За новите български граждани и за старите ни дертове

През последните седмици медиите, нетърпеливо задъхани, ни запознават с все по-пикантни подробности около новополученото българско гражданство на няколко македонски политици. Не само булевардните вестници, но и патриотично ангажирана информационна агенция съобщават като сензационни разкрития часа и минутата на внесените от Любчо Георгиевски и от Доста Димовска молби за гражданство, детайли от адресната им и имуществена декларации, обстоятелства от семейната им история.

Дълбоко личният въпрос за националната идентичност и самоопределение на човека се превръща в публична тема. Той се обсъжда по клюкарски, без нужната деликатност и без опит за осъзнаване на историческата отговорност.

Със сигурност никой от пишещите не си е задал въпроса, какви обществени и лични последствия могат да имат огласените “разкрития” за тези македонски деятели в родината им. Както самите информационни съобщения, така и повечето коментари към тях издават патерналистично отношение към Македония и македонците, звучат наставнически, в духа на “ние знаем кое е единствено правилното за тях”. Така те волно или неволно се вписват изцяло в клишетата на македонистката пропаганда.

Въпросната информационна кампания се поде тъкмо след парламентарните избори оттатък Беласица, в разгара на сложни преговори за участие в правителството. Някой по-мнителен може да се запита, дали актуалният хъс на софийската “разследваща” журналистика е плод само на недомислена глупост или е вдъхновен задкулисно от сили, които имат интерес определени фактори да бъдат изолирани от активната политика в Македония.

Рецептата за това е проста. Известно е, че македонското обществено мнение след десетилетна обработка е все още силно податливо на неприязън и недоверие към онези, които местната пропаганда обвинява в тесни връзки с България и нарича с отвратителния сърбизъм “бугараши”. Ако наистина някой е търсел определен ефект, той сега доволен потрива ръце – в македонското публично пространство моментално закипяха антибългарски емоции с отдавна несрещана сила.

Образът на майка България

Естествено, някои от новоприетите ни съграждани се опитаха макар и неумело да отричат и да се оправдават в македонския печат. Изправен пред злорадата настървеност, с която вестниците у нас се заеха моментално с тяхното опровергаване, се опитвах да си представя в каква светлина се изправя отново пред очите на потърпевшите майка България.

С основание или не, за нашите събратя в Македония, нейният образ се определя до голяма степен и от писанията в свободните и масови български медии. Как да възприеме отношението на държавата, в чийто идеални предели е решил да се завърне отлъченият ѝ син, когато негова съкровена и лична постъпка се размотава с креслив тон по първите вестникарски страници в същата тази държава; когато там се публикува монтирано факсимиле на новата му българска лична карта? Пресилено ли ще е да наречем публичното размахване на указа за придобиване на гражданство чисто и просто донос пред заинтересуваните по своему от случая македонски инстанции? Не става ли всичко това още по-отвратително, когато е придружено с многозначителни коментари и дебелашки изводи, че “истинският” мотив на македонските кандидати за гражданство било само безвизовото пътуване из Шенген?

Донос пред македонистите

Знам от близкото си общуване с наши събратя от днешна Република Македония, колко деликатност е нужна при разговорите за националната идентичност и за общите ни корени. Никой от нас няма право без да познава подробно личния им опит да съди хора, които с поколения са живели в условия на жесток терор, които до днес трябва да се съобразяват с безмилостните правила на македонизма и на всекидневните и съвсем конкретни сръбски внушения. Кой може да се постави на мястото на човек, принуден като невръстно дете да плюе върху портрета на заклания от УДБА като “соработник на окупаторот” свой баща, да го проклина и се отрича публично – кой може да го обвини днес, че прекалено плахо или въздържано заявява позиция по тези въпроси?

Когато търсим отговор на сегашния разлом между нас, българите и наричащите и определящите се национално като македонци някогашни наши сънародници, не е убедително да обясняваме всичко само с решенията на Коминтерна и с предходната десетилетна сръбска въоръжена и финансова пропаганда.

Още от периода преди частичното освобождение през 1878 г., та до днес има събития и постъпки на официална и неофициална България, които са възприемани в някогашните западни предели на разселване на българската народност като израз на безразличие, пренебрегване и дори на враждебност.

Неведнъж отношението проявявано тук е будело разочарование и оставяло огорчение у хората от другата страна на границата. Колкото и да е несъвместима като мащаб с примерите, които спонтанно ми идват на ум, и днешната афера за паспортите на македонските политици се вписва в тази редица, започнала с полемиката около създаването на българския книжовен език през втората половина на XIX век.

“Малце солчица македонска” в книжовния език

Граматиците от Книжовното дружество, водени от Марин Дринов, отхвърлят в онези години призивите на български патриоти - книжовници от Запада за съобразяване и със западните диалекти при кодифицирането на общобългарския писмен език. Напразно големият охридчанин Кузман Шапкарев трогателно реди през 1868 г. “... се молиме на предосветените братя наши, съчинители или предводители да сторят добрината да отстъпят нещо, и, за хатъра на Македонските си братя да турят в наречието си и малце солчица Македонска, за да срещат Кириловите и Климентовите потомци по-малко мъка в изучението на майчиния си език...”.

Марин Дринов отговаря сухо, че “такова сглобяване на писмен език е нещо невъзможно, недостижимо.”

Наскоро проф. Михаил Огнянов припомни във в. “Про & Анти” усилията на кръга около сп. “Лоза” от 90-те години на XIX век за преодоляване недостатъците на монодиалектния новобългарски книжовен език. Набързо и неоснователно “лозарите”са обвинени в нелеп “македонски сепаратизъм”. Според покойния проф. Шклифов тези млади български патриоти, разочаровани от неразбирането и консерватизма на факторите в Княжеството, прекратяват книжовната си дейност и се пръсват – едни тръгват за Македония да мрат за българската свобода, други като Георги Баласчев и Андрей Ляпчев стават видни представители на културния и обществен живот в България.

Вътрешно отдалечаване

В края на втория том на “Освободителните борби” Христо Силянов привежда документи, които вълнуващо пресъздават днес убеждението на въстаналите илинденци, че хората в Княжеството няма да издържат безучастно на пушеците   от горящите села оттатък Рила и Пирин. Обща е била надеждата, че армията на Княжеството ще им се притече на помощ въпреки всяка политическа логика на момента. Един след друг се редят призиви към братята в България, които карат и днес сърцето да се свива – от чувството за безпомощно съчувствие – но и от осъзнаването на дълбокото разочарование, което е предизвикала у сънародниците ни в Битолско и Дебърско благоразумната и единствено реално възможна българска ненамеса. Още тогава според мен се слага началото на вътрешното отдалечаване на много от западните българи от техните източни братя. Следвайки кошмарните амплитуди на историята през 1908 – 1912/13 – 1915 – 1918 г. то се развива с различна сила, и се задълбочава през следващите десетилетия.

Трогващи до сълзи прошения

Други не по-малко вълнуващи свидетелства от 30-те години на миналия век намираме в книгата на Светлозар Елдъров “Българите в Албания”. В свои доклади след пътувания из онези земи инспекторът по църковните дела Сребрен Поппетров неуморно призовава Министерството в София да се погрижи за съдбата на хилядите, останали извън пределите на държавата семейства с българско съзнание от Голо Бърдо, Поле и Гора.

Сребрен Поппетров цитира отчаяни писма и трогващи до сълзи прошения на тези македонски българи за учебници, за български книги, за учители, сам красноречиво апелира за съдействие. Архивите, а и самото развитие на този край оттогава до днес доказват, че никой в софийските кабинети не се е трогнал от съдбата на най-западно живеещите ни сънародници. Припомням си думите, които ми каза преди четири години стар селянин в някогашното българско село Желево, днешно Андартикон, (каква зловеща ирония!) недалеч от Лерин “Като копилета сме, младо. Си го знаеме езикот - да пишуваме на него не можеме. Никой не го е еня за нас, никой нема да ни помогне.”

Припомням си свидетелствата на собствените ми родственици от днешните албански земи и разбирам сега по-добре причината за отчаянието и разочарованието им от далечното Отечество.

“България ни предаде и изостави...”

Накрая ще приведа част от разказа на сина на един от многозаслужилите за българското дело във Вардарска Македония герои, осъден от македонския “народен съд” за сътрудничество с “окупатора” в периода 1941 – 1944 г., екзекутиран и заровен в неизвестен до днес гроб. От записките на баща си – болен от родолюбие патриот - той възстановява днес хрониката на онези три свободни години. Оказва се, че наред със светилата на нашата тогавашна култура, посещаващи със страхопочитание, като на поклонение Охрид, Прилеп и Струга, в Македония пристигат от княжеството и чиновници, които се отличават преди всичко с ламтеж за бързо лично забогатяване във военните условия.

Много често администрацията се отнася пренебрежително и от високо към местните хора, не са рядкост учителите, които нетърпеливо и брутално кастрят учениците, изпитващи трудности с новия за тях книжовен език. Покойният днес герой, някогашен затворник в сръбските тъмници, се застъпва пред българските власти за своите съграждани, пише молби и заявления, пита, кога най-после ще се изпълнят обещанията и ще се назначат и чиновници от средите на местните, заслужили граждани. Така и не ги дочаква... До смъртта си, разказва синът му, майка ми не можеше да прости на България, че ни предаде и остави на произвола през септември 44-та.

Безсмислено е да се впускаме в рационални тълкувания и да обясняваме, че не е “България”, която ги е предала, както и да припомняме, че самата България по това време попадна в кошмара на комунистическия земен ад. Важно е да разберем, че у съпругата на нашия екзекутиран герой, както и у много други жители на онази Македония е останало в душата поредното горчиво  разочарование от оттеглилата се отново в старите си граници България.

Без наставнически тон

Всички тези случаи от миналото, както и сегашната грубо разиграна в пресата афера с българското гражданство на няколко познати имена от Скопие идват да ни напомнят, че отношенията с Македония и с живеещите днес там македонци не са еднопосочна улица, в която ние от София задаваме единствено правилната посока. И най-лоялно и разумно настроените спрямо общите ни исторически корени хора там имат днес свои възгледи, свои родови, психологически и културни наслагания. С тях трябва да се съобразяваме и уважаваме когато спорим и обсъждаме деликатно, без наставнически и всезнаещ тон гнетящите и премълчавани досега въпроси от миналото.

Само така може да разчитаме на съвместно и необременено европейско бъдеще.