистъра на Мар-а-Лаго с вечните му чалги и алфа-мъжко самохвалство, ревящото стадо, което бърка апетита с величие, а силата на звука - с добродетел.

Преди три хиляди години един поет е погледнал човешката природа и е видял свинята и просяка, ненаситния и прогледналия, и оттогава нищо не е променило диагнозата с една степен. Технологията на бягството от реалността не се е сменила - лотосът на Калипсо днес е безкрайният скрол на тикток и инстаграм; забранените стада са всеки ламтеж, който храним, знаейки, че ще ни струва бъдещето. Нолан е разбрал, че "Одисея" никога не е била история за античния свят; тя винаги е била история за постоянната човешка ВЪТРЕШНОСТ, за падналата свинска същност.

И тази същност е паднала заради една гигантска вина, носена от Одисей от името на човечеството. Цивилизация е рухнала, Троя е сведена до пепел и Одисей е двигателят на тази разруха. Затова пътуването му към дома всъщност изобщо не е пътуване към дома; то е сложно, десетилетно избягване на единственото, което не може да понесе - да си спомни какво е сторил и да се покае за него. Това е човек, който носи онова, което днес бихме нарекли ТРАВМА, и търси не изцеление, а бягство в паралелни светове, където разплатата може да бъде отложена. Калипсо го тъпче с лотос, за да забрави: „Мементо" в хитон, човек, бягащ от собствената си памет, защото паметта е там, където живее вината.

Но пътят към дома не минава през забравата. Единственият път назад води надолу - в Хадес, в цялата събрана тъмнина на човешката душа. И дори в ада Нолан отказва на героя си лесно изкупление: в Хадес Одисей е все още страхливец, изоставящ на мрака храбрите души на бившите си подчинени войници, последвали го вярно по НЕГЕРОИЧЕН път Образността на филма достига до чист, гол ужас - огромната и страшна грозота на Циклопа в пещерата му - и тя смущава, защото описва собствената ни вътрешност. Чудовищата не са някъде навън. Те са демоните, с които човек трябва да се изправи лице в лице, за да стане отново човек.

И Одисей се изправя срещу бесовете - сам, така, както се изправя срещу всичко. Когато най-сетне прочиства дома си, изколвайки женихите, покварили благоприличието, красотата и морала, в една от най-пулсиращите сцени на филма, той го прави не като блестящ герой, а като мръсен, смърдящ просяк. Дегизировката е смисълът: оттам от просяшкото “отдолу” се виждат много неща, казва бившият цар на Итака. Трябва да станеш нищо, за да прогледнеш, и да прогледнеш, за да можеш да действаш и да се надяваш на изкупление за пъклената си вина. Одисей не успява да помогне на екипажа си да оживеят. Но успява чрез собственото си слизане надолу, в ада на просията да си извоюва обратно правото на живот.

И точно тук е геният на Нолан и този гений е тотално извън филма, макар че е пряко насочен към нас, зрителите, които са тотално шашнати и потресени от този непрестанен и некомфортен визуален спектакъл.

Цели три дълги часа, през 2026та, година, през която ние не сме способни да бъдем концентрирани дори за три минути, Нолан ни приковава към седалките в киното и поставя на изтънелите ни от скролване мозъци една наистина трудна задача: 1. Следвай сцени, които отказват да пристигат по ред. 2, Задръж символи, които не се разгадават при първо докосване. 3. Стой вътре в саундтрака, който е като клаустрофобична утроба и като първичен пулс. 4. И - най-взискателното от всичко - чувствай. Премини през катарзис. В днешната ни халтура, чийто всеки стимул клони към банализирането и пристрастяването на всичко, Нолан е създал шедьовър, който изисква от зрителя истински интелект и истинска емоционална чувствителност. На тези с напреднал brain rot, Одисеята предлага брутално аналогово лечение.

Бихте предположили, че такова лечение непременно ще е елитарно, направено за малцината, които вече знаят как да го четат. Но точно това предположение филмът опровергава и затова тъкмо тук е истинската му надежда. Одисея не е някакво нишово артхаус филмче. Това е блокбъстър: най-скъпият филм в кариерата на Нолан, заснет изцяло на IMAX 70 мм, изпълващ най-големите екрани на земята, събиращ огромни тълпи вечер след вечер - и тези тълпи отговориха с един от най-високите рейтинги, регистрирани някога за филм.Рейтингът на Rotten Tomatos, най-демократичната платформа за оценка на филми има значение не само защото е толкова високо от началото на излъчване на филма, а защото е масово число.

Именно тази масовост ни казва, че колкото и тъмни да ни изглеждат времената днес, повод за отчаяние няма. Цялата прогнила машинария на нашето време - популистите, търговците на алгоритми, производителите на кич и възмущение - са заложили състоянието си на един-единствен облог за природата на нас, човешките същества, живеещи през 2026: че сме глупави, че сме безчувстени, нихилисти, фаталисти, че искаме само евтиния пир и не понасяме сложност, тишина или дълбочина.
Целият бизнес модел на модерния свят предполага свинята!!!

И ето че идва тричасова, символно наситена, емоционално мъчителна медитация върху вината и изкуплението, извлечена от поема на три хиляди години - а масите не бягат от нея. Напротив. Стичат се към нея. Епохата на оглупяването, презумпцията, че към мнозинството трябва да се говори отвисоко, е свършила, и този филм е доказателството. Човечеството е гладувало през цялото време - не за поредния евтин пир, а за сложност, за символ, за разрешение да чувства дълбоко и да говори за дълбоки неща вместо за его, обиди и креслия шум.

Това е чудото, посланието на този много тъмен и дълбок като Хадес филм. Това чудо довършва изречението, което Одисей не може да довърши. Той казва “исках да живеете” на хора, които не могат да бъдат спасени. Но Нолан го казва И на нас, а ние, за разлика от онзи обречен екипаж, май се оказваме способни да го чуем. Мъжете на кораба не можаха да спрат да ядат стадата на Слънцето. Милионите в киното - масата, мнозинството, предполагаемите свине на популисткото въображение - седят неподвижно в тъмното и избират ясния поглед на просяка пред слепия глад на свинята.

Нолан е направил филм за най-лошото в нас и е отказал да се отчае от човека. Вдигнал е Омир срещу светлината и е намерил там едновременно обвинението и милостта: да, вие сте проблемът - и въпреки това вижте се, седнали сте тук в тъмното три часа гледате, мислите, чувставате, каете се и се преобразявате.

Одисей поиска хората му да живеят, но не можа да ги спаси. Чрез него Нолан иска и ние да живеем и този път, тълпите го показват със стълпотворенията си в кината, може би този наистина слушаме.

* Текстът е публикуван във фейсбук профила на автора